Ан Секстън – Невежият поет

Борислав Янев, Фигура 2, 30х27см.

 

Моят женен любовник

Тя цялата е тук.
За теб усърдно се разтапя,
от детството те е пленила,
от училището, от стоте ти фаворитки.
Тя винаги била е с теб, любими.
Перфектна е наистина.
Да, фойерверк е скучен, проблеснал във унилия февруари,
тя истинска е като тенджера чугунена.
Признавам си, че бях прехо̀дна.
Аз бях обекта на страстта ти. Онази лодка с
алени платна в пристанище попътно.
Косите ми набързо ще излетят
като цигарен пушек от прозореца автомобилен.
Необичайна съм – парченце мида в необикновен сезон.
Но тя над всичко е. Това, което ти е нужно.
И най-доброто. Това е притежание.
Това е практика, тропически растеж.
Не е експеримент, то е хармония.
Греблата движи тя и превключвателя,
и дивите цветя в прозорците накисва сутрин,
до обед – грънчарско колело върти
и три деца ще доведе на двора под луната,
три херувимчета в картина нарисувана от Микеланджело,
направил е рисунката тогава с краката си
в ужасните си месеци в параклиса.
Навсякъде като погледнеш все висят деца
като балони от тавана.
Вечерята ви после поотделно на всеки ще пренася
през коридора, с глава приведена, с крака послушни,
лицето ѝ възбудено от детски песнички и сънища.
Аз твоето сърце ти връщам, мили
и разрешение ти давам за:
да се завърнеш вътре в нея,
и да пулсираш озлобено във калта,
за кучката ти давам разрешение, за земните ѝ рани,
за да заровиш миниатюрната червена рана, която ми нанесе,
за бледото трептене на светкавицата под реброто,
и за пияния моряк отляво, и за коляното на майката, чорапите, и за жартиера, за телефонното обаждане във полунощ.
И щом започнеш с ръце да стискаш нейните гърди
и смъкнеш портокаловата панделка в косите ѝ
ще отговориш на обаждането ми, най-любопитното предизвикателство.
Защото тя е гола и единствена в нощта.
Това сте ти и твоята мечта.
Изкачвай я стъпало по стъпало, тя е монумент.
Гранитна е.
А аз съм само акварел –
боите ми ще можеш да измиеш.

 

Целувката

Устата ми цъфти до кръв като порязана.
Годината премина със обиди в мрачни нощи
и няма със какво да се запомни, а само лакти, груби коленѐ, кутии с нежни кърпи Клиникс, обидни думи: ревла, ревла, ти си глупак!

Довчера тялото ми беше безполезно.
Сега по ъ̀глите се къса,
и роклята на Мери, старата, разкъсва възел подир възел.

Виж! То е изпълнено със страст
и сякаш преминава през дефибрилатор.
Живее! Възкресение!

То беше лодка дървена преди,
забравена самотна на брега, безцелна безполезна,
не морската вода, а пясъкът под дъното лежеше,
безцветна, избеляла
и нищо повече от купчина дъски. Ти я издигна на вълните,
обгърна я с любов.
Избра я.

Сега опънатите мои нерви чувам като музиката на оркестър.
След дългото мълчание – днес барабаните и струните играят.
Ти го направи.
Е, просто ти си гений в работата. Влязъл в огъня
любимият ми
композитор.

 

Невежият поет

Може би земята плува.
Не знам.
Може би звездите са малки дупки във вестника,
прорязан от гигантски ножици.
Не знам.
Може би Луната е замръзнала сълза,
Не знам.
Може би Бог е само нисък глас,
за да го чуят глухите,
Не знам.

Може би аз съм никой.
Вярно, имам тяло,
и не мога да се измъкна от него.
Бих искала да се отделя от главата си,
но това е невъзможно.
Написано е на плочата на съдбата,
че съм заседнала тук, в тази човешка форма.

Така е,
бих искала да споделя проблема.

Звярът заседна в мен,
сграбчи сърцето ми
големият рак.
Бостънските лекари
вдигнаха ръце.
Опитаха със скалпел,
игли, отровни газове и други подобни.
Ракът е още там.
Той тежи много.
Опитвам се да го забравя и да си върша работата,
да готвя броколи, да отварям книги,
да си измивам зъбите и да си връзвам обувките.

Опитах с молитви,
но щипците ме сграбчват по-здраво
и болката се усилва.

Веднъж сънувах,
може би е сън,
че ракът е моето невежество за Бог.
Но коя съм аз, че да вярвам в сънища?

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Осип Манделщам – Да доживея чувствам страх

Борислав Янев, В мъглата, 150х100см.

 

***

За достойната слава на бъдещи дни
за елита на този народ –
аз лиших се от бащина чаша за пир,
от веселие в този живот.

На плещите ми хвърля се век-вълкодав,
но не вълчи е моят адет:
по-добре ме пъхни като шапка в ръкав,
в топла шуба на сѝбирска степ…

Да не виждам страхливец, ни хлипаща кал,
ни от кървави кости следа;
само сини лисици да светят в нощта
с първобитна за мен красота.

Заведи ме в нощта, где тече Енисей,
борът там на звездите шепти,
щото не вълча кръв в мойте вени тече,
аз от равния ще съм убит.

17-28 март 1931

 

***

Във въздуха студен се стапя тънък дим
и аз, в печалната си волност разтворим,
да се издигна искал бих във тиха песен,
да се стопя, но трябва да вървя не лесно

по снежна улица във вечерна тъма
и кучешкият лай не ще заглъхне там,
и се натъквам на минаващи срещу ми.
Не говори със мен! Какво да ти продумам?

1915

 

***

Сънят ми тих, сънят ми непрестанен –
невидим, омагьосана гора,
где чува се оттам шептене странно
и полъх от копринена мъгла.

В безумни срещи, в спорове мъгливи,
във погледи кръстосани без вик –
невидим шепот, дух неуловими,
под пепел лумва и угасва в миг.

И както мрак облякъл е лицата,
и както слово секва на уста,
в уплаха сякаш птицата крилата
политна в сенчестия храсталак.

1908 (1909?)

 

***

И нека има славни градове,
да приласкават със известност тленна.
Не Рим е величав от векове,
ала човекът в нашата вселена.

Царе опитват се да ги сразят,
свещеници войните оправдават,
без негови прозрения остават
ненужни – и олтари, и домът.

1917

 

***

Напрягат остър слух платната
в широк пустеещ кръгозор
и плува сякаш в тишината
среднощен глас на птичи хор.

Аз беден съм като природа,
естествен като небеса,
дух-призрак – свободата моя,
и глас на птиците в нощта.

Аз виждам месеца бездушен,
небе с мъртвешките платна;
светът твой, странен, боледуващ,
приемам го аз, пустота!

1910, 1922(?)

 

***

Облачно, влажно, въздухът плътен;
във гората не чувствам аз страх.
Кръста лек на самотния пътник
аз покорно ще го понеса.

В равнодушна родина отново
като патица упрек лети, –
аз живея във сумрачно лоно,
гдето всеки е сам и един.

Гръмна изстрел. Над езеро сънно
патица вече е с тежки крила.
В огледалния образ без дъно
борове – с разлюлени стебла.

Мътно небето свети невзрачно –
и светът боледува в мъгли,
позволи ми и аз да съм мрачен,
да не те обичам, позволи.

1911, 28 август 1935

 

***

Да доживея чувствам страх –
като листът в дърво – отбрулен,
и нищо да не любя пак,
безимен камъкът – потулен;

като на кръста в пусти край
душата жива щом разпъна,
като Мойсея на Синай
във облаците ще потъна.

И всичко живо аз следя,
което здраво ме пленява,
рисунки пъстри от бита
със плочи мраморни сравнявам;

и трепет в птичите крила
долавям в мрежите далечни,
от страници в изгарящ плам
привличам аз праха всевечен.

Не по-късно от 5 август 1910

 

Превод от руски Мария Шандуркова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Златомир Златанов – Как да разсъждаваме за Освобождението 1878?

Борислав Янев, Кон, 160х110см.

