Борислав Янев, Кола, 45х60см.
„Не всичко, което блести, е злато.“ – Народна поговорка
Маршрутката се поклащаше ритмично по главния път и унасяше многобройните си пътници в тежка, неспокойна дрямка. Сънят им биваше периодично прекъсван от внезапните пропадания на някоя от изтърканите летни гуми в многобройните дупки по асфалта – големи и малки, дълбоки и плитки, широки и тесни. Тогава малцината разбудени потъркваха учудено очи, оглеждаха се сънливо, протягаха се, подхвърляха си един на друг по някоя случайна дума, без обаче да навлизат в какъвто и да е смислен разговор, прозяваха се и отново заспиваха. Някои случайно се заглеждаха през прозорците, където крайпътните дървета сякаш се разбягваха като пилци покрай летящия по пътя микробус. Очертанията на околния пейзаж се размиваха и сливаха пред очите на учудените наблюдатели. Това, разбира се, окончателно приспиваше дори онези от тях, които бяха благоволили да се събудят и да се опитат поне за миг да се насладят на красотата на природата.
Така протичаше около 2/3 от цялото пътуване. Само по спирките хората се оживяваха и шумно напускаха моторното превозно средство, препирайки се помежду си или ядно гълчейки децата си да побързат. Всеки тичаше нанякъде, впускаше се в безумна надпревара с отминаващото време – и защо? Защото точно половин час по-късно шофьорът щеше да ги призове с клаксона – „Хайде, тръгваме, имаме график да гоним!“
Чиста проба ерес би било, ако имате глупостта да зададете на някой от тези вечно бързащи за някъде индивиди най-простичкия и близък до ума въпрос – „Къде отивате?“. В такъв случай запитаният ще се усмихне леко подигравателно, като че си има работа с освидетелстван луд, и ще изстреля в отговор : „Как така – къде? Ами че това няма никакво значение?! Та аз закъснявам, оставете ме!“ – и ще отмине, клатейки дълбокомъдрено глава.
Така един принципен въпрос ще остане без отговор и ще се скита в пространството години наред, докато накрая вземе, че вампиряса. И в един прекрасен ден (или нощ) той ще се върне при своя адресат, само че вече ще се е превърнал в ужасяващия призрак на безвъзвратно пропиляното време, на неизживения живот. Привидението ще изгъгне с гробовен глас : „Ти все бързаше, човече, но докъде всъщност стигна? Профуча през живота си с 320 км/ч. А живя ли изобщо?“. Как мислиш, драги читателю, дали и този път нашият герой ще намери начин просто да се измъкне от този толкова неприятен за него разговор?
***
Без да терзае хубавата си главица с подобни безплодни размишления, към поредната спирка на белия микробус вървеше с решителни крачки едно високо, стройно момиче. Тя държеше гордо изправена хубавата си глава с изкуствено изрусена коса и добре гримирано лице, украсено с един впечатляващ по своите размери пиърсинг, заел половината й горна устна. Тя мълчаливо плати билета си при шофьора и седна на единственото свободно място, което можа да намери.
После се облегна на седалката, извади новия си телефон и нервно, с резки движения, се зае да разгъва заплетените кабели на слушалките. След като нетърпеливо ги свърза към апарата, тя пусна музиката и се опита да потъне изцяло в звуците й. Напразно се опитваше да изхвърли всички мисли от ума си. Не че това похвално занимание по принцип не й се отдаваше, ала сега разсейващите фактори бяха прекалено много. Можем да започнем от яростното ръмжене на стария съветски двигател, който безуспешно се мъчеше да запали вече петнадесета минута. Освен това наоколо бушуваха няколко безсъдържателни, но затова пък толкова по-разгорещени дискусии, засягащи проблеми от обществена значимост – като например спора за ползите и вредите от премахването на външните тоалетни в крайпътните бензиностанции.
Момичето въздъхна недоволно и се зазяпа през сваленото стъклото на прозореца. Тя вдишваше чистия планински въздух с пълни гърди. Въпреки това очите й не съзираха дори и частичка от прелестите на планината , която се издигаше от двете страни на пътя. Далечните сини върхове блестяха като скъпоценни камъни под лъчите на безмилостното лятно слънце. Хребетите на гористите склонове преливаха във всички възможни нюанси на зеленото и трептяха мечтателно в обедната мараня. Двигателят изхриптя за последно, запали и маршрутката потегли през прохода.
Отначало се движеше бавно и колебливо, но след няколко минути вече летеше по нажежения като скара асфалт. Горещината и монотонното бръмчене на разваления климатик постепенно унесоха пътуващите в блажена, безпаметна дрямка…
***
Изведнъж телефонът на момичето иззвъня. Пронизителния му зов сепна пътниците и ги събуди от сладкия им сън. Те недоумяващо примигваха, търкаха очи, озъртаха се объркани и се питаха тревожно един друг : „Какво става?!“. Девойката се изчерви от срам и плахо обяви :
– Моят телефон е – и побърза да отговори на обаждането, без дори да си направи труда да види от кого е.
