*
всеки километър е писък в главата ми
има само една усмирителна риза:
полетът от теб до мен
*
отсъствието ти има ехо,
което всяка нощ кънти
по коридорите на сърцето ми.
най-силно обичаш,
когато те няма.
*
голите стени свиват ми цигари
седнала в сърцевината им,
държа запалката и вдишвам те
гърлото ми крещи за помощ,
но димът затворил е изходите
поезия,
но кое?
чашата, която дъхът ми строши
угарките, които кървят по устните ми
или подът, който скърца под отсъствието ти
чакай
пиша ли те
или те крещя да изчезнеш
не знам, но моля те
прати ми малко обич
*
когато болката ми избие в теб
няма да е само
пулсиращ мъдрец
нито счупено ребро
нито тупкащи рани
ще е повече
от литър алкохол
и ръчно свити цигари
(по) малко
от бръчки на челото
и десет бели косъма
много повече в теб
и прекалено малко мен
но достатъчно
за да разбереш
че лъвската любов убива
*
cъбличам тишината си като черна рокля
затръшвам вратата след себе си
и тъмнината разцъфва по тялото ми
взимам плоча от 89та
и с нея обличам раните си
отварям съзнанието със спомените
и си свивам цигара от някакъв избледнял
разговор
(май не ми се пуши)
захвърлям я по алкохолната линия
на живота си
пламвам в тъмносини истини
димът от името ти
унищожава дробовете ми
излизам
тръгвам по тъмните улици
гола
само по теб върху себе си
блъскам се в хората
моля се за дъжд
горя в пламъците
на изтощението си
ще спра тук
агонията е прекалено силна,
за да продължа да творя
оставям запетая,
никога точка
както ти
така и аз обичам да се връщам
там където най-много ме боли,
списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017