 

Травмата на едно събитие, което почти ни е изличило като народ – първична репресия
Освобождението ни връща като демос-остатък, като подчинени, subaltern – вторична репресия
Травмата не е запомнена, незапомнима по начало
Не искаме да помним Освобождението поради неговата изкуственост
за третиране на неизличимото
Или неговото представяне е форма на забравяне
Освободителите са само supposed предположително такива, освобождаваните – също: това е илюзията на трансфера
Връщането към травмата е невъзможно, а връщането към освобождението е неприятно, защото напомня за травмата в задънени хоризонти
Колко жертви – за нищо
Колко печеливши – за смях
Не размерът има значение, а фетишът на размера
Истеричната мизерия се подменя с всекидневно нещастие
Освободен е един непълноценен остатък, историческа руина – оттам и освобождението е непълноценно, като причината за тази непълноценност се премества навън, към освободителите – негативен пренос или трансфер – а не в интериора, откъдето може да произтече истинска свобода
Дори трансферът е под формата на заробване – оттам негативната реакция на неблагодарност
Но всеки трансфер е форма на имагинерен слугинаж
Историческата памет е открита зона за игри на забравяне
Има нещо абсолютно забравено
Литературата е сембланс на незабравимост
Няма такова Реално или травма, което да не бъде уличено в сембланс
И все пак Вазов е прав – не само Македонски, всички е трябвало да измрем при Гредетин. Което всъщност е (не)възможно– винаги ще сме мъртви за свободата и освобождението винаги ще е заробване
Дискурсът на невъзможното е модерно изобретение, наистина ли?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

 

 

Златомир Златанов – Астрална карантия

Борислав Янев, Работник, 27х30см.

 

Не аз съм се произнесъл, че историята е кланица, но през 20 век тя става механизирана кланица и чак тогава лъсва идиотизмът на човешкия род, сплетен с технологическата сингулярност. Геноцидът приема индустриални размери – в термините на Хайдегер това звучи неприлично, а и той пише за техно-науката в безобидно-кухненския жаргон на Gestell, докато го онтологизира по гръцки маниер.
Идиотизмът на Хитлер, с който Сталин отчаяно се съревновава, взема такива размери върху бекграунда на технологическата рамка, че светът сякаш се сепва. Но нека бъдем честни. Ако не беше пробуждането на бейби-атома, това сепване нямаше да има ефект
Ние има от какво да бъдем съблазнени от Запада, но той няма от какво да бъде привлечен от Изтока, и сигурно затова постоянно се опитва да го превземе.
Руснаците знаят за какво става въпрос и затова износват търпеливо имперската рамка.
И американците знаят – рамката е станала виртуална и вече не е рамка, а кибер-принтиране с холивудски оттенък, което не изглежда по-малко зловещо.
Само империите мислят за граници и рамки. Маргиналите са възможни само като смукачи на тръби или кондуити, които минават през тях. Понякога си въобразяват тези тръби като травми, но всъщност става въпрос за дребнави капризи на чревен тракт. Руските казаци още тъпчат българските лайна.
Но днес става въпрос за гастрономия алафранга като биополитическо господство.
Homo sacker, превърнат в homo sucker, за да се изразим по-изискано.
И когато такива като Ален Бадиу казват, че сега западният тип демокрация е нашият враг, това тук се приема като стомашни колики.
Комунизмът не е естественото състояние на света, той вероятно е някакъв онтологически запек.
Избирай – колики или запек.
Все пак за древните карантията, по която са гадаели, е била астрална, докато мозъкът е геометричен.
Но защо и наистина ли е така, това вече не го знае никой, нито major, нито minor-писанията.
Life sucks, нали?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Ваня Вълкова – Откритият басейн в едни останки

Борислав Янев, Лодка, 300х23см.

 

/Кратък размисъл, провокиран от стихотворението на Владимир Сабоурин/

 

За метафорите и образите в поетичният език и въображение.

Ех, толкова висока топка се запретвам да хвърля, да изхвърля, заедно с поток от развети платна от  епителни клетки, които ми пречат да усещам по-добре. Топката може и да се транс-форм-ира в летяща чиния с нестабилна ос на въртене или бумеранг и не знам в какво може да се оприличи главата ми, след тази среща, НО може и да удари и да разбие, да разпръсне, дисеминира и разпраши напълно нечия недостроена постройка. Форма, без скеле. Извън времето на летежа.

Последната сричка изпадна и тръгна да се оприличава, да напомня на ирационално поведение, преди започването.

 

И ето започвам.

Много пъти за поезията, поетичното, поетичния език се смята, че е изключително важно да е метафоричен, изпълнен с метафори и образи, които да изграждат нови трептения на пространството около четящият и да го пренасят в изпълнението на красивата поетична форма, та, дано и той да усети полъха на вятъра, който е рошил косите на поета. Ех. И поетичният език да се вкуси, усети, проникне сетивно и облагороди и оцвети нечия избеляла природа. Да.

 

Въображението.

Въображението като познавателен психичен процес и част от мисленето, използва метафоричен език, с който може да конструира и реконструира различни визуални, емоционални и сетивни образи. С тяхна помощ човек онагледява своите представи и желания, изгражда фантазни, невидяни в действителност, а само в мисловните конструкции картини или образи и ситуации от сънищата си. Създава проекти и планира бъдещите си действия, следвайки своите мечти. Може да изгражда дори сетивни усещания и ситуации или да възвръща своите отминали мисли и усещания, художествени и емоционални, като им дава напълно нов и друг смисъл и значение.

Въображението е основният физиологичен механизъм-генератор за изграждане на мисловни конструкции, с чиято помощ човек се опитва – и отчасти успява – да влияе върху света или да избяга от света. Точно затова може да се каже, че въображението дава на човека ,,крила”, с които да преодолява границите на собственото си тяло, културната си и географска ситуираност. С помощта на мисълта може да се градят идеи и да се създават фантазни образи, чрез които се преодоляват различни граници или пък да се разрушават, игнорират или предефинират, като се преобразуват в нещо ново, в не-граници. Човешкият ум може да преодолява мисловно гравитацията: нещо за което човек винаги е мечтал (да лети). Въображението на човека като непрекъснат летеж и предизвикателство приема различни посоки и форми.

И започваме да летя. И не само аз, множество летящи поетични субекти и няколко обекта.

Нависоко, оглеждайки околността и погледът ми се спира на изсъхналото дъно на бетонен басейн, от социалистическото време. Какво поетично има в един разтрошен, остарял, неизползваем, ненужен развъдник на микроорганизми?

Къде е красотата на метафоричния поетичен език с който поета би желал да си послужи, ако изобщо е разпознал формата на басейна, от толкова високо.

Въпроси, които протичат през всеки един аксон от нервната ми тъкан, предавайки все повече и повече информация, информация, информация, докато се изгради стабилна неврона мрежа и топката падне в нея.

Да, нищо не се разби от мен, нищо не разбих, а започнах да чета, да влизам и излизам в пространството на басейна, все по-навътре и по-навътре.

 

Плувам.

В едно от най-хубавите стихотворения на поета Владимир Сабоурин, влизайки вътре в геометрията на ,,бледосинята празнота на правоъгълника на отсъствието” и, преплувайки ,,с цялата празнота“, и продължавам ,,сред останките на спомена“:

Откритият басейн

 Олимпийски размери под открито небе на десетилетно запустение
Класицистично строг парк подравнил в зевовете между бетонните плочи
Синя жлъчка бял бор джудже плачеща върба жълт кантарион круша дивачка бъз
Къпини охтичава брезичка лещак триумфа на копривата апотеоза на пълзящите паразити
В центъра на геометрична композиция пропукала по шевовете бетона кралски слънчев
Месест многосвещен бурен обкръжен от благоговейни туфи акантус ръждиви мъхове
В избледнелия син простор на опразненото пространство оръфаните отвърстия
На опоскани за старо желязо тръби тържествени порти към незрими мравчени империи
Но най-възвишеното не се крие в бледосинята празнота на правоъгълника на отсъствието
Геометрично осеяно с див непретенциозен живот поселил се в пукнатините То се
Открива в дълбочината на сив куб увенчан с непокътната кула за скокове
Бетонен мостик на потънала атомна подводница потопена преди години като гроб
На миналото от съображения за сигурност и мир на неспасените души на борда
С цялата празнота дълбочината на междувременно населен ноев ковчег чието
Дъно бе недостижимо навремето сега вървиш в него сред останките на спомена
За копнежа по дълбокото гмуркане кошмара на скока от най-високия трамплин на кулата
Надвисващ още по-високо над празния бетонен куб по чието дъно най-накрая наяве
Стъпваш като насън по хрущящия прахан на изпепелени от слънцето лишеи

Владимир Сабоурин, Останките на Троцки

След едно такова стремглаво спускане всяка птица, поетична душа, подкрепяна от поне една муза, би се разбила на милиони фрагменти, от цялото на куба-тяло, който ги оструктурира и приютява. На сигурно. Но поета продължава да чете ,,стъпваш като насън по хрущящия прахан“ на многообразието от елементи, изграждащи нови и нови.

