Мрачни фигури 2, 110х90см.

 

Бяха около десетина, идващи от социален дом. На всяко дете се падаше по една учителка-повелителка. Децата бяха с увреждания. Всички. Не разбрах дали са изоставени от родителите им или ежедневно ходят в този дом. Не искам и да знам, още повече би ми станало неприятно, ако са изоставени. Това, което ми направи впечатление, бяха живите им погледи. Погледи, които не можеха да стигнат много далеч предвид това, което бяха виждали, но погледи с желание, което в много нормални беше изчезнало, което беше отдавна закърняло, умишлено потиснато до степен на доброволна изостаналост, която се забелязваше в голяма част от хората, които срещах и с които общувах. Макар и неразбиращи почти нищо от глуповатата беседа на гида относно културния паметник, те се опитваха да надхвърлят собственото си състояние като ми се усмихваха и задаваха едни и същи въпроси. Приблизително еднаквите заболявания не бяха попречили на природата да изрази и прояви своята индивидуалност във всяко от тях. Най-ярко това личеше в смеха им, да, всички се смееха. За един обикновен средностатистически човек каквато бях аз, с ежедневните проблеми от воденето на градина на детето навреме до въпроса: какво ще сготвя довечера, този смях беше странен, защото на повечето от нас все ни трябва причина за да се смеем, сериозна причина, я някой глупав скеч, я приказка по хората. Но не беше ли животът, тая простичка даденост, достатъчна причина, за да се смеем?

За разлика от нашето праволинейно невежество тяхната причина за смеха може би беше именно животът, който макар и непълноценен за нас, е самодостатъчен за тях и за смеха им. А учителките? – повелителки, жени на средна или след средна възраст, облечени типично по даскалски, както се обличам и аз, излъчваха една самоуверена любов – но не към високите заплати, които никога няма да получат, защото правят това по призвание и не са мракобесни печалбарки, а към децата, за които дават времето, уменията, грижата, любовта си. Жени, достойни за уважение и подражание. Жени-майки, някои може би и баби. Жени, които са нужни повече от всякога днес, на нас – морално оскотелите, търсещи само материалното и почти нищо друго от оня свят, което може да ни донесе истински живот или ако не да го донесе, то поне да ни доближи до него и за кратко да усетим диханието на Абсолюта, в който всички мирски дадености потъват и се обезличават до степен незнайна. С изгревите и залезите, там на изток са и очите на Атия.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.