Хората от съседните седалки й хвърлиха по няколко сърдити, почти гневни погледи. Две възрастни жени шепенешком се възмутиха от невероятното безочие, което проявяват днешните младежи в отношенията си с тях, старите. След това духовете се успокоиха и всички се върнаха към привичните си занимания.
– Оо, ти ли си, дръвнико? – възкликна момичето веднага щом чу кой е на телефона – Не ти ли казах вчера ясно, че…
– Да, да, кристално ясна беше – прекъсна я един треперещ, притеснен младежки глас – И все пак не успях да разбера…
– К’о не мойш да разбереш, пропаднал интелигент такъв? –сопна му се тя.
– Такова… – смути се той – защо…
Ала не довърши. Спря се насред съдбоносната фраза, която, както разсъди младежът по-късно, може би щеше да я върне у дома.
– Е?! К’о не разбираш? – настояваше момичето.
Чудно нещо – отговорът изведнъж му беше щукнал от главата, като че никога не беше съществувал. Трагична въздишка ознаменува напразните му опити да си спомни. Но умът му упорито продължаваше да мълчи.
Някак си неволно отчаяният младеж се заслуша във фоновите шумове. Те караха телефона й да пращи заплашително, като че връзката щеше да се прекъсне всеки миг поради липса на обхват. След миг проговори и в гласа му звучеше тревога:
– А ти сега къде си? Струва ми се, че се намираш в някакво превозно средство.
– Да, в кола съм.
– Накъде бягаш този път? – той звучеше уплашено и загрижено – Върни се, моля те! По пътищата се срещат всякакви хора и …
– Въобще не ми пука, подъл мазник такъв! – изруга го тя и гневно му затвори.
Един дядо от предната седалка се обърна към нея и с провлачения си говор й прошепна успокояващо:
– Не викай така, дете. Онзи негодник там сигурно не си заслужава да си вдигаш нервите заради него.
Тя не отговори, само отвърна сърдито глава и наду до максимум музиката, която пищеше в ушите й.
„Откъде ли се взе тоя сега? – мислеше си тя – Само той ми липсваше… Ама нищо, ще взема да бъда откровена с него, току-виж сам се отказал… Даа, така е най-добре. Не е мъжът на мечтите ми все пак…“
***
След минута телефонът на момичето отново звънна.
– Пак ли ти? – кресна тя, но гласът й бе заглушен от усилващия се рев на двигателя – очевидно маршрутката се изкачваше по някаква стръмнина – Не разбра ли, че не искам да имам нищо общо с тебе?!
– Но защо? – прозвуча умолително от другата страна – С какво те отблъснах? Обидих ли те с нещо? Нараних ли те? Не ме мъчи с тази неизвестност, бъди милостива към мен! Обичам те с цялото си сърце и душа, мила моя!
– Ха – лицето й се изви в подигравателна гримаса – Обичал ме бил, виж го ти! Това ми го повтаряш кажи-речи всеки ден, писна ми вече!
– Но нали ти самата изрично ме помоли да бъда честен с теб, защото всичките ти приятели досега са те лъгали безжалостно?
– Както те мене, тъй и аз – тях – изсумтя презрително тя – Ако не друго, те поне бяха пичове със страхотни коли, не като теб, дето ‘се́́ пеша ходиш на работа. Те не ми се кълняха всеки ден в любов, ами направо действаха. Корави момчета – не говореха много в трезво състояние, ала знаеха как да заинтригуват една жена! А ти – скука, адска скука! Бутне ме неволно – „Извинявай, заболя ли те?“. За всяко дребно нещо – „Прости ми, прости ми“. Еми, аз пък няма да ти простя – това е!
– Просто не исках да те нараня! Грижа ме е за теб, не разбираш ли? – извика той.
– А когато се скарахме и преспах с онзи твой колега, ти, вместо да ми удариш един зад врата като истински мъж, ми пращаше писма, молеше ме да се върна! Стоеше на вратата ми и звънеше кат’ някой луд, вместо да влезеш направо през прозореца като по филмите. Толкова романтично щеше да е, ако го бе направил. А ти…
– Не съм крадец, нито някой нахакан фукльо, та да се вмъквам по прозорците! – най-после събра сили да отвърне той, – А твоите филми не показват действителността такава каквато е, а подправена и променена според вкусовете на публиката. Хората искат зрелища, искат екранните герои да представят техните митове и кумири – на първо място стои, разбира се, Златния телец. Ала не бива да превръщаш тези комерсиални образи в свои идеали за живота. Вредно и опасно е, Мише! Осъзнай се!
Тя хладно изслуша словото му и го скастри :
– Виж го ти него, златното говедо – акъл ще ми дава! Кой си ти, бе, че да ми казваш как да живея?
– А кои са те, че да ти пълнят главата с лъжи и да те учат кое е добро и кое е зло?
– Кого имаш предвид? Филмите ли? – гласът й беше леден.
– По-точно масовите заблуди, чиито проводник произведенията на седмото изкуство често стават – изясни се той.
