Борислав Янев, Лодка, 300х23см.
За детството
Детството пълни главата ни със светулки,
с прах коленете, очите покрива ни
нежно. Детството пълни ръцете
със земни кълба, с милостиня, устата – с подсвирвания и лилии,
покрива гърба ни с пера на щъркел.
В детството са царе мишките и зъбите.
О, детство, белият час на часовника,
крехкият буквар, баретата на ангелите, торбаланите!
Чувстваш се нов, смъртоносно ранен от коркова тапа,
героично загинал на дървено конче –
обичам детството си, сърцето ми с къси панталони.
Тялото, което ти озаряваш
Защото си като слънцето на слепците, Поезийо,
дълбока и ужасяваща светлина, която всекидневно обожавам.
Очите ми изгарят като очите на статуите
сърцето ми страда като чаша вино, като тежка мебел.
Ти си мост на агония, одушевено море
на живи туптящи води. Ти се възнасяш и сияеш –
аз съм в орбита около теб. Висока и чиста те съзерцавам
като кучетата луната, като светофар на смъртниците.
О, неспирна Поезийо, всекидневният ми ястреб,
падна ми се да ти служа в доставките на страдания –
като дете изследвах земи, изличени от сиянието.
О, Всемогъща! За теб съм един от членовете
на многобройно звездно домочадие
съставено от хилядолетници бащи и синове.
За теб съм нощта: Ти ме възпламеняваш
пламтя в космическата утроба
беснея с вълните и облаците
изписвам слънчогледа обичащ ме заслепен ден след ден.
Аз те дарявам обратно, моя любов, като пустинно огледало
в чиито недра почива пепелта, от която Ти се възраждаш.
Аз ти дарявам обратно любов, утробата ми безспир се обновява.
Ти се спотайваш и хапеш тогава като великолепна вълна, пълна с мощ и сладост.
О, Поезийо, мой лъч жесток и божествен, забий своя клюн
разкъсай огъня, който ме поваля, угаси тази неизгаряща безсмъртна къпина!
Ето моето тяло, оглозгано от звездите
смълчано и бледо като оттеглил се бог
влачено от Теб, ти го изличаваш като море или смърт.
Превод от испански Владимир Сабоурин
списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X