Борислав Янев, Фигури, 150х100см.
В Black Mirror 04×04 (Hang the DJ) е представено утопично общество, където специална технология ти помага да намериш най-подходящия за теб партньор – 99.8% сходство. Тя е средство, което съкращава и оползотворява времето за трупане на опит, използвайки обратната връзка, която получава от теб при всяка среща, за да конкретизира профила на идеалния ти партньор. Преди всичко въпросната технология изтръгва тази толкова фундаментална страна на човешкото съществуване от случайността и прави възможно наистина да срещнеш щастието в любовта, вместо да се примириш с някакъв негов дериват или да останеш сам завинаги. За целта обаче трябва да се подчиняваш на нейния алгоритъм, според който тя определя с кого да имаш връзка за набавяне на фийдбек и колко дълго да продължи тя – от броени часове до цяла година. Съществено е, че изготвяният от нея профил не е образ, представляващ Франкенщайн от качества и плод на въображението на човек, който не се стреми истински към близост, а търси фетишистки в другия само материализацията на собствената си представа. Напротив, този профил произлиза от една откритост към възможните партньори и едно споделено с тях случване.
Главните герои – бял мъж и жена-мулатка – са един за друг първият, с когото ги е срещнала системата. Първата им среща има времетраене само от едно денонощие, в което те не правят секс върху предоставената им спалня, но между тях се заражда взаимно привличане. Следващите им връзки са едногодишно мъчение с абсолютно несъвместими партньори. На възраженията им относно смисъла от подобен опит системата отговаря, че всичко има своята необходимост. Докато са с натрапените им партньори, двамата се срещат, едва ли случайно, на сватбата на щастливо събрана от алгоритъма двойка и изпитват силен порив един към друг. Но същият този алгоритъм, който все още има авторитет в техните очи, ги запраща в името на финалната цел „докато смъртта ги раздели“ в истински сексуален маратон, включващ и хомосексуални връзки, в който те наблюдават отчуждено отстрани своите потящи се от усилието тела. Минали през това чистилище, те биват срещнати от системата още веднъж. Не желаейки да отнемат спонтанността на отношението си един към друг, двамата решават да не поглеждат в устройствата си колко време заедно им е отредено. Заживяват блажено в един от еднотипните, неявяващи се частна собственост домове с камина, две бани и спалня. Младият мъж обаче не успява да овладее безпокойството, че всеки един миг може да е последният им заедно, и след дълга борба със себе си поглежда оставащото време в устройството с форма на раковина. Подобно на Орфей той губи своята любима, защото залегналата в основата на системата идея за взаимността изисква този акт да бъде съвместен – първоначалното времетраене на връзката от пет години започва стремително да се преизчислява и накрая се стопява до няколко часа. След втората им и несравнимо по-болезнена принудителна раздяла двамата влюбени получават съобщение, че на другия ден ще бъдат срещнати най-сетне с партньорите им за цял живот. Преди това обаче им се дава правото да излязат за една вечер с някой от досегашните им, експериментални партньори. Двамата се избират без колебание един друг и когато се срещат в обичайно предназначения за целта ресторант, където винаги се хранят и други подобни двойки, решават да захвърлят устройствата си и да се прехвърлят отвъд стената, ограждаща обитавания от тях утопичен свят, дори и там да ги чака нищото. Когато охраната се опитва да ги спре, но те не се подчиняват, целият свят застива и се разпада, разкривайки се като дигитално построение. Компютърна симулация се оказват и самите те – изпаряват се като хилядната, завършваща изчисленията на съвместимостта помежду им версия на една програма, която ги среща в реалния хаос и шумотевица на някакъв бар.
Теза:
Оказва се, че в системата е интегриран бунтът срещу нея, че алгоритъмът, изчисляващ сходството, включва свободния избор. Или по-точно казано, че технологията отменя сама себе си, подпомага, усъвършенства и катализира намирането на любовта, оставайки скромно в пределите на това, да бъде средство.
Антитеза:
1. И все пак, тази технология има една платоническа предпоставка – че за всеки съществува точно определена собствена половинка, единственият/единствената. Следователно тя не изхожда истински от откритостта към другия, която е предусловие на всяка близост. Да си открит към другия ще рече, да не го разглеждаш като материализация на една съзерцавана от теб вечна и неизменна мостра (в случая – на един статичен профил, представляващ сглобка от качества), стоейки в привилегированата позиция на негов демиург, а да си готов да се откриеш, оголиш за едно споделено с него и поради това непредвидимо случване, в което „образът“ му е динамичен, ставащ и носи следата на собственото ти участие.
2. Опитът, на който се позовава системата, е нещо, добивано единствено в споменатата откритост. Той не е фийдбек, чрез който се изгражда профилът на идеалния партньор, а нещо, което изгражда и променя теб самия. Освен това опит не се добива насила, по задължение, защото тогава ти отсъстваш като онзи, който би трябвало да бъде досегнат от него, т.е. не си открит, а си капсулиран в себе си и се стараеш да устискаш неволите, на които си подложен. Вярно е, че особеното, индивидуалното е не-обходимо (незаобиколимо), когато става въпрос за любов към човек, а не към Бог, и в такъв смисъл подобна технология би ти помогнала да намериш онова, което пасва най-много на склонностите и предпочитанията ти. Но и тогава тя би работила единствено в случай, че си зрял психологически и наистина се стремиш към близост, а не към самозадоволяване в присъствието на друг. Нещо повече, склонностите и предпочитанията на двете страни много рядко съвпадат. Тяхното съвпадение е митологичният момент на една връзка, докато същественото в нея е желанието за близост – ако го имаш у себе си и не си твърде закоравял в характера си, си способен и на най-неочакваните преобразявания.
Синтеза:
Най-подходящият, намерен от системата, обаче може и да не се тълкува платонически, като Единствения. Системата регистрира, че някой ти допада относително, и те разделя бързо с него, за да породи копнеж – особено в случай, че не си се престрашил да го обладаеш. След това, ако се признае, че особените нагласи и склонности, т.е. известни стереотипи, все пак играят роля в зараждането на привличане, програмата те захвърля в абсолютно неподходящи и мъчително дълги връзки, за да се получи контраст, подсилващ образа на този някой. Тя подклажда копнежа като създава препятствия помежду ви и същевременно ви среща отново и отново. Накрая идва драматичната кулминация – ситуацията в стил „Орфей и Евридика“ и даването на повод за бунт срещу системата, която привидно ти натрапва друг човек за твой доживотен партньор. Това развитие се проиграва в 1000 вариации и така у теб се оформя убеждението, че си срещнал Единствения – 99.8% сходство.
списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X