Борислав Янев, Фигура 2, 30х27см.

 

Моят женен любовник

Тя цялата е тук.
За теб усърдно се разтапя,
от детството те е пленила,
от училището, от стоте ти фаворитки.
Тя винаги била е с теб, любими.
Перфектна е наистина.
Да, фойерверк е скучен, проблеснал във унилия февруари,
тя истинска е като тенджера чугунена.
Признавам си, че бях прехо̀дна.
Аз бях обекта на страстта ти. Онази лодка с
алени платна в пристанище попътно.
Косите ми набързо ще излетят
като цигарен пушек от прозореца автомобилен.
Необичайна съм – парченце мида в необикновен сезон.
Но тя над всичко е. Това, което ти е нужно.
И най-доброто. Това е притежание.
Това е практика, тропически растеж.
Не е експеримент, то е хармония.
Греблата движи тя и превключвателя,
и дивите цветя в прозорците накисва сутрин,
до обед – грънчарско колело върти
и три деца ще доведе на двора под луната,
три херувимчета в картина нарисувана от Микеланджело,
направил е рисунката тогава с краката си
в ужасните си месеци в параклиса.
Навсякъде като погледнеш все висят деца
като балони от тавана.
Вечерята ви после поотделно на всеки ще пренася
през коридора, с глава приведена, с крака послушни,
лицето ѝ възбудено от детски песнички и сънища.
Аз твоето сърце ти връщам, мили
и разрешение ти давам за:
да се завърнеш вътре в нея,
и да пулсираш озлобено във калта,
за кучката ти давам разрешение, за земните ѝ рани,
за да заровиш миниатюрната червена рана, която ми нанесе,
за бледото трептене на светкавицата под реброто,
и за пияния моряк отляво, и за коляното на майката, чорапите, и за жартиера, за телефонното обаждане във полунощ.
И щом започнеш с ръце да стискаш нейните гърди
и смъкнеш портокаловата панделка в косите ѝ
ще отговориш на обаждането ми, най-любопитното предизвикателство.
Защото тя е гола и единствена в нощта.
Това сте ти и твоята мечта.
Изкачвай я стъпало по стъпало, тя е монумент.
Гранитна е.
А аз съм само акварел –
боите ми ще можеш да измиеш.

 

Целувката

Устата ми цъфти до кръв като порязана.
Годината премина със обиди в мрачни нощи
и няма със какво да се запомни, а само лакти, груби коленѐ, кутии с нежни кърпи Клиникс, обидни думи: ревла, ревла, ти си глупак!

Довчера тялото ми беше безполезно.
Сега по ъ̀глите се къса,
и роклята на Мери, старата, разкъсва възел подир възел.

Виж! То е изпълнено със страст
и сякаш преминава през дефибрилатор.
Живее! Възкресение!

То беше лодка дървена преди,
забравена самотна на брега, безцелна безполезна,
не морската вода, а пясъкът под дъното лежеше,
безцветна, избеляла
и нищо повече от купчина дъски. Ти я издигна на вълните,
обгърна я с любов.
Избра я.

Сега опънатите мои нерви чувам като музиката на оркестър.
След дългото мълчание – днес барабаните и струните играят.
Ти го направи.
Е, просто ти си гений в работата. Влязъл в огъня
любимият ми
композитор.

 

Невежият поет

Може би земята плува.
Не знам.
Може би звездите са малки дупки във вестника,
прорязан от гигантски ножици.
Не знам.
Може би Луната е замръзнала сълза,
Не знам.
Може би Бог е само нисък глас,
за да го чуят глухите,
Не знам.

Може би аз съм никой.
Вярно, имам тяло,
и не мога да се измъкна от него.
Бих искала да се отделя от главата си,
но това е невъзможно.
Написано е на плочата на съдбата,
че съм заседнала тук, в тази човешка форма.

Така е,
бих искала да споделя проблема.

Звярът заседна в мен,
сграбчи сърцето ми
големият рак.
Бостънските лекари
вдигнаха ръце.
Опитаха със скалпел,
игли, отровни газове и други подобни.
Ракът е още там.
Той тежи много.
Опитвам се да го забравя и да си върша работата,
да готвя броколи, да отварям книги,
да си измивам зъбите и да си връзвам обувките.

Опитах с молитви,
но щипците ме сграбчват по-здраво
и болката се усилва.

Веднъж сънувах,
може би е сън,
че ракът е моето невежество за Бог.
Но коя съм аз, че да вярвам в сънища?

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.