„Ние нямаме настояще […]“
Георги Марков, „Задочни репортажи за България“
Инна Пелева е от авторите, които много харесвам, но трудно чета. Нейните книги изискват издръжлив читател. Всичко може да бъде обект на тълкуване, всичко може да се постулира по безброй начини. Такава постоянно разрояваща се множественост на анализа, която никак не щади времето на читателя, какво остава за пишещия, може или да те потисне, или да те плени. Средно положение сякаш няма. Този настойчиво удържан модел на писане във всичките ѝ книги е нейният сертификат за автентичност. Има нещо достойно в изследователската ѝ кариера. За разлика от други постмодерни изследователи, тя не превърна себе си в автор на литература в тесния смисъл на думата, нито напусна литературата като предмет на изучаване. Удържа́ двете страни на фикционалната граница, продължи като изследовател, което преди всичко означава ангажиран читател. Има и още нещо – нейното писане е свръхавторефлексивно, без да е автореференциално. С други думи, знае как да следва автора, скривайки себе си зад завесата. Дори в много лична книга като „Георги Марков. Снимки с познати“ (2017) автореференциалният план е изнесен пред скоби: във въведението „Предварителни уговорки“ тя предоставя детайли от детството си и семейната си среда, които сами по себе си могат да се четат като микроистория на социализма. Но въведението има и друг смисъл – то казва, че в условия на репресивен идеологически диктат, обуславящ „свят на нямането“ (с. 9), все пак изборът съществува като екзистенциална възможност. И има други форми на съпротива, които са негероични. И през Възраждането ги е имало.
Настоящата книга на Инна Пелева прочетох внимателно и с вълнение. До нея стигнах не толкова от интерес към фигурата на Георги Марков, а покрай спорадичните ми занимания с Цветан Стоянов и времето, в което е живял. 60-те и 70-те са много интересни десетилетия. Съществената форма на колективна съпротива срещу Режима в тоталитарна България сякаш не е литературата, дори не семинара от 80-те, а срещата – събиранията по кафенета, кръчми, домове и квартири, които правят възможно ексцесното обгругаване на властта. Но това е формат без социално значими последици, последиците са единствено лични. Днес „срещата“ е отмряла форма на критика.
„Снимки с познати“: влог в сложността (по повод Първа глава)
Първото приближаване към фигурата на Георги Марков припомня две напълно противоположни представи за него: „Разказа за Писателя Дисидент“ vs. „Разказа за един Аморален Ренегат“ (срв. с. 26-27). Още в тази глава Инна Пелева предпоставя сложността като единствено ефективно изследователско усилие и се обявява против редукционистките разкази, спестяващи детайли, малко или много важни за осмислянето на конкретна значима фигура: „Не че има защо да се вярва в постижимостта на Истината, на „най-пълното и точно знание“ относно каквото и да било. Всеки наш разказ, колкото и да е укрепен с позовавания на документи, колкото и да се старае да е „невинен“ (т.е. не-тенденциозен, не-идеологизиран, а само фактичен и пр.) е въплъщение и на някакъв вид ограниченост, непрозорливост, криворазбиране, предубеденост. Но въпреки това и заедно с това е редно да се полага, отново и отново, усилието нещата да се показват снимани от повече страни и да не се пренебрегва най-семплата – дадената просто от здравия разум – мяра на обективното (или честно) боравене с „наличното“ (с. 35; курсив на автора, И.П.). В книгата такива уговорки се срещат многократно. Сред положителните отзиви за настоящия изследователски сюжет съществува и един негативен, който обаче се дисквалифицира отвътре, защото погрешно предпоставя, че И. Пелева прави биография на Георги Марков.[1] Залогът на нейния критически сюжет не е биографичен, а литературоведски, като, разбира се, това не изключва създаването на една частна археология на Системата, а защо не и археология на душата.
В тази глава е важно допускането, че едва 1978-а година, бележеща убийството на Георги Марков, ретроспективно верифицира годината 1969-а, когато Г. Марков става политически емигрант. С други думи, събитието „смърт“ оценностява и виктимизира Георги Марков като фигура на съпротивата. Цветан Марангозов прочита с удивление „Задочни репортажи за България“ непосредствено след смъртта на автора им, въпреки че е разполагал с ръкописа много преди това. Процесът по виктимизация добива нова сила след 1989-а. Релативисткият подход, оголващ българските ретроутопии, ни е познат от друг литературноисторически сюжет на авторката – студията „Паисий – началото и краят на разказването“ – от книгата ѝ „Възраждания. Българистични студии“ (1999). Не е ли знак на същото онова „нямане“ всеки път, когато се усъмняваме, че зад думите стоят неща?