Това е добрата поезия. Един генератор на мета-тяло от възможни образи, форми и пространства.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Александър Цанков – 1ви Май

Борислав Янев, Пирамида, 115х125см.

 

Дебелата кора на семейното дърво

On fire with the maple trees
On my knees with these leaves on these boston streets
Praying to a god a godforsaken summer night stole
(one night), one fight, one family swallowed whole

Patrick Flynn, Have Heart

Върбите плачем понякога,
На есен щом паднат листата.
Крачките в шумата
Заглушават ни думите,
Докато брадви се сипят,
Прорязващи дълбоки рани
В кората на семейното дърво.

Боровете пробождаме,
Кацналите птици по клоните.
Да не счупят някоя игличка,
Да не я отронят –
Щото голотата ни плаши,
И пред наши и чужди,
Стърчим към небето – облакодери.

Крушите сипем наоколо,
плодовете на своето минало,
И гледаме как изгниват
В нашия двор, а и в чуждите.
Няма дървета поникнали,
От покварено семе,
От отровени крясъци.

Черешите сме криви, по нас се катерят,
Квартални хлапета през лятото,
Сочно берат и взимат за вкъщи,
Напълнили пазви и някоя купа.
През зимата никой не се и обръща,
Снегът ни зарива и падат листата,
Не сме ли едно със безшумната градина?

Кестените цъфтим ухайно на пролет,
Премяната трае за кратко,
А после с бодливите кестени,
Замеряме по главите заплесналите се.
Лъжлива е сянката по корабната улица,
Съдрани ще бъдат листата ни.
Децата там пък ще виждат рибени кости.

Гора от семейни дървета,
Занемяла и мъглива.
Семейното дърво там тлее,
Безшумните писъци прикрива.
Посети сме в същата почва,
Един вид кал ни зарива,
Но падне ли мрак във гората,
Всяко дърво ще се отрие,
За да тръгне към своето място.

 

Плът

Човеци сме,
преди да сме друго.
Човеци сме,
преди да сме си чужди.
изядени от червеи,
превърнати в пръст,
си приличаме твърде,
отвътре и външно,
за да си се нахвърлим.

Гръбначно цвете – разцъфнало.
Сърце в компотче пенливо пулсира,
Мозък си плува залостен в ковчег,
Очни кълба пък се давят във чувства.

Припознах те за себе си,
докато се разминахме.
Клетката от ребра си бе същата.

Представих си ни разпуснати
без ръце, крака, зъби, лице.
Сянката на асфалта ни се сливаше.

Кръвта ни си изтичаше в канавката,
носеше се воня на живот,
смесваше се с всичко останало,
и се вливаше във общия път.

март ’19

 

Пъкъл

Пропадам
Припаднал
В катранена бездна
Омотан
Окован
С криле железни
Стремглаво,
Спускам се
В слузести спомени.
Изядени са сърцата
На тези
Пропадалите.
Сърца принесени
В жертва за слънцето –
Жертви на слънцето.
Изгори в пъкъла слънце!
Пропадналите
Падаме
Безтегловно
Към същия пъкъл,
където те няма.

 

1ви Май

„Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови“ – Жан-Жак Русо

Трудът е днес
Изоставена постройка
Разпадаща се от към стълбите.
Зове се труд
но труд не се извършва,
Само ходене по мъките.
Дали ще вършиш работа
не е от значение,
Искат твойто време,
твоята искра.
Отдаваш себе си на другите,
Поне на думи,
Излязъл си на пазара на труда.
За кого работиш и какво
Е чиста подробност,
На месечните погасени вноски.
Модерно робство е трудът
и толкоз,
Не бързаме и много да се продадем,
Театър на преструвките,
Надпревара в пошлост,
Бленуваме ли жадно
Утре да не е работен ден.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Сирма Данова – „Георги Марков. Снимки с познати“: четене откъм Възраждането, четене откъм настоящето

Борислав Янев,  В галерията, 42х33см.

 

„Ние нямаме настояще […]“

Георги Марков, „Задочни репортажи за България“

 

Инна Пелева е от авторите, които много харесвам, но трудно чета. Нейните книги изискват издръжлив читател. Всичко може да бъде обект на тълкуване, всичко може да се постулира по безброй начини. Такава постоянно разрояваща се множественост на анализа, която никак не щади времето на читателя, какво остава за пишещия, може или да те потисне, или да те плени. Средно положение сякаш няма. Този настойчиво удържан модел на писане във всичките ѝ книги е нейният сертификат за автентичност. Има нещо достойно в изследователската ѝ кариера. За разлика от други постмодерни изследователи, тя не превърна себе си в автор на литература в тесния смисъл на думата, нито напусна литературата като предмет на изучаване. Удържа́ двете страни на фикционалната граница, продължи като изследовател, което преди всичко означава ангажиран читател. Има и още нещо – нейното писане е свръхавторефлексивно, без да е автореференциално. С други думи, знае как да следва автора, скривайки себе си зад завесата. Дори в много лична книга като „Георги Марков. Снимки с познати“ (2017) автореференциалният план е изнесен пред скоби: във въведението „Предварителни уговорки“ тя предоставя детайли от детството си и семейната си среда, които сами по себе си могат да се четат като микроистория на социализма. Но въведението има и друг смисъл – то казва, че в условия на репресивен идеологически диктат, обуславящ „свят на нямането“ (с. 9), все пак изборът съществува като екзистенциална възможност. И има други форми на съпротива, които са негероични. И през Възраждането ги е имало.

Настоящата книга на Инна Пелева прочетох внимателно и с вълнение. До нея стигнах не толкова от интерес към фигурата на Георги Марков, а покрай спорадичните ми занимания с Цветан Стоянов и времето, в което е живял. 60-те и 70-те са много интересни десетилетия. Съществената форма на колективна съпротива срещу Режима в тоталитарна България сякаш не е литературата, дори не семинара от 80-те, а срещата – събиранията по кафенета, кръчми, домове и квартири, които правят възможно ексцесното обгругаване на властта. Но това е формат без социално значими последици, последиците са единствено лични. Днес „срещата“ е отмряла форма на критика.

 

„Снимки с познати“: влог в сложността (по повод Първа глава)

Първото приближаване към фигурата на Георги Марков припомня две напълно противоположни представи за него: „Разказа за Писателя Дисидент“ vs. „Разказа за един Аморален Ренегат“ (срв. с. 26-27). Още в тази глава Инна Пелева предпоставя сложността като единствено ефективно изследователско усилие и се обявява против редукционистките разкази, спестяващи детайли, малко или много важни за осмислянето на конкретна значима фигура: „Не че има защо да се вярва в постижимостта на Истината, на „най-пълното и точно знание“ относно каквото и да било. Всеки наш разказ, колкото и да е укрепен с позовавания на документи, колкото и да се старае да е „невинен“ (т.е. не-тенденциозен, не-идеологизиран, а само фактичен и пр.) е въплъщение и на някакъв вид ограниченост, непрозорливост, криворазбиране, предубеденост. Но въпреки това и заедно с това е редно да се полага, отново и отново, усилието нещата да се показват снимани от повече страни и да не се пренебрегва най-семплата – дадената просто от здравия разум – мяра на обективното (или честно) боравене с „наличното“ (с. 35; курсив на автора, И.П.). В книгата такива уговорки се срещат многократно. Сред положителните отзиви за настоящия изследователски сюжет съществува и един негативен, който обаче се дисквалифицира отвътре, защото погрешно предпоставя, че И. Пелева прави биография на Георги Марков.[1] Залогът на нейния критически сюжет не е биографичен, а литературоведски, като, разбира се, това не изключва създаването на една частна археология на Системата, а защо не и археология на душата.

