Борислав Янев, Фигурална композиция, 160х110см.
И тя като мен
/посветено на общонационалната кампания за женско лидерство и превенция на насилие и дискриминация срещу жени/
По същия път ще преминем и двете,
когато лунните възли навлизат в нощта
или деня се прелива в очите ни, за да свети
над нашите мисли и думи. Аз съм мощта,
когато протягам към тебе ръка
и ти като мене си силна и чувстваш така –
болката как намалява. И много по пътя сме –
майки, сестри, дъщери. Забелязахме
в жълто, синьо, червено света.
Многоцветна дъга
ще пречупи вселенската скръб и тъга
и аз като теб ще бъда чута, видяна
и аз като тебе ще бъда разбрана.
Светът огледало е и ще бъде
двойно красив,
когато и ти като мен, от мен
се нуждаеш. Вежлив
реверанс е всяко чувство добро и носи победа,
защото светът – вътре в нас
от нас се споделя.
Ризата на татко –
върху витрината луксозна,
облечена от манекен…
Докосват нежно
на мама ръцете
ризата на татко
на двора,
в легена
с падналото слънце.
И се ветрее
ризата на татко
върху простора
над пъстрите лалета,
а белите и сини карета
сливат се
с облака в райета.
Ризата на татко
срещу мене тича
с очи и коси –
като него…
приближава,
прегръща ме
моят внук –
в ризата на татко.
***
И сакатото птиче може да полети,
когато майка му има крила!
На Иглика Дионисиева
Времето е всичко онова,
за което можеш да си спомниш
опитомиш или представиш
като философско понятие
физическо измерение
и пространство,
в което попадат или се
губят твоите желания:
да го опаковаш в кутийка за пръстен
и подариш на най-красивия миг
да го завържеш на брега на Индийския океан
и да го храниш само с пясък и слънце
Времето е всичко онова, което искаш
да спре дъха ти
или да убие скуката,
да можеш да го разтеглиш
като ластик,
който не можеш да прескочиш
или като дъвка,
която става и за балончета,
когато слагаш езика си в средата й,
но тогава винаги идва края.
Пук!
Всичките мои страхове
Страх ме е да не закъснея за работа
и да не раздам най-важната книга за деня,
страх ме е да не забравя, че съм майка
и така да пропусна собственото си израстване,
страх ме е да не забравя, че съм съпруга
и да не сложа масата за вечеря,
страх ме е да не забравя да си изпия хапчето
и сърцето ми лудо да забие, без дори
за теб да съм мислила,
страх ме е да не пропусна твоите очи
сред многото други, залепнали по мен,
страх ме е че няма да разпозная най-верния тон,
от многото, които оттекват в душата ми,
страх ме е, че слънцето може да изгрее
без да е слязло в очите ми,
страх ме е, че идва дъждът,
а няма да мога да видя дъгата,
страх ме е, че мога да забравя да пиша
и да се спъна в мислите си,
но най-много от всичко ме е страх:
да не забравя да съблека
всичките мои страхове
когато пред теб се явя, Господи,
свободна и гола.
списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X