Нужно е да уговоря, че идеята на авторката не е да развенчае мита за Георги Марков, а да „снеме“ двойствеността му, да го усложни.
Още тук се появява един сърцевинен за книгата мотив – отказът да се мисли митът за Георги Марков като „двусъставен“ (с. 31). През този отказ ни е представен в мемоарната книга „Следеният човек“ (2007) на Веселин Бранев. Подобна проблематизация е в противовес на представата, че Георги Марков-Джери претърпява екзистенциален обрат като политемигрант. Оттук читателят на тези редове с право би си задал въпроса дали Г. Марков е действителен репрезентант на Промяната, която по ирония на историята или на съдбата след 89-та ще обуслови процес на име „Прехода“. Дали единствено престъпната му екзекуция го прави толкова радикално чужд на интелектуалците, осветлени в нашето настояще като агенти на Държавна сигурност?
Как настоящето ражда миналото? (по повод Втора глава)
Много смела е втората глава на книгата. Не е толкова страшно, че интелектуалци, и въобще пишещи хора от края на 60-те, правят завой към национализма, по-страшно и по-съдбовно е тяхното израстване от комунистическия режим. Вие ще кажете, че нещата са свързани. Редовете, посветени на релативността на истината (за Цветан Стоянов това е преди всичко „превратимостта“ на доброто и злото, което в крайна сметка представлява една диалектическа „превратимост на противоположностите“, с. 77), показват раждането на „криптобунтовност“ (с. 48) през 60-те и 70-те години. Криптобунтарството е избор на живот, което за един писател е равносилно преди всичко на буржоазен живот, овъзможностяващ спокойно писане и мека алегорична критика на властта или отстранена критика на властта. Обаче Инна Пелева обръща специално внимание на отвращението на Георги Марков от диалектиката, която е и философско-теоретичното оправдание на комунизма. Оттук извънредният акцент върху отказа от геройство не ни изненадва[2], защото геройството съвпада със самата обсесивно-хипертрофирано-морбидна фиксация на Режима. Затова изборът да избягаш, да избягаш съпротивително от Режима, който единствен може да произведе видимостта на интелектуалеца по онова време, не е геройство, нали бягството не се основава на някаква социална работа, а е избор на един „егоцентрик индивидуалист“ (с. 99), възжелал да живее като писател. Подобна жестовост преди всичко е знак за идентификация с просветителите от високото Възраждане (срв. с. 99). Обаче в „плана на иронията“ се намесва Смъртта, която рядко е учредена от личния избор. Така Георги Марков създава своето писмо до Ботев. То е разчетено и като писмо до Цветан Стоянов, и то написано след смъртта му. В този смисъл смъртта има концептуална сила – лайтмотив на настоящата глава.
Но нека да се съсредоточим около въпроса: „Как настоящето ражда миналото?“ В този план книгата на Пелева е особено критична. Цели пасажи от есето на Цветан Стоянов „Броселиандовата гора“ са изсечени в посмъртно издание на негови есета от 90-те. Снетите пасажи, сигурно сте се досетили, звучат комунистически. (А аз се чудех защо книгата не е снабдена с коментарен апарат). Да вземем други примери срещу нормативното геройство: авторката е резервирана спрямо академични съчинения за близкото минало. От една страна, тя недвусмислено възразява срещу героизацията на интелектуалците в преднамерено автореференциална книга като „Изгубените еднорози на революцията“ (2013) на Миглена Николчина, привиждаща семинара като генеалогическо петно на 10.11.1989. А семинарът не е нищо друго, освен криптоформа на анархо-индивидуалистично бунтарство, изоморфна на „хубавите разговори“ (оценностени от брилянтния разказвач Цветан Стоянов). (Наскоро чух, че такъв криптокръжок за привилегировани студенти се провежда понастоящем в СУ, или поне е щял да се провежда, но нито непривилегированите, нито привилегированите студенти реагираха на дискриминацията). От друга страна, тя върви и срещу ключовата теза на двутомника на Ивайло Знеполски „Как се променят нещата. От инциденти до Голямото събитие“ (2016), поразително близка до „Еднорозите“, макар и неотдаваща такова значение на семинара. И това е тезата, че промяната от 1989-а финализира процеси в интелектуалната сфера. И трето и много важно, книгата косвено взема отношение по казуса „Юлия Кръстева“ преди изобщо да се е случил. Пелева се позовава на интервю на Кръстева от 2009 г., прочитайки разказа за смъртта/убийството на баща ѝ съвсем неемпатично: откровението за смъртта на бащата – настоява авторката – е преди всичко компенсация на липси в собствената ѝ житейска история. Естествено става дума за една липса, свързана с нормативно-нормополагащата идея за геройство/жертва. Юлия Кръстева също е избрала буржоазния живот[3], странно белязан от тази надредно недопустима липса, която тя желае да компенсира с нечие друго геройство, с нечия друга смърт.
