Борислав Янев, Глава, 23х23см.
Смисълът
От най-далените пустини
мъкна тежки каменни късове
под жаркото слънце
което безмилостно ме изпича
с мъртвия си поглед.
Без жал към нищо
без жал към себе си
аз продължавам
с ръце, обляни в кръв
и поглед, пълен с мухи-винарки.
Продължавам
не спирам
разкъсвам се
тежестта премазва младото ми тяло
и поглъща душата ми
в пречистващи пламъци.
Вятърът
Този свиреп вятър
ми прогаря косата
Водата е просто мираж
който съм оставил
някъде в далечината.
Не спирам. И се смея
на собствените си страдания
на собствената си топла кръв
която се процежда през миглите
и се топи в нажежения пясък.
В това се крие смисълът
на цялата енигма –
да домъкна грубия камък
да го издялкам внимателно
и от неговата мека сърцевина
да извая себе си
Сетне да се върна обратно
още по-далеч във времето
и там сред необятната кариера
да си избера нов камък за мъкнене
Един следобед като всички следобеди
Следобедът беше скучен
а кафето драматично блюдкаво.
Едно бездомно куче
мина под терасата благополучно
и ми пожела приятна вечер.
А беше едва четири.
Тежестта на битието ми хрущеше
пилеше костите отвътре;
бъбреците ми, пълни с камъни
ме съветваха да си дам почивка
а аз най-нехайно
разливам кафе върху покривката
и чакам да падне нощта
за да излея смисъла в мивката.
Терзания за глупости
Понякога ми се иска да съм друг
монах бедуин някъде в сърцето на пустинята
рак отшелник
или скално цвете някъде из висините на Пиринеите.
Иска ми се да съм корал на дъното на океана
синьо сирене на рафта в магазин, който никой не посещава
онова древно и могъщо спокойствие
за което разказват суфите в своите притчи
да се влее в кръвта ми и веднъж завинаги да донесе покой
на неукротимото ми сърце.
Но това ще е някой друг път. Някой друг живот.
За да може да доплувам дотам ще трябва да се измъча
докато плувам из бурните води на собствените си терзания.
В повечето случаи
Терзания за глупости.
списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X