Борислав Янев, В мъглата, 150х100см.

 

***

За достойната слава на бъдещи дни
за елита на този народ –
аз лиших се от бащина чаша за пир,
от веселие в този живот.

На плещите ми хвърля се век-вълкодав,
но не вълчи е моят адет:
по-добре ме пъхни като шапка в ръкав,
в топла шуба на сѝбирска степ…

Да не виждам страхливец, ни хлипаща кал,
ни от кървави кости следа;
само сини лисици да светят в нощта
с първобитна за мен красота.

Заведи ме в нощта, где тече Енисей,
борът там на звездите шепти,
щото не вълча кръв в мойте вени тече,
аз от равния ще съм убит.

17-28 март 1931

 

***

Във въздуха студен се стапя тънък дим
и аз, в печалната си волност разтворим,
да се издигна искал бих във тиха песен,
да се стопя, но трябва да вървя не лесно

по снежна улица във вечерна тъма
и кучешкият лай не ще заглъхне там,
и се натъквам на минаващи срещу ми.
Не говори със мен! Какво да ти продумам?

1915

 

***

Сънят ми тих, сънят ми непрестанен –
невидим, омагьосана гора,
где чува се оттам шептене странно
и полъх от копринена мъгла.

В безумни срещи, в спорове мъгливи,
във погледи кръстосани без вик –
невидим шепот, дух неуловими,
под пепел лумва и угасва в миг.

И както мрак облякъл е лицата,
и както слово секва на уста,
в уплаха сякаш птицата крилата
политна в сенчестия храсталак.

1908 (1909?)

 

***

И нека има славни градове,
да приласкават със известност тленна.
Не Рим е величав от векове,
ала човекът в нашата вселена.

Царе опитват се да ги сразят,
свещеници войните оправдават,
без негови прозрения остават
ненужни – и олтари, и домът.

1917

 

***

Напрягат остър слух платната
в широк пустеещ кръгозор
и плува сякаш в тишината
среднощен глас на птичи хор.

Аз беден съм като природа,
естествен като небеса,
дух-призрак – свободата моя,
и глас на птиците в нощта.

Аз виждам месеца бездушен,
небе с мъртвешките платна;
светът твой, странен, боледуващ,
приемам го аз, пустота!

1910, 1922(?)

 

***

Облачно, влажно, въздухът плътен;
във гората не чувствам аз страх.
Кръста лек на самотния пътник
аз покорно ще го понеса.

В равнодушна родина отново
като патица упрек лети, –
аз живея във сумрачно лоно,
гдето всеки е сам и един.

Гръмна изстрел. Над езеро сънно
патица вече е с тежки крила.
В огледалния образ без дъно
борове – с разлюлени стебла.

Мътно небето свети невзрачно –
и светът боледува в мъгли,
позволи ми и аз да съм мрачен,
да не те обичам, позволи.

1911, 28 август 1935

 

***

Да доживея чувствам страх –
като листът в дърво – отбрулен,
и нищо да не любя пак,
безимен камъкът – потулен;

като на кръста в пусти край
душата жива щом разпъна,
като Мойсея на Синай
във облаците ще потъна.

И всичко живо аз следя,
което здраво ме пленява,
рисунки пъстри от бита
със плочи мраморни сравнявам;

и трепет в птичите крила
долавям в мрежите далечни,
от страници в изгарящ плам
привличам аз праха всевечен.

Не по-късно от 5 август 1910

 

Превод от руски Мария Шандуркова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.