Мотивът на жертвата е сред най-проницателно разработените в тази глава, а вероятно и в цялата книга. Става дума за концептуализацията на жертвата/геройството в текстове на Цветан Стоянов, Георги Марков и Тончо Жечев в контекста на най-драматичната дискусия от времето на високото Възраждане: „Революционери vs. Просветители“. Неслучайно и „консервативната утопия“ (Яни Милчаков) на Т. Жечев – „Българският Великден“ (1975) – завършва с анализ на мотива за вграждането в „Изворът на Белоногата“. Знакът на жертвата прозира в очите на този, който е направил слепия избор.[4] Тези блестящи умове са се уповавали на просветителството. Но невинаги жертвата съвпада със субекта на слепия избор.
За природата на свободата (по повод Трета глава)
Третата глава, четяща заедно Георги Марков и Павел Вежинов, започва с предложение за една „мащабна, пространна културна история на местния държавен социализъм“ (с. 107), която да се основава на успоредни животописи. Подобно двойно портретуване, или конструиране на диоскурично интелектуално съвместяване/противоборство, уговаря авторката, съдържа редукционистки риск, защото предпоставя антитетични построения. Трета глава вече задълбава значително в литературното наследство на Георги Марков, който между 1962 г. и 1969 г. е „безспорно любимец“ на властта (с. 133) и автор на книги, издържани в стила на ортодоксалния соцреализъм. Самият Джери, от дистанция на времето и мястото, „гледа на ранните си текстове като на срамни и злепоставящи го проби“. (с. 135) Централната теза на тази глава е, че Павел Вежинов е не просто по-изкусният писател, а и че си е изработил свобода, в която е заложена форма на „писателска честност“ (с. 152): „По-добрият писател винаги ще изобретява – отново и отново – начина да изрече онова, което в действителност мисли отвъд конюнктурната преструвка, и то продължавайки да прави литература, не публицистика“ (с. 136; курсив на автора, И.П.). Дали няма да звучи като свръхинтерпретация предположението ми, че изследовател като Инна Пелева в конкретния случай не може, а и вероятно не иска, да се дистанцира от критическия си сюжет, доколкото сякаш се идентифицира преди всичко със самото оставане в литературата, с Лазаровия застой (по Радичков) в естетическото („публицистика“ в повечето случаи е извън него)? При все актуалната интердисциплинарност, на която съвсем не е чужда, тя стои при автора във всичките си книги, чете го, чете и други влудяващи въображението неща, засреща и сговаря многобройни масиви от чужди и родни литературни творби, теоретично-философски постановки, автобиографични текстове, спомени, писма, визуални артефакти, интервюта, показания, обвинителни актове, стенограми от събрания на Съюза на българските писатели.
