Борислав Янев, Седнал човек, 340х35см.

 

Един странен образ съм съхранила в паметта си през годините от времето, когато тичах безгрижна и очарована из чистите спокойни улички на родното Павликени.

Безформена, прашна женска фигура понякога нарушаваше провинциалното спокойствие и тишина на градчето. С две различни мъжки обувки на краката, в едната ръка – торба, където събираше подадената й храна, а в другата – пръчка. С нея ни гонеше, ако прекалено се приближим към нея, обладани  от детско любопитство и неясен страх. Приличаше на подвижен гардероб, защото носеше на гърба си всичките си дрехи, една над друга… Рада Гардероба, така й викаха…

Щом прекаляхме с лудориите, с нея ни плашеха…

Понякога това даваше резултат и ние прилежно се навеждахме над уроците, домашните и книжките.

От пестеливите думи на възрастните разбрахме, че някога е била красива госпожица, учителка по литература в местната гимназия. Но фатална любов убила завинаги разума й  и сега като призрак броди из града, докато Бог се смили над нея и си я прибере горе…

„Красива? Глупости!“ Някак си нашите чисти, детски сърчица не можеха да повярват, че една раздяла с любим човек може да изтрие красотата и младостта така, завинаги.

Един ден Рада Гардероба дойде вкъщи. Майка ми я извика, беше по Великден. Даде й храна за торбата, но я прикани да поседне край градинската маса. Сложи пред нея чиния с козунак, писани яйца и чаша мляко.

С нарастващо любопитство следях всяко нейно движение.

Тя не говореше. Много рядко отронваше дума. Беше затворена в оня свой свят, невидим за нашите очи.

Ядеше бавно. Едва преглъщаше. В движението на ръцете й, с изпочупени нокти и загрубяла, спаружена кожа, имаше нещо , останало от финеса на някогашната красавица. Разумът е покосен, но тялото е запазило във всяка своя фибра спомена за добри обноски и  чар. Това, което най-много ме порази бяха очите й – две тъжни метличини, които озаряваха това безформено, преждевременно състарено лице. Като че от тях надничаше нейната осакатена, но светла като небето душа.

Вече не изпитвах страх, а някакво необяснимо за детското ми сърце състрадание и съпричастност.

Когато приключи с храненето, тя много внимателно отмести чинията, пророни едно „мерси, госпожа“ и тогава стана чудо. Тя започна да рецитира:

Ще бъдеш в бяло с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло…
А мисля днес; света прогнил от зло
не е, щом той е твоята родина.
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна – искам мир.

И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
загледан в две залюбени очи,
и тих ще пия техните лъчи, –
ще пия светлина, лечебни глътки.
И пак ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.

И нека съсипни се той окаже!
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,
залутан из среднощни тъмнини?)
Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят, и храм.

„Яворов…“ – прошепна майка ми.

Думите се ронеха от беззъбата й уста като пролетен цвят.

Една красива, наранена душа беше оцеляла в това безформено, непощадено от  бурите и времето тяло.

Човешката душа – най-голямото чудо, с което Бог ни е дарил!

Но това го разбрах едва, когато превалих хребета на живота си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.