Борислав Янев, Кораб, 21х29см., молив

 

Далечното ти ухо долавя сред шумовете на
Пробуждащия се град мелодии чудати
И тази заран ще нахраниш хвърковатите
А теб те ще операт

Утрините на несъвършените идат с песен

Много птичи гърла са заседнали в клапаните на флейтата
На отрязаните им пръстени свири се мъчно
С дъх изравняваш регистрите на станалите вятър
Изравняваш ги в сянката на дара
Ако не ти е даден, свещено не знаеш
Мъчи въпросът:
Дъхът и регистрите има ли ги извън тялото?
И ако да, ти къде си?

Поетът пита:
И ако тялото не е душа, какво е душата?
И после отговаря, че телата на мъжа и жената
На всички мъже и жени
Раждали се, живели, сега и всякога
Всичко в телата за продан на тържищата
небрежно пуснати ръце,
мои и нейни, всичко размесено
Отвътре и отвън – те са душата

Овладeли инструмента
Рейте се сега над покривите на града за награда

***
Застанал под сивия бетон опасан с кордон от прозорчета
Светлината ти ще идва
Уловена в кованите рамки на неизписаните им стъкла
Това не е купол над полетата с красиви имена на многоцветните витражи
Тези твърде опушени люнети са едни дебели люкове –
Въпреки че там птица не хвърчи, харесват ти –
Където са били счупени са ги сменили с оранжеви
През тях не се вижда нищо, а и няма какво да гледаш
Оберлихти на мъждива светлина
Безлична
Гений на мъждукането
Вечен си!

О, Дама на нашето сърце
Витражите и куполът ти изгоряха в
Пламъци за часове
Плачем
Плача

***
Виж с безбройните очи на всички
Раждали се, живели, сега и всякога
Виж с очите на живите
Как светлината нахлува на лъчове в четирите купола –
Военни прожектори следачи кръстосват стените, дебнат беглеца сянка
С един поглед пленяваш зениците отсреща
С един поглед те те пленяват
Гора от искри те пробожда
Болезнено протичане на електричество – сладко затопляне
Сега си детето пред
Цъфтящите овошки в градина на Арл от Ван Гог в
Пинакотеката в Мюнхен
Отнеси се в погледа на другия
Забрави се в него
Смейте се сега над покривите на града

If any thing is sacred the human body is sacred

***
Белият ябълков цвят ще милва още малко очите сутрин
Пред киното видях двете красавици от Френската –
Все същите шемети след толкова години
Бялото е белег за бяло от самото начало
После цветът окапва

***
Виж с безбройните очи на всички
Раждали се, умирали, сега и всякога
Виж с очите на мъртвите
Как светлината излита през витражите на ята
Как пръска се в четирите посоки върху криле на черни птици
И тогава ще разбереш какво е да седиш отдясно на силата
И какво е три пъти да се отречеш от този, когото обичаш
Сега удряйте плесници през лицето ми, бийте ме по главата
Заплювайте ме, хулете ме, присмивайте ми се, подигравайте ми се
Плачете сега
И цената на оценения е толкова
Знаете колко

Покривите на града вече не са
Не са вече
Не са покриви на домове

Бледи несъвършени отблясъци водете ме към Съвършения

***
Това недоизкусурено тяло с грапави крайници
все по-криви, възпалени, сбръчкани, е
Самото несъвършено творение на Съвършения
Позволете на Несъвършения да иска да се завърши
Да чака, да копнее, да моли за това
Позволете му неистово да се стреми към Съвършения
Позволете на Несъвършения да се влюби в Съвършения
Да иска да го прегръща, да го целува до пълна забрава, да го обича завинаги
Позволете на Несъвършения да се отдаде на Съвършения
Позволете да се приюти
Да се уталожи, да се изпълни
Да стане него
Едно да бъдат

Оставете камбаните да отзвучават
Не на вълни, а
На неравномощни множества

Позволете на Съвършения да жадува да се въплъти в Несъвършения
Позволете му да изпита радостта и болката на Несъвършения
Прекомерното му щастие и пределната му мъка
Нека това тегло, което виси на раменете и
Захлупва отруденото тяло да тежи безизходно върху му
Съвършеният иска да бъде разслабен
Съвършеният иска да бъде обезсилен
Съвършеният моли да може да плаче
Сълзи да се ронят от очите му, пречистващи сълзи
Позволете на Съвършения да се влюби в Несъвършения
Да го прегръща, да го целува до омаломощаване, да го желае, да го обича завинаги
Позволете на Съвършения да жадува да се слее с Несъвършения
Да стане него
Да станат едно

Сега оставете камбаните да отзвучават
На вълни и
На равномощни множества

Така Творението и Създателят желаят да се изпълнят завинаги

***
Тази нощ някой се е запътил към летището
По самия ръб на нощта тракат колелцата на куфара с малкото му останал багаж
Скоро идва нощта на всеки за към летището
Трополят колелцата на куфара с оскъдния човешки багаж
Продънват тротоара – чукане преди да се отвори портата
Далече отеква в нощта
Кънти
Камбанен звън
Градът сънува

Далечното ухо долавя мелодии чудати

***
Всяка нощ издигам тази стена от найлонови капачки
Събирам ги десетки през дните, нощем редя ги една върху друга
Понякога успявам да я изградя дотам, че да покрие очите ми
Ще питаш защо го правя
Ще ти кажа:
– Защото така трябва.
И всеки път с най-лекия полъх тя се разпада

Аз пак ще виждам теб през многото врати
Защото ти не си лице
Нито пък аз око

Оставете да ехти камбаненият звън и
Да се носи на кълбета от равномощни множества

Има ли мисъл, от която потичат сълзи
Да, има

И когато засаждаш дърво винаги се питам гроб ли копаеш

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.