Първо такова засрещане в настоящото двойно портретуване представлява диалогичният прочит на повестите „Победителите на „Аякс“ (1959) на Георги Марков и „Гибелта на „Аякс“ (1973) на Павел Вежинов. Инна Пелева е убедена, че текстът на Вежинов стъпва на Георги-Марковия. На Вежинов принадлежи по-сложната интелектуална конструкция, оспорваща ключови положения на комунистическия светоглед. Това Георги Марков дори не се е опитал да стори в едноименната си повест. В тази глава четем и едно по-нюансирано предположение за убийството на Марков: „Постигнал известност и признание в страната си, той търси наистина голяма сцена за себе си, оставя стотици страници на директна конфронтация с комунистическия режим и плаща за всичко – казваме, че е убит заради „Задочните репортажи“, но нима не е убит изобщо заради това, което е като човек и творец: заради прекомерната амбиция (да завладее света, да прави кино на Запад, да стане важен там), заради фантазьорството и флиртовете с властниците и с ролята на техен приближен, заради наивността и самонадеяността, заради илюзията, че живот в истината съществува и че е непостижим.“ (с. 135) Разбира се, авторката сговаря и други творби на двамата писатели, за да стигне до съществената за соцдискурсивността концептуализация на пътя и пътуването в българската литература. Тук още едно протягане към Възраждането се оказва важно. Става дума за лишеното от алтернативност „друго“ на свободата в недиалектичната двойка „свобода и смърт“ на Ботев. Пътуването на Георги Марков извън Режима му носи статута на политемигрант и това прави възможна критиката на властта и на социалистическата реалност като свобода, която влече смърт. Павел Вежинов, но и много други са избрали диалектиката. Оставайки в Строя, търсят природата на свободата в пътуването „навътре към себе си“, „навътре към камъка“ (Иван Динков). Така изборът на живот в Режима за един непресечен от смърт живот е бременен с живот в естетическото.
Но доколко е коректно да засрещаме политическото с естетическото: Маниака невъзвращенец с тукашния изкусен Тарикат? Марков напуска България поради „чувство за непоносимост“ – така дефинира причината за изгнанието си в ключовата финална глава на автомитополитическите „Задочни репортажи за България“. Ние само можем да се досещаме какво точно означава това. Може би някакво екзистенциално нежелание да се продължава същият живот в диктата на социалистическата реалност, но и на социалистическия реализъм. Не познавам солидно литературнокритическо изследване, което да вменява кой знае каква естетическа стойност на литературата на Георги Марков. За разлика от Вежинов, Марков е вън от конспекта. Не са ни говорили за него в университета. Виждала съм името му единствено в програма за докторантски конкурс по съвременна българска литература в Софийския университет, изготвена от Ани Илков.
От обмена в двойничеството до смъртния обрат (по повод Четвърта глава)
В следващата глава Пелева проницателно извежда основни черти на двойничеството в Живкова България, в частност произведенията на Георги Марков. Под „двойничество“ трябва да се разбира „обмена“ между ченгета и интелектуалци, между Полицая и Подривния в по-общ културен контекст, а по специфично – серия от двойни портрети, интелектуално конструирани от изследователката: на първо място „Георги Марков и Георги Марков“, „Георги Марков и Любомир Левчев“, „Георги Марков и Костадин Кюлюмов“ и други въобразени констелации, които в крайна сметка водят до въпроса: коя е причината за обрата у писателя?
В нашето настояще двойничеството е конституирано наново от неолибералната политическа коректност.
Първата творба на Марков, която не усвоява наративни схеми на съветската социалистическа литература, е „Портретът на моя двойник“. Според Пелева Марков интегрира сюжетни ходове на „Портретът на Дориан Грей“, макар и да уговаря, че мотивът за двойничеството е сърцевинен за творчеството му. Изследователката прави извънредно прецизно проследяване на мотива: пиесите „Госпожата на господин търговеца на сирене“, „Аз бях той“, „Атентат в затворената улица“, „Комунисти“, „Архангел Михаил“, както и новелата „Портретът на моя двойник“.
Двойничеството, разбира се, има отношение към диалектиката. Именно диалектиката, иначе ненавиждана от Марков, се явява основен сюжетопораждащ механизъм за единство и противоборство на противоположностите, която в Енгелсовата обработка на Хегел и Маркс остойностява теза и антитеза като равностойно означаващи (срв. с. 167). Иде реч за превратимостта на доброто и злото, за която стана дума по-горе. Диалектиката е философско-теоретичното оправдание на властовите репресии. Ето защо, както се казва в пиесата „Атентат в затворената улица“, „свободата съществува единствено чрез своето отрицание, тоест робството“ (с. 167).
Двойникът се явява нужният Друг, важен за самоопределянето на Аза, но и – при определена конституция на вътрешния живот – градивен за формиране на чувство за самопрезрение. Често обменът в двойничеството съществува под формата на игра. Играта на бридж, на шах, на табла, на покер („Портретът на моя двойник“), „играта на държава“ (вж. „Репортажите“) е форма на нережисиран от Партията живот с другите, някаква форма на свобода, но и риск, приучаващ играча да губи. Ролевият конфликт има ключова функция в обмена между писателя и властта. Това изтъква в опит за самооневиняване и самият „партиен велможа“ (с. 169) Любомир Левчев: „Джери ме запозна с Тодор Живков и ме остави да играя неговата роля, а той си избра друга – по страшна“ (с. 170). По-страшното от властта вероятно е смъртта и/или самопрезрението.