– Така ли?! – изсумтя презрително момичето – В тия „лъжи“, както ти им викаш, мъжът винаги води жената на скъп ресторант, дава й красиви бижута… А ти – едно просто тенекиено колие не ми подари през всичките тези години!
– Мислех си, че истинската любов не се мери с такива дребни, незначителни подаръци. Мислех си, че…
– Прекаляваш с мисленето! – скастри го тя и отново му затвори.
***
Тя тъкмо се унасяше в сън, когато телефонът й иззвъня за трети път. Момичето измърмори нещо нечленоразделно и през полуотворените си клепачи провери кой я търси. Пак същия човек. Тя сърдито вдигна и му изкрещя :
– И не смей да ме търсиш повече! Забрави за мен и изтрий номера ми от указателя си, разбра ли?
– Но, гълъбче – упорстваше младежът – Та аз съм цял твой! Ето – ще променя навиците си, ще ти осигуря необходимия съспенс в живота, както казват в твоите любими екранни личности!
– А пари откъде? – практично попита тя.
– По дяволите, ще работя на две места, ще преобърна света, ще се трепя като вол, но пари ще намеря!
Снизходителна усмивка полази по лицето й.
– Не мислиш прагматично, не си в крак с времето. Сега такива като теб вече не са на мода!
– Ами кой е на мода?
– Хора, които са…по-дръзки, направо нагли. Те внушават респект с походката си, с мускулите си. Законите не чинат и пукнат грош за тях. Те заобикалят правилата и им се плезят зад гърба. За да се издигнат в обществото, те вършат тайни, вълнуващи, опасни дела. На по-прочутите от тях се подчиняват най-изтъкнатите граждани на страната, а останалите или се страхуват, или ги уважават – то е все едно. Те…
– …са мошеници, рекетьори и престъпници, – ужасен довърши мисълта й той.
– Е, а ти какъв си? Дрипльо – едва свързваш двата края!
– Какво мога да направя, щом твоите любимци безпрепятствено ми крадат хляба, който съм изкарал с пот на челото си! – подхвърли саркастично той.
– Ами ти що не си го вземеш обратно?
– Не бих паднал толкова ниско, че да стана като тях.
– Страхливец! – и момичето се накани да му затвори.
– Чакай, спри! – примоли й се той – Нима не осъзнаваш в какво блато от пошлост и лъжи се хвърляш? Помисли хубаво, преди да вземаш крайни решения, Мишенце! Сега светът на тези морално и физически оскотели люде може да ти изглежда бляскав и привлекателен, но, повярвай ми – веднъж, щом го опознаеш, ще разбереш какви празни, лъжливи кумири си следвала, в какво заблуждение си живяла!
– От теб акъл не ща.
– Позволи ми да ти разкажа една история.
Тя въздъхна отегчено :
– Давай, ама по-кратко.
– В лапидарен стил ще говоря – каза той – Някога на един студен, негостоприемен остров в полярните ширини група мъже открили тонове злато. Безмерна била радостта им, защото те изведнъж се видели богати и могъщи – заветната мечта на мнозина пропаднали типове. Но химическият анализ доказал, че те били попаднали на железен пирит – метал, който блести с цвета на златото, ала сам по себе си е най-обикновено парче скала.
– И к’о общо имат с мене няк’ви си там будали от Северния полюс?
– Също като тях ти се лъжеш по фалшивия блясък на една бездушна лъжа. Това, което днес ти се струва тъй загадъчно и привлекателно, утре ще се окаже просто поредния капан за глупаци, в който ти си попаднала, подведена от собствените си прищевки. Не се оставай илюзиите ти да те погубят, умолявам те! Не продавай душата и тялото си на тези съвременни дяволи, не ставай тяхна робиня! Опомни се! Нима искаш от скука да провалиш живота си?! – зовеше я той с надеждата, че ще го чуе.
Но момичето не искаше да слуша повече.
– Ти от дума не разбираш ли? Остави ме, ти казвам, не се занимавай повече с менe ! Ако някога пак посмееш да ме търсиш, моят нов приятел – а той със сигурност ще бъде богат и могъщ, не като теб – ще те смаже като дървеница! Ясно ли е? Айде сбогом тогава!
И затвори на изумения младеж.
***
Той я търси още много пъти, но тя нито веднъж не му вдигна. В първия по-голям град след прохода, където спряха да обядват, момичето захвърли в крайпътната канавка старата СИМ-карта на телефона и си купи нова. Сега онзи досаден моралист и многобройните й стари познати нямаше да имат възможността да се свържат с нея – никога вече. Така тя изхвърли на боклука цялото си минало. И нищо, че това й струва последните й пари – тя беше убедена, че лесно ще се сдобие с достатъчно средства веднага щом си намери мъж по свой вкус.
Впрочем така и стана – впоследствие. Ала това вече е дългата, тъжна и банализирана от непрекъснато повтаряне история на нравственото падение на цял един народ, оскотял от немотия и робско мислене. Нея обаче не можеш я помести и в хиляда тома, а камо ли в едно кратко разказче…
списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X