В тази глава е важно допускането, че едва 1978-а година, бележеща убийството на Георги Марков, ретроспективно верифицира годината 1969-а, когато Г. Марков става политически емигрант. С други думи, събитието „смърт“ оценностява и виктимизира Георги Марков като фигура на съпротивата. Цветан Марангозов прочита с удивление „Задочни репортажи за България“ непосредствено след смъртта на автора им, въпреки че е разполагал с ръкописа много преди това. Процесът по виктимизация добива нова сила след 1989-а. Релативисткият подход, оголващ българските ретроутопии, ни е познат от друг литературноисторически сюжет на авторката – студията „Паисий – началото и краят на разказването“ – от книгата ѝ „Възраждания. Българистични студии“ (1999). Не е ли знак на същото онова „нямане“ всеки път, когато се усъмняваме, че зад думите стоят неща?

Нужно е да уговоря, че идеята на авторката не е да развенчае мита за Георги Марков, а да „снеме“ двойствеността му, да го усложни.

Още тук се появява един сърцевинен за книгата мотив – отказът да се мисли митът за Георги Марков като „двусъставен“ (с. 31). През този отказ ни е представен в мемоарната книга „Следеният човек“ (2007) на Веселин Бранев. Подобна проблематизация е в противовес на представата, че Георги Марков-Джери претърпява екзистенциален обрат като политемигрант. Оттук читателят на тези редове с право би си задал въпроса дали Г. Марков е действителен репрезентант на Промяната, която по ирония на историята или на съдбата след 89-та ще обуслови процес на име „Прехода“. Дали единствено престъпната му екзекуция го прави толкова радикално чужд на интелектуалците, осветлени в нашето настояще като агенти на Държавна сигурност?

 

Как настоящето ражда миналото? (по повод Втора глава)

Много смела е втората глава на книгата. Не е толкова страшно, че интелектуалци, и въобще пишещи хора от края на 60-те, правят завой към национализма, по-страшно и по-съдбовно е тяхното израстване от комунистическия режим. Вие ще кажете, че нещата са свързани. Редовете, посветени на релативността на истината (за Цветан Стоянов това е преди всичко „превратимостта“ на доброто и злото, което в крайна сметка представлява една диалектическа „превратимост на противоположностите“, с. 77), показват раждането на „криптобунтовност“ (с. 48) през 60-те и 70-те години. Криптобунтарството е избор на живот, което за един писател е равносилно преди всичко на буржоазен живот, овъзможностяващ спокойно писане и мека алегорична критика на властта или отстранена критика на властта. Обаче Инна Пелева обръща специално внимание на отвращението на Георги Марков от диалектиката, която е и философско-теоретичното оправдание на комунизма. Оттук извънредният акцент върху отказа от геройство не ни изненадва[2], защото геройството съвпада със самата обсесивно-хипертрофирано-морбидна фиксация на Режима. Затова изборът да избягаш, да избягаш съпротивително от Режима, който единствен може да произведе видимостта на интелектуалеца по онова време, не е геройство, нали бягството не се основава на някаква социална работа, а е избор на един „егоцентрик индивидуалист“ (с. 99), възжелал да живее като писател. Подобна жестовост преди всичко е знак за идентификация с просветителите от високото Възраждане (срв. с. 99). Обаче в „плана на иронията“ се намесва Смъртта, която рядко е учредена от личния избор. Така Георги Марков създава своето писмо до Ботев. То е разчетено и като писмо до Цветан Стоянов, и то написано след смъртта му. В този смисъл смъртта има концептуална сила – лайтмотив на настоящата глава.

Но нека да се съсредоточим около въпроса: „Как настоящето ражда миналото?“ В този план книгата на Пелева е особено критична. Цели пасажи от есето на Цветан Стоянов „Броселиандовата гора“ са изсечени в посмъртно издание на негови есета от 90-те. Снетите пасажи, сигурно сте се досетили, звучат комунистически. (А аз се чудех защо книгата не е снабдена с коментарен апарат). Да вземем други примери срещу нормативното геройство: авторката е резервирана спрямо академични съчинения за близкото минало. От една страна, тя недвусмислено възразява срещу героизацията на интелектуалците в преднамерено автореференциална книга като „Изгубените еднорози на революцията“ (2013) на Миглена Николчина, привиждаща семинара като генеалогическо петно на 10.11.1989. А семинарът не е нищо друго, освен криптоформа на анархо-индивидуалистично бунтарство, изоморфна на „хубавите разговори“ (оценностени от брилянтния разказвач Цветан Стоянов). (Наскоро чух, че такъв криптокръжок за привилегировани студенти се провежда понастоящем в СУ, или поне е щял да се провежда, но нито непривилегированите, нито привилегированите студенти реагираха на дискриминацията). От друга страна, тя върви и срещу ключовата теза на двутомника на Ивайло Знеполски „Как се променят нещата. От инциденти до Голямото събитие“ (2016), поразително близка до „Еднорозите“, макар и неотдаваща такова значение на семинара. И това е тезата, че промяната от 1989-а финализира процеси в интелектуалната сфера. И трето и много важно, книгата косвено взема отношение по казуса „Юлия Кръстева“ преди изобщо да се е случил. Пелева се позовава на интервю на Кръстева от 2009 г., прочитайки разказа за смъртта/убийството на баща ѝ съвсем неемпатично: откровението за смъртта на бащата – настоява авторката – е преди всичко компенсация на липси в собствената ѝ житейска история. Естествено става дума за една липса, свързана с нормативно-нормополагащата идея за геройство/жертва. Юлия Кръстева също е избрала буржоазния живот[3], странно белязан от тази надредно недопустима липса, която тя желае да компенсира с нечие друго геройство, с нечия друга смърт.

Мотивът на жертвата е сред най-проницателно разработените в тази глава, а вероятно и в цялата книга. Става дума за концептуализацията на жертвата/геройството в текстове на Цветан Стоянов, Георги Марков и Тончо Жечев в контекста на най-драматичната дискусия от времето на високото Възраждане: „Революционери vs. Просветители“. Неслучайно и „консервативната утопия“ (Яни Милчаков) на Т. Жечев – „Българският Великден“ (1975) – завършва с анализ на мотива за вграждането в „Изворът на Белоногата“. Знакът на жертвата прозира в очите на този, който е направил слепия избор.[4] Тези блестящи умове са се уповавали на просветителството. Но невинаги жертвата съвпада със субекта на слепия избор.

 

За природата на свободата (по повод Трета глава)

Третата глава, четяща заедно Георги Марков и Павел Вежинов, започва с предложение за една „мащабна, пространна културна история на местния държавен социализъм“ (с. 107), която да се основава на успоредни животописи. Подобно двойно портретуване, или конструиране на диоскурично интелектуално съвместяване/противоборство, уговаря авторката, съдържа редукционистки риск, защото предпоставя антитетични построения. Трета глава вече задълбава значително в литературното наследство на Георги Марков, който между 1962 г. и 1969 г. е „безспорно любимец“ на властта (с. 133) и автор на книги, издържани в стила на ортодоксалния соцреализъм. Самият Джери, от дистанция на времето и мястото, „гледа на ранните си текстове като на срамни и злепоставящи го проби“. (с. 135) Централната теза на тази глава е, че Павел Вежинов е не просто по-изкусният писател, а и че си е изработил свобода, в която е заложена форма на „писателска честност“ (с. 152): „По-добрият писател винаги ще изобретява – отново и отново – начина да изрече онова, което в действителност мисли отвъд конюнктурната преструвка, и то продължавайки да прави литература, не публицистика“ (с. 136; курсив на автора, И.П.). Дали няма да звучи като свръхинтерпретация предположението ми, че изследовател като Инна Пелева в конкретния случай не може, а и вероятно не иска, да се дистанцира от критическия си сюжет, доколкото сякаш се идентифицира преди всичко със самото оставане в литературата, с Лазаровия застой (по Радичков) в естетическото („публицистика“ в повечето случаи е извън него)? При все актуалната интердисциплинарност, на която съвсем не е чужда, тя стои при автора във всичките си книги, чете го, чете и други влудяващи въображението неща, засреща и сговаря многобройни масиви от чужди и родни литературни творби, теоретично-философски постановки, автобиографични текстове, спомени, писма, визуални артефакти, интервюта, показания, обвинителни актове, стенограми от събрания на Съюза на българските писатели.

Първо такова засрещане в настоящото двойно портретуване представлява диалогичният прочит на повестите „Победителите на „Аякс“ (1959) на Георги Марков и „Гибелта на „Аякс“ (1973) на Павел Вежинов. Инна Пелева е убедена, че текстът на Вежинов стъпва на Георги-Марковия. На Вежинов принадлежи по-сложната интелектуална конструкция, оспорваща ключови положения на комунистическия светоглед. Това Георги Марков дори не се е опитал да стори в едноименната си повест. В тази глава четем и едно по-нюансирано предположение за убийството на Марков: „Постигнал известност и признание в страната си, той търси наистина голяма сцена за себе си, оставя стотици страници на директна конфронтация с комунистическия режим и плаща за всичко – казваме, че е убит заради „Задочните репортажи“, но нима не е убит изобщо заради това, което е като човек и творец: заради прекомерната амбиция (да завладее света, да прави кино на Запад, да стане важен там), заради фантазьорството и флиртовете с властниците и с ролята на техен приближен, заради наивността и самонадеяността, заради илюзията, че живот в истината съществува и че е непостижим.“ (с. 135) Разбира се, авторката сговаря и други творби на двамата писатели, за да стигне до съществената за соцдискурсивността концептуализация на пътя и пътуването в българската литература. Тук още едно протягане към Възраждането се оказва важно. Става дума за лишеното от алтернативност „друго“ на свободата в недиалектичната двойка „свобода и смърт“ на Ботев. Пътуването на Георги Марков извън Режима му носи статута на политемигрант и това прави възможна критиката на властта и на социалистическата реалност като свобода, която влече смърт. Павел Вежинов, но и много други са избрали диалектиката. Оставайки в Строя, търсят природата на свободата в пътуването „навътре към себе си“, „навътре към камъка“ (Иван Динков). Така изборът на живот в Режима за един непресечен от смърт живот е бременен с живот в естетическото.

Но доколко е коректно да засрещаме политическото с естетическото: Маниака невъзвращенец с тукашния изкусен Тарикат? Марков напуска България поради „чувство за непоносимост“ – така дефинира причината за изгнанието си в ключовата финална глава на автомитополитическите „Задочни репортажи за България“. Ние само можем да се досещаме какво точно означава това. Може би някакво екзистенциално нежелание да се продължава същият живот в диктата на социалистическата реалност, но и на социалистическия реализъм. Не познавам солидно литературнокритическо изследване, което да вменява кой знае каква естетическа стойност на литературата на Георги Марков. За разлика от Вежинов, Марков е вън от конспекта. Не са ни говорили за него в университета. Виждала съм името му единствено в програма за докторантски конкурс по съвременна българска литература в Софийския университет, изготвена от Ани Илков.

 

От обмена в двойничеството до смъртния обрат (по повод Четвърта глава)

В следващата глава Пелева проницателно извежда основни черти на двойничеството в Живкова България, в частност произведенията на Георги Марков. Под „двойничество“ трябва да се разбира „обмена“ между ченгета и интелектуалци, между Полицая и Подривния в по-общ културен контекст, а по специфично – серия от двойни портрети, интелектуално конструирани от изследователката: на първо място „Георги Марков и Георги Марков“, „Георги Марков и Любомир Левчев“, „Георги Марков и Костадин Кюлюмов“ и други въобразени констелации, които в крайна сметка водят до въпроса: коя е причината за обрата у писателя?

В нашето настояще двойничеството е конституирано наново от неолибералната политическа коректност.

Първата творба на Марков, която не усвоява наративни схеми на съветската социалистическа литература, е „Портретът на моя двойник“. Според Пелева Марков интегрира сюжетни ходове на „Портретът на Дориан Грей“, макар и да уговаря, че мотивът за двойничеството е сърцевинен за творчеството му. Изследователката прави извънредно прецизно проследяване на мотива: пиесите „Госпожата на господин търговеца на сирене“, „Аз бях той“, „Атентат в затворената улица“, „Комунисти“, „Архангел Михаил“, както и новелата „Портретът на моя двойник“.

Двойничеството, разбира се, има отношение към диалектиката. Именно диалектиката, иначе ненавиждана от Марков, се явява основен сюжетопораждащ механизъм за единство и противоборство на противоположностите, която в Енгелсовата обработка на Хегел и Маркс остойностява теза и антитеза като равностойно означаващи (срв. с. 167). Иде реч за превратимостта на доброто и злото, за която стана дума по-горе. Диалектиката е философско-теоретичното оправдание на властовите репресии. Ето защо, както се казва в пиесата „Атентат в затворената улица“, „свободата съществува единствено чрез своето отрицание, тоест робството“ (с. 167).

Двойникът се явява нужният Друг, важен за самоопределянето на Аза, но и – при определена конституция на вътрешния живот – градивен за формиране на чувство за самопрезрение. Често обменът в двойничеството съществува под формата на игра. Играта на бридж, на шах, на табла, на покер („Портретът на моя двойник“), „играта на държава“ (вж. „Репортажите“) е форма на нережисиран от Партията живот с другите, някаква форма на свобода, но и риск, приучаващ играча да губи. Ролевият конфликт има ключова функция в обмена между писателя и властта. Това изтъква в опит за самооневиняване и самият „партиен велможа“ (с. 169) Любомир Левчев: „Джери ме запозна с Тодор Живков и ме остави да играя неговата роля, а той си избра друга – по страшна“ (с. 170). По-страшното от властта вероятно е смъртта и/или самопрезрението.

Съществено е именно как обменът в двойничеството поражда смъртния обрат. Серия от епистоларни жестове, съдбовно свързани помежду си, тематизират изоморфизма между обмен и обрат. Инна Пелева чете отвореното писмо на Джери Марков до бившия приятел Любомир Левчев като жест на разграничение от настоящия любимец на властта, но и като авторефлексивен ход на извръщане от собственото алтер его, категорично и самопрезрително откъсване от старото аз. Епистоларният отговор на Тома Марков („Писмо до Георги Марков“) и протестното отворено писмо на Владимир Сабоурин до Йордан Ефтимов, написано по повод участието на Ефтимов в 80-годишния юбилей на Любомир Левчев, оформят други физиономични констелации, които за мен свидетелстват за неумолимо влачения комунистически нанос в настоящето. Образната констелация „Левчев-Тома Марков“ показва една все още жива форма на наставничество (вероятно и финансово). Наставничеството е тема, която до самата смърт вълнува Цветан Стоянов. (Авторката предполага, че той е прототипът на Човека отдясно – най-големия играч в „Портретът на моя двойник“). От друга страна, едно изследване на двойния портрет „Любомир Левчев-Йордан Ефтимов“ сигурно ще покаже, че флиртът с властта, дори когато са отживели мракобесните ѝ форми, е човешка, твърде човешка потребност отвъд конюнктурната принуда.

Че двойничеството е вид отрова, свидетелстват поне две стихотворения от социалистическия период: Заради „Пясък“, където звездите са „отровни двойници“, партийният поет Л. Левчев си е имал проблеми. Образът на „отровната вода“ се появява и в стихотворението на неприспособимия Константин Павлов „Спомен за страха“, разказващо за неразлъчимостта между човека и сянката шпионин. Водата като огледален образ също би могла да яви Двойника.

Страшни неща са казани за Георги Марков в тази глава: трудно ни е да повярваме, че въздигнатият от демокрацията образ се е хвалел, че е бил ченге от ДС (с. 181); трудно ни е да си представим как е участвал в репресивната концепция на Шесто управление (с. 182). Да не забравяме, че Марков е бил „писател в сянка“ на жестокия полковник К. Кюлюмов. Лицето Марков е заприличало на двойник на собствения си литературен персонаж – едно от проникновените наблюдения в тази глава (срв. с. 212).

На този фактологичен фон втората редакция на романа „Мъже“, която се отказва от жертвеническото покаяние на гадняра, дори от саможертвената му смърт, демонстрира в разрез с естетиката на соцреализма отказ от вътрешен обрат. С оглед на обрата у Джери, както би казал въдвореният в психиатрия физик дисидент Стефан Маринов, има някаква „диалектическа ирония“: в писмо до Джери Марков, написано след смъртта му и след прочита на „Задочни репортажи за България“, Ст. Маринов мисли автора им като „преборилия дяволското в душата си“ (срв. с. 195).

Във финалните редове на тази глава Инна Пелева предлага различни интерпретаторски прочити на смъртния обрат у Г. Марков: тя не изключва бягството да е отказ от безплодието на живота, или онова, което Константин Павлов и Ани Илков нарекоха „бездарие на живота“ и „пълна лишеност от щастие“; не изключва изоморфизмът между обмен и обрат да е задвижил непоносимо самопрезрение. В крайна сметка знаел ли е Г. Марков, че убийството на Двойника е операция, в която самонадмогване и самопогубване съвпадат?

 

Белетризирани бионаративи: безсмъртие и безплодие (по повод Пета глава)

Петата глава разглежда съвременни повествования, фокусирани около образа на Георги Марков, в контекста на биографичното белетризиране въобще. Изключително важно е, че в българската литература липсва традиция в създаването на подробни фактологично коректни биографии на ярки личности – такъв тип научна проза у нас се смята за непрестижна. (От Ани Илков научих, че Димитър Кенаров подготвя подробна биография на Георги Марков, Инна Пелева също обговаря това в края на книгата.) За сметка на това обаче съществува традиция на белетризирани версии за живота на даден герой и те – авторката настоява – са телеологично подчинени на смъртта: „А първата в новата ни история книга биография на наш герой разказва за човек, обесен преди да навърши 36 години (става дума за Левски, естествено); вторият опит на Захари Стоянов в същия литературен формат проследява житейски път, който приключва с горчива смърт на 28 (на толкова е Ботев), когато загива); Гоце Делчев, заради когото Яворов влиза в жанра, си отива на 31. Стефан Стамболов, за когото разказва и Александър Томов, е убит, когато е на 41. Иван Милев, с когото се занимава текстът на Веселин Стоянов, умира на 29. Георги Марков – със или без „Господин М.“ – е отровен на пределните (за тази извадка) 49 години“ (с. 239).

Българските бионаративи, неуморно фиксирани в смъртта, се съсредоточават не върху успеха, а върху провала – една „котловинна“ особеност на този род повествования. Инна Пелева забелязва, че литературният канон от конспекта почти не познава „щастливия край“ (срв. с. 242). В български контекст идеята, че честният, умереният и трудолюбивият човек може да постигне успех, превъзмогвайки трудностите и неблагоприятните обстоятелства, е възможна като че ли само в преводни (био)наративи. Такава е например новелата на Бенджамин Франклин „Мудрост добраго Рихарда“, преведена от Гаврил Кръстевич някъде през 30-те години на 19. век. Въпреки богатата рецептивна история на този текст, който може да бъде мислен като „екзистенциален проект“ (с. 255) на възможен живот в благоденствие, Каравелов се оказва отявлено против подобни оптимистични разкази за съществуването. Съсредоточаването на следосвобожденската биографична белетристика върху провала почти напълно обяснява негативната реакция на Каравелов. Концентрацията в обречеността произвежда „безсмъртие“, което – авторката го казва направо – не е нищо друго, освен ритуален колективен договор (срв. с. 256). Престижен е наративът за революционерите, не за просветителите.

Обаче фиксацията в обречеността, една по същността си „самонаказателна фиксация“ (с. 257), по правило неистово се нуждае „да продължи“ автора си през писмовното му наследство. Така се е случвало с Ботев, така се оказва и в романа на Георги Тенев „Господин М.“. И тук стигам до твърде болезнени страници на книгата, тематизиращи безплодието, същото безплодие, от което е избягал Георги Марков, същата ялова драма, която е обитавал и като политемигрант. Страхувам се да ги преразкажа. Едва ли е случайно, че мотивът за безплодието въобще има отношение и към финала на Захари-Стояновата биография за Ботев, която въобразява Историята и откъм празната ѝ утроба. В момент на чудовищно отчаяние героят промълвява: „По-добре да не съм се раждал!“

 

Заключителни „скверни бележки“ (по повод Шеста глава и Послепис)

Последната глава на книгата задълбава в темата за колективно учреденото безсмъртие на Георги Марков. От нея можем да реконструираме следните въпроси, които заключват целия литературнокритически сюжет: Има ли граница между „сега” и „преди”? Има ли разлика между „тук“ (в Лондон) и „там“ (в София)? Каква е природата на текстовете, писани в чужбина? Кое обуславя самопричиненото изгнание? Възможен ли е обратът? Наистина ли съм се извърнал от Двойника? Съществува ли подобие между Изтока и Запада? Възможно ли е лично щастие в контекста на „подобието“? Дали целият живот не е една жизнена лъжа?

Цялата проза на Георги Марков, дори най-късният сборник „Жените на Варшава“ (1968), показва баланс между идеологическата докса и опита за разчупването ѝ. По-чужди на пропагандната догма са текстовете „Голямото подземно бучене“, „Портретът на моя двойник“ и „Празното пространство“. Разбира се, в драматургията, по дефиниция основана на диалог (и диалектика), съпротивата е по-мощна, през ангажимента към негативния персонаж. Особеният авторефлексивен текст, в който азът самопрезрително се саморазправя с Двойника си, е „Празното пространство” – текст, който рефлектира и мъчителния опит с посредствеността, и „самолъжата“ – Яворовата версия на Ибсеновото и Ницшевото понятие за „жизнена лъжа“. (В превода на „Дивата патица“ на Ибсен д-р Кръстев си служи с думата „самоизмама“.)

Инна Пелева внимателно реконструира причините за заминаването на Георги Марков в Лондон и предполага, че там, отвън, не се е случило „второто раждане”, на което Джери се е надявал. Не се е случила и революция във фикционалното писане. В известен смисъл самопричиненото изгнание не може да се обясни нито само с някакъв непоносим натиск от страна на Партията, нито само с някаква творческа криза. Имал е нужда от опростяване, от живот без Двойник – смята Пелева – от някакво отшелничество дори (с. 276). Аскезата също е дълбоко нарцистична антропотехника. В „Задочни репортажи за България” и в серия писма до приятели Джери описва сблъсъка си с подобието – подобието между капитализма и социализма, от една страна, и подобието между хората въобще. Тази тема е рефлектирана до натрапливост: в едно писмо до Зиновия Янкова той споделя, че замисля пиеса за „разтварянето на всекиго във всички“ (286). Показвайки отвращението си от западния живот в писма до приятели, дори си служи с обсценно-зооморфна метафорика: „тукашните сантиментални говеда“, „дресирани блееши овце“, „тукашни и български маймуни“, „болшевишки курове“, „лайна“, „диарии“, „лайномятащи инсталации“ (срв. с. 296-297), за да стигне до убеждението, че в крайна сметка съществуват „две еднакви лайна от двете страни на ламаринената завеса“ (с. 292). Извън този контекст има едно твърде съществено подобие между комунизма и днешния неолиберализъм – и то се състои в свръхоценностяването на „нормалността“ и въобще „нормата“, която в първия случай е трудово-репресивна, а във втория – трудово-лицемерна. Все условия за живот с Двойника.

„В някакъв смисъл отпътуването, бягството му не са се случили, въпреки че са безспорен факт.“ (286) – теза, правдоподобна откъм естетическото. Забележителната книга на Георги Марков е публицистична – „Задочни репортажи до България“. Политическият етос е неговата differentia specifica.

Книгата на Инна Пелева, обглеждаща автора като невинаги равен на себе си, в различни човешки констелации, предлага солиден подход както за следващи постановки на мита „Марков“, така и за социология на литературата на НРБ. Отдавна не съм чела толкова смело, ангажирано и завладяващо изследване за българския културен живот.

Дали усърдното митопортретуване на лица, набелязани за дисиденти преди тази книга, не е алиби за отсъстващото дисидентство, или е опит за усърдно справяне с една колективна вина?

 

 

Бележки

[1] Вж. рецензията на Дияна Боева „Между две книги“, публикувана в Портал Култура на 25.03.2019.

[2] „Нещастна е страната, която има нужда от герои“ – Б. Брехт „Животът на Галилей“ (1943).

[3]  Срв. с акцента на Димитър Атанасов в статията „Ченгетата ни са по-добри от ченгетата ви: размисли относно досието на Юлия Кръстева и българския академичен живот“, публикувана в Маргиналия. След като прочита досието на Кръстева, Атанасов е категоричен, че с оглед на житейското ѝ поведение и на интелектуалното ѝ наследство има разминаване между „една подчертано „буржоазна“ нагласа, нямаща нищо общо с реториката в полза на „угнетените, оскърбените и унизените“, вж. https://www.marginalia.bg/aktsent/26681/ (02.04.2018).

[4] Това е повтарящ се мотив, заимстван от Валтер Бенямин, в публицистичната книга на Ани Илков „Похищението на България“ (2014).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Пенчо Славейков – На пътя

Борислав Янев, Рицар, 50х60см.

 

Грухти свинята майка и върви,
върви едвам-едвам и крета
подире ѝ дванадесет прасета –
и блъскат се, и тичат: кви-кви-кви!

Надварят се и гуцат, и квичат,
като геврек опашчета извили…
И ето две, рилца червени впили
во циците ѝ, дърпат я, грухтят.

Кви-кви! Сред пътя сдърпана, запре
свинята-майка: в миг я навалиха
прасетата и в циците ѝ впиха
рилца. И грухна тя и се простре.

Грухтят, квичат…И само две се врат
без цица, врат се други да изтласкат…
Свинята-майка слуша как те мляскат,
блажено там излегната сред път.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Manifest novej sociálnej poézie

Венцислав Арнаудов, Юмрукът, 2018

 

1. Poézia, ktorú tvoríme, je politickou, v konečnom zmysle jednoznačne a konkrétne vymedzujúcou medzi priateľom a nepriateľom. V momente nášho formovania ako skupiny básnikov sa našimi zrejmými nepriateľmi, ktorí nepodliehajú opätovnému prerokovaniu, stávajú: a) lifestylová literatúra vo všetkých jej podobách, b) literatúra, ktorá parazituje na univerzitnej infraštruktúre a c) komerčne orientované pokusy o hybridné incesty medzi bodmi a) a b).

1.1. Pod pojmom lifestylová literatúra rozumieme produkt, ktorý je kontrolovaný mechanizmami dopytu a ponuky, v ktorom autor väčším alebo menším stupňom uvedomovania si hľadá odpoveď na potreby, vytvorené spotrebiteľsky orientovanou „kultúrou seba samého“, inými slovami je to púštna miráž, že môžeme vytvoriť svoje „ja“ na základe spotrebiteľských produktov a služieb. Autorský moment pri týchto produktoch je nepriamy a so zníženými očakávaniami, uspokojenie ktorých predpokladá odmietnutie estetickej – a často aj etickej – autonomity produkujúceho subjektu. V tom zmysle môžeme lifestylovú literatúru pokladať za komerčný ekvivalent postmodernej koncepcie „o smrti autora“, v ktorej sa tento typ literatúry vyskytuje a hanblivo nelegálne žije spolu s „vysším“ (univerzitným) postmodernizmom.

1.2. Obaja partneri – lifestylová literatúra na jednej strane a akademický postmodernizmus na druhej strane – sa majú prečo bezhlasne hanbiť ako jeden pred druhým, tak aj pred čitateľmi. V delikátnejšej pozícii je postmodernisticky nadšená literatúra, ktorá parazituje na univerzitnej infraštruktúre. Napriek teoretickému alibi na vyrovnanie „vysokého“ a „nízkeho“, vyšší partner vo vzťahu sa nemôže zbaviť zvyšku svedomia, najmä keď sa treba spoľahnúť na aktuálne v západnej akadémii ľavých diskurzov. V konečnom dôsledku – aj keď je rétorika ľavá – viac teoreticky naladený partner v podstate v hodnotení lifestylovej produkcie siaha po neoliberálne trhovej legitimácii: „najpredávanejší bulharský spisovateľ“, „najvydávanejší bulharský spisovateľ v zahraničí“ a podobné vzorce komerčného úspechu. Osobitnou otázkou je, do akej miery je tento úspech reálne komerčným alebo sa zakladá na obyčajnom pre bulharskú spoločnosť ako celok oligarchickom zraste súkromných záujmov a privatizovaných štátnych (v konečnom dôsledku) zdrojov.

1.3. Pod pojmom literatúra, parazitujúca na univerzitnej infraštruktúre, rozumieme napriek hodnotiacemu odtieňu prívlastku parazitujúca predovšetkým (aj nepejoratívne) sociokultúrna, objektívna skutočnosť hospodárskej potreby píšucich spoliehať sa na nízke, ale pomerne pravidelné príjmy učiteľskej mzdy (alebo doktorandského štipendia), ktorá nie je spojená s každodennou 8-hodinovou pracovnou dobou. Čo v praxi znamená, že ak nie si pripravený predávať svoje písanie a sám seba ako píšuceho človeka, práca na univerzite je legitímnym a dôstojným výberom píšuceho človeka. Neprijateľný parazitujúci moment nastáva a znásobuje sa vtedy, keď univerzitná infraštruktúra (bezplatné disponovanie priestormi a miestnosťami, prístup k médiám a vedeckým výberovým konaniam na základe akademických titulov a hodnotení, v konečnom zmysle verbovanie publika zo študentov, ktorých treba učiť a skúšať) je použitá na skreslenie konkurenčného literárneho prostredia v prospech univerzitných učiteľov, ktorí sa zároveň takto prezentujú aj ako básnici.

1.4. Teraz je ten pravý moment stretnúť sa s najdôležitejšou otázkou pri definovaní politického vymedzovania medzi priateľom a nepriateľom. Otázka za 1 mil. dolárov: prečo nám treba nepriateľov? Odpoveď je jednoduchá, prekvapivo jednoduchá: desaťročný mierový prechod v literatúre na konci 90-tych rokov zapríčinil vymedzenia „priateľ – nepriateľ“ v životne dôležitom čine rekonštrukcie produktívneho napätia v literárnom poli. Degradácia politického systému, ktorú začal bulharský Simeon II[1], má svoj presný ekvivalent v literárnom systéme: zmena radikálneho politického potenciálu postmodernizmu 90-tych rokov na depolitizovaný kariérny akademicko-politický zdroj, vhodný na mierne párenie s lifestylovou literatúrou s cieľom dosiahnuť optimálne komerčné hybridy. Návratom radikálnej politizácie do literárneho poľa otvorene vyhlasujeme depolitizovaný akademicko-korporatívny postmodernizmus/neoavantgard, lifestylovú literatúru a ich komerčne optimizované hybridy za našich nepriateľov.

1.5. Kým žijeme v rámci kultúry viktimizácie, slušne vychovanej každou nasledujúcou vládnucou mocou, vieme, že status mierneho prechodu v literatúre, ktorý sme vyhlásili za nášho nepriateľa, si nenechá ujsť príležitosť vyhlásiť sám seba za našu obeť. Nebude ani prvým, ani posledným, keď si skutočne a symbolicky bohatí a mocní dajú masku obete. V podstate sa celá kultúra mierového prechodu, vybudovaná starými socialistickými elitami, zakladá na zablokovaní každej prejavy slobody pomocou vyhrážky, že budú „obeťami“. Vieme, že klamú a obhajujú privilégia, bojujúc o ne, a dávajú si masku obete. Tvrdíme, že za maskou obete sa skrýva status mierového prechodu v literatúre, skupinová promiskuita lifestylu a akademizmu.

2. Nová sociálna poézia, zrod ktorej vyhlasujeme týmto naším manifestom, je predovšetkým poézia rehabilitovanej postavy autora – rehabilitovaná po lifestylovo-akademickej konzumácii jeho „smrti“. Bezočivá komercionalizácia R. Barthesovej koncepcie je de facto podpísanie jej rozsudku smrti. Komerčne optimizované hybridy  medzi lifestylovou literatúrou a „vyšším“ akademickým postmodernizmom prakticky neodvratne zabili a pochovali revolučno-anarchistický potenciál idey o „smrti autora“. V tejto situácii vyhlasujeme vzkriesenie autora ako posledného garanta možnosti o estetických aktoch, t.j. o slobode. Pred našimi očami sa premieta film, v ktorom bolo teoretické zavrhnutie autora do žľabu literárneho poľa akési alibi o jeho umiestnenie ako tovar v signálne oranžovej trafike vládnucej moci formou médií, vedeckých porôt, grantov, prekladov, štátnych vyznamenaní. Takýto autor je už mŕtvy a páchne. Nech žije autor ako posledný garant slobody!

2.1. Rehabilitácia postavy autora ako subjektu, ktorý musí mať zodpovednosť v etickom pláne, je usmernená do srdca temnoty režimu mierového prechodu: niet pravdy, ergo konáme, „pracujeme“ pre svoju literárnu a akademickú kariéru, akademická literatúra sa píše nami samotnými a zároveň tým robíme literatúru a hráme futbalový zápas a odpískavame v ňom penalty. Ak sa v 90-tych rokoch relativizácia pojmu o pravde stávala v režime hry, ktorý znižoval dogmatické „pravdy“ ideológie starého režimu, v 10-tych rokoch storočia tento akademický lifestylový relativizmus nadobudol reálne politické a reálne ekonomické rozmery korporatívnej privatizácie spoločenského literárneho zdroju. V tejto situácii vyhlasujeme, že sme za literatúru pravdy, čo je rodovým pojmom nášho vnímania novej sociálnej poézie. Tvorcovi hry sami ju ukončili vo svojej pravde akademických aparátnikov a lifestylových ikon. Nová sociálna poézia ako literatúra pravdy je naša vôľa vrátiť literatúre slobodu a vyslobodiť ju od aparátnických (straníckych) akademických hier a lifestylového komerčného obchodovania do smrti.

2.2. Poézia 90-tych rokov vo svojich vrcholových úspechoch, spojených s menami básnikov Ani Ilkov a Zlatomir Zlatanov, sa nikdy nevzdávala estetiky vznešeného ako transmisie medzi literárnym a politickým v podmienkach neukončeného projektu moderny. Akademický postmodernizmus, ktorý sa odvoláva na týchto básnikov ako svojich učiteľov, vníma od nich predovšetkým diskurzívnu hru a hru s postštrukturalistickými slangami a vynecháva na pozadí mohutnú estetiku vznešeného, ktorá má politické ako svoju poslednú existenčnú stávku. Symptomatickou je zmena, prehlbujúca sa s pokrokom mierového prechodu v 10-tych rokov 20. storočia, ktorý smeruje od znechutenej estetiky vznešeného k otvorenejšiemu komerčnému objímaniu estetiky krásneho. Najúspešnejším hybridom medzi akademickým modernizmom a lifestylovou literárnou estetikou krásneho sa stáva komerčnou nevyhnutnou podmienkou, ktorá ponúka reálne politické recepty – „protestujúci človek je krásny“ – ktoré boli priamo zapojené do kampane Ministerstva vnútra proti protestom v lete roku 2013. Nová sociálna poézia kategoricky a silne podnecuje estetiku vznešeného ako prostriedku na navrátenie politickej radikálnosti v literatúre a spoločnosti, ktoré sú demoralizované estetizáciou politického v rámci komerčnej hybridizácie akademického postmodernizmu a lifestylovej literatúry.

2.3. Estetika vznešeného je sekulárnym zástancom teológie v situácii sociálno-historickej (informačno-technologickej, bio-technologickej atď.) zostupujúcej transcendencii a tiež aj vo fundamentálnej diferenciácii hodnôt, ktoré nepodliehajú opätovnému prerokovaniu v rámci západnej civilizácie. Slobodu, ktorú chceme literatúre vrátiť, je neodmysliteľná bez neustúpiteľného zdržania autonomity poetického voči ideológiám trhu, štátu a vedy. Ale táto autonomita nestačí na realizáciu podmienok na možnosť slobody, ktorú hľadáme. Ako aj rehabilitácia autora ako estetického subjektu, tak aj koncepcia o literatúre pravdy sú neodmysliteľnými bez transcendentných odôvodnení. Na vlastné oči sme videli, kým sme aj zostarli, kam vedie hrané pozostávanie subjektu a pravdy, ktorého posledné odôvodnenie môže byť jedine transcendentné – priamo preplatením hry s akademickým a komerčným. Bez estetického subjektu (ktorý podlieha zodpovednosti) a pravdy, ktorého posledné odôvodnenia sú transcendentnými, neexistuje sociálna spravodlivosť. Bez zúrivosti a spravodlivosti niet sociálnej poézie.

09.09.2016 Sofia

 

[1] Simeon II (1937) – Simeon Sakskoburgotský, známy aj ako cár Simeon, je bulharským monarchom, ktorý sa po dlhodobom pobyte vo vyhnanstve počas socialistického režimu vrátil do Bulharska a pôsobil ako politik. V rokoch 2001 – 2005 zastával funkciu predsedu bulharskej vlády (Pozn. prekladateľky).

Preklad z bulharčiny do slovenčiny Daniela Konstantinova

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019

 

ЛОРЪНС ФЕРЛИНГЕТИ НА СТО

Лорънс Ферлингети – Троянският кон на Тръмп (12.05.2019)

 

КОНКУРС „НОВА ЛЮБОВНА ПОЕЗИЯ“

Людмил Димитров (Лауреат) – Любовта (15.05.2019)

Георги Славов – Тази нощ ми отвори очите (24.05.2019)
Гергана Христова – Навън ме хвана за ръка (12.05.2019)
Екатерина Капрова – Нети (13.05.2019)
Манол Глишев – Само влюбените оцеляват (23.05.2019)
Мариян Гоцев – Само (19.05.2019)
Ружа Велчева – Болка (14.05.2019)
Славея Горанова – Основната клетка на социума (22.05.2019)
Христина Панджаридис – Автобиография (21.05.2019)

 

МАНИФЕСТ

Manifest novej sociálnej poézie, превод на словашки Даниела Константинова (13.05.2019)

 

ПОЕЗИЯ

Александър Цанков – 1ви Май (18.05.2019)
Алехандро Ромуалдо – Като море или смърт (17.05.2019)
Ан Секстън – Невежият поет (16.05.2019)
Бернал Ноел – За последно сбогом на човешката дребнава комедия (24.05.2019)
Борислав Игнатов – Синьо сирене на рафта в магазин, който никой не посещава (18.05.2019)
Ваня Вълкова – Пазаруване на надежда (22.05.2019)
Венцислав Арнаудов – Момиче и жена (12.05.2019)
Владимир Сабоурин – На прощаване в 2019 г. (23.05.2019)
Елисавета Плоскова – В безистена на болката и сексшопа на лятото (13.05.2019)
Здравка Шейретова – Всичките мои страхове (20.05.2019)
Илияна Илиева – Един свят време (14.05.2019)
Камелия Щерева – Ние – ненаситно неутрино (19.05.2019)
Кирил Василев – Рур (24.05.2019)
Лорънс Ферлингети – Светът е прекрасно място (20.05.2019)
Марио Коев – Триредия (25.05.2019)
Милена Бакалова – Пролет е когато (12.05.2019)
Николай Бойков – Из „101 посвещения“ (17.05.2019)
Осип Манделщам – Да доживея чувствам страх (21.05.2019)
Petra – Татуирана със слънчеви лъчи (23.05.2019)
Петър Първанов – Бележка към Хезиод (18.05.2019)
Тинна Панайотова – Желязо и тъга (16.05.2019)
Томас Браш – Хамет (14.05.2019)
Христина Василева – I Sing the Body (поема) (15.05.2019)

 

ОБЩЕСТВО

Златомир Златанов – Как да разсъждаваме за Освобождението 1878? (12.05.2019)
Иво Балев – Моканина ми замириса (24.05.2019)
Владимир Сабоурин – Към едно In Memoriam (24.05.2019)

 

ПРОЗА

Ангел Ангелов – Алпинистът (13.05.2019)
Александър Йосифов – Най-лошият път (14.05.2019)
Илияна Илиева – Очите на Атия (20.05.2019)
Ружа Велчева – Душа (22.05.2019)

 

КРИТИКА

Ваня Вълкова – Откритият басейн в едни останки (21.05.2019)
Златомир Златанов – Астрална карантия (17.05.2019)
Сирма Данова – „Георги Марков. Снимки с познати“: четене откъм Възраждането, четене откъм настоящето (16.05.2019)

 

VISUAL ARTS

Мечтая да рисувам картини, които са ненагледни – Интервю с Борислав Янев (12.05.2019)
Владимир Раденков – Технологичният платонизъм (15.05.2019)
Йоанна Златева – Реализмът като експеримент във филма „Рома“ (19.05.2019)

 

ПРЕПРОЧЕТЕНО

Пенчо Славейков – На пътя (25.05.2019)

 
Броят представя художника Борислав Янев

 

Списание „Нова социална поезия“, ISSN 2603-543X