Съществено е именно как обменът в двойничеството поражда смъртния обрат. Серия от епистоларни жестове, съдбовно свързани помежду си, тематизират изоморфизма между обмен и обрат. Инна Пелева чете отвореното писмо на Джери Марков до бившия приятел Любомир Левчев като жест на разграничение от настоящия любимец на властта, но и като авторефлексивен ход на извръщане от собственото алтер его, категорично и самопрезрително откъсване от старото аз. Епистоларният отговор на Тома Марков („Писмо до Георги Марков“) и протестното отворено писмо на Владимир Сабоурин до Йордан Ефтимов, написано по повод участието на Ефтимов в 80-годишния юбилей на Любомир Левчев, оформят други физиономични констелации, които за мен свидетелстват за неумолимо влачения комунистически нанос в настоящето. Образната констелация „Левчев-Тома Марков“ показва една все още жива форма на наставничество (вероятно и финансово). Наставничеството е тема, която до самата смърт вълнува Цветан Стоянов. (Авторката предполага, че той е прототипът на Човека отдясно – най-големия играч в „Портретът на моя двойник“). От друга страна, едно изследване на двойния портрет „Любомир Левчев-Йордан Ефтимов“ сигурно ще покаже, че флиртът с властта, дори когато са отживели мракобесните ѝ форми, е човешка, твърде човешка потребност отвъд конюнктурната принуда.
Че двойничеството е вид отрова, свидетелстват поне две стихотворения от социалистическия период: Заради „Пясък“, където звездите са „отровни двойници“, партийният поет Л. Левчев си е имал проблеми. Образът на „отровната вода“ се появява и в стихотворението на неприспособимия Константин Павлов „Спомен за страха“, разказващо за неразлъчимостта между човека и сянката шпионин. Водата като огледален образ също би могла да яви Двойника.
Страшни неща са казани за Георги Марков в тази глава: трудно ни е да повярваме, че въздигнатият от демокрацията образ се е хвалел, че е бил ченге от ДС (с. 181); трудно ни е да си представим как е участвал в репресивната концепция на Шесто управление (с. 182). Да не забравяме, че Марков е бил „писател в сянка“ на жестокия полковник К. Кюлюмов. Лицето Марков е заприличало на двойник на собствения си литературен персонаж – едно от проникновените наблюдения в тази глава (срв. с. 212).
На този фактологичен фон втората редакция на романа „Мъже“, която се отказва от жертвеническото покаяние на гадняра, дори от саможертвената му смърт, демонстрира в разрез с естетиката на соцреализма отказ от вътрешен обрат. С оглед на обрата у Джери, както би казал въдвореният в психиатрия физик дисидент Стефан Маринов, има някаква „диалектическа ирония“: в писмо до Джери Марков, написано след смъртта му и след прочита на „Задочни репортажи за България“, Ст. Маринов мисли автора им като „преборилия дяволското в душата си“ (срв. с. 195).
Във финалните редове на тази глава Инна Пелева предлага различни интерпретаторски прочити на смъртния обрат у Г. Марков: тя не изключва бягството да е отказ от безплодието на живота, или онова, което Константин Павлов и Ани Илков нарекоха „бездарие на живота“ и „пълна лишеност от щастие“; не изключва изоморфизмът между обмен и обрат да е задвижил непоносимо самопрезрение. В крайна сметка знаел ли е Г. Марков, че убийството на Двойника е операция, в която самонадмогване и самопогубване съвпадат?
Белетризирани бионаративи: безсмъртие и безплодие (по повод Пета глава)
Петата глава разглежда съвременни повествования, фокусирани около образа на Георги Марков, в контекста на биографичното белетризиране въобще. Изключително важно е, че в българската литература липсва традиция в създаването на подробни фактологично коректни биографии на ярки личности – такъв тип научна проза у нас се смята за непрестижна. (От Ани Илков научих, че Димитър Кенаров подготвя подробна биография на Георги Марков, Инна Пелева също обговаря това в края на книгата.) За сметка на това обаче съществува традиция на белетризