Борислав Янев, В храма, 50х70см., молив

 

На Р. Ш.

Висенето, както всички свойски го наричат, протича почти обикновено – в шеги и закачки, с обичайните „номера“ на по-старите. Височината на Стената се устремява все така към небесната вис, мами погледа, но нищо не съобщава за земното притегляне, за безкрилите свойства на телата, увиснали между небето и земята. Проточилите се осигурителни въжета предупредително се поклащат, помахват с пръст, грижат се незабележимо за всички на земята и над нея, а те неосъзнато им вярват…

Дългите крака на стройното Момче провисват от люлката, към която се е привързал и е политнал с нея към върха на Стената. Окачената до него кофа се поклаща, вниманието му не й позволява да се разплиска, лепилото в нея се вълнува умерено, запътено към очакваното втвърдяване. Алпинисткият начин за изолиране на стени, височинни монтажи, почистване на всякакви високи сгради не е за всеки, но Момчето го владее, показвал го е вече. Търсят го, вярват му, доволни са от работата му, а и са спокойни, че нищо лошо няма да го сполети. Имаше неприятни случаи преди време с негови колеги – лоша осигуровка, скъсано въже, неправилна преценка, невежо изпълнение, дори злополука имаше… Момчето се усмихва с белозъбата си усмивка, пее си почти наум любима песничка и работи. Спори му, Стената отгоре надолу полека лека се снабдява с ново лице – може и защитна маска да се нарече. Защитава я от студени, влажни пориви, от неканено проникване, от следите на неумолимото Време, от естественото стареене. Краси я новата изкуствена премяна и погледната отдалече Стената изглежда като стена на току-що съградена постройка. Момчето е с лице към нея, близо е та не може да я обгърне с поглед, но отдалече тя изглежда точно така – като нова премяна…

Но той е другаде. Поредният осемхилядник се е изпречил пред взора му, мами го с недостижимото си величие, дъхът му става на пресекулки, кислородната маска е забравена в някой от базовите лагери, а крачките му са бавни, мъчителни, спънати от редкия въздух, от космическата мъка стелеща се сред нечовешките височини, наобиколили го като невъзмутима глутница. Лебедките, подвесните люлки, въжетата на промишления алпинизъм са разтворени в обикновеното всекидневие, в което тече животът му, а сред бляновете му се настаняват карабинери, котки, клеми, пикели, клинове, самозатягащи се възли на Прусик, високопланински цветни палатки, тежки раници и въжделени върхове, а елонгацията на въжето го дарява с безтегловност и летеж, с гонитба между душа и тяло, с извънземен живот…

„Пак ли си по върховете?”, настига го викът на Бригадира. „Зидаро-мазач си, не си алпинист, не го забравяй…“, продължава да дере глас шефът. Момчето се опитва да не го чува, работи си, но и продължава да се рее сред осемхилядниците. А тук, с лице към стената чува и други гласове – на многобройните неверници, на стадото, на устремените към пълзене, на примирените, поробени от всеобщата ентропия, проникнала в обикновения безцветен живот…

„Какво дирите по тия безжизнени чукари… Нито едно животно не се катери в тоя джендем, дори птици не прелитат там…“

Чува ги, но си мълчи, а на ум си казва: „Няма да разберете… Има връх, мами те, кани те, привлича те с величието си. Не можеш да му кажеш, че не те интересува. Него го има, значи трябва да го изкачиш… Там е студено, почти е безвъздушно, но не можеш да откажеш поканата му. Не е човешко някак си… Опасно е, мъчнотия е, изпитание си е, но нали труднотиите са за човеците – пробват се чрез тях…“.

Премяната на Стената пълзи надолу, но земната твърд все още е далече – необятно е пространството под люлката на Момчето. Тукашната празнота, тукашното висене не са като сред осемхилядниците – там студовете-убийци, ветровете-палачи, въздухът-удушвач са естествените спънки изпречили се пред порива към висота. Спънки, които примамват да бъдат преодолени, които водят към пристрастяване, които те канят на проверка – проверка на човешкото…

Тук спънките са други. Тук допаминът е в минимални количества, тук човешката обикновеност, дребнавост, алчност, липса на полетели блянове, на възвишен човешки дух са обсебили мъчителните дни на Момчето. Опитва се то да ги преодолява, бяга сред осемхилядниците, дори понякога си представя как се е загнездил в някоя скална ниша, обгърнат от ледена завивка, намерил вечно жилище – цял, непокътнат, далече от червеите и всепроникващото тление, вековечно запазен в планетарния фризер…

Понякога насочва взор към върха на Стената, съзира новата й дреха, сътворена от ръцете му, радва й се незабележимо, а над нея искри небесният лазур, зачертан от бели отровни следи. Порунтавяват те, бавно и необратимо се разполагат върху свода небесен, обсебват го и го затулват с чужди облаци, от които капят непонятни вещества вместо дъждовни капки, а снежинките родени в тези облаци са с разкривени лица, гримасничат болезнено и умират в мъки…

Не го спохождат радости, тъжно е Момчето и в трескавата му глава кънти:

Утре свършва завинаги страстната седмица.
Нито вик, нито стон, нито пламъци. Никой.
Аз намразих до смърт тая черна врата
и разбих като в сън оня светъл прозорец.
Пепелища от ярост.
Пепелища от ярост.
Мой единствен, отчаян, любовен Великден.
Днес умира последният двойник на Яворов.
Страшно късно е, двойнице бяла на Лора.*

Издига се, не знае защо са му няколкото метра височина, не му се спуска в равното, виси му се, но гласът на Бригадира отново го настига: „Спускай се, нямаш вече работа горе. Долу, долу ти е мястото… Разтвор трябва да се забърка, ново лепило трябва да се подаде…“ Гласът заглъхва залутан сред оглушките, които си прави Момчето, но мократа вонлива следа от бригадировия глас остава да виси като черта от кемтрейлс. Става болнаво, парцаливо, дори за гняв не остава място, а спускането заприличва на поражение. Задържа люлката, виси почти неподвижно, повикът за приземяване все така остава нечут и почти е сигурно, че вече нищо не го свързва с досегашното му битие. Издига се, достига върха на Стената, подминава го, освобождава се от грижите на предпазното въже, което с почуда, неохотно го изоставя. Момчето се рее, свободата му го въздига, усеща се настъпването на рехав въздух, празнота спохожда алвеолите му, лекота го завладява, възвиса го обгръща – досегашният му живот маха за сбогом…

Гласовете на стадото, на неунищожимите неверници, бригадировият глас остават в някогашното битие. Освобождават го, летежът му е всячески, не го преследват разтопени криле – все по-студено става – укрепват крилете му, втвърдяват се. Помагат му в бягството. И чудно, промяната, като всяка промяна не го потиска, не всява смут и безпокойство в Душата му, но и не го успокоява – в новия свят, като във всеки нов свят се пристъпва внимателно, почти опипом, едва ли не на пръсти. Не се знае сигурна пътека ли ти предлага или минно поле, не се знае въздух годен за дишане ли се стеле наоколо или коктейли създадени от кемтрейлс.

Момчето усеща вътрешностите си, чувства как те се изкачват към гърлото и си обяснява това явление със стремителното спускане, което го е обзело. Освободен от въжената защита Алпиниста се отдава на земната привързаност, а в такива случаи необузданото падане е неизбежно… По време на летежа Момчето се замисля дали бягството от бригадировия свят е едно истинско бягство, дали в края на летежа ще го споходи блян, дали няма да се превърне в един Грегор Замза, окован в хитиновата обвивка на Битието – осемхилядниците са далече, а висенето е непоносимо…

Погребението е човешка суета – никой от бригадата не разбра същността му.

*От стихотворението „Пепелища от ярост“, включено в новата поетична книга Небесното момче от Иван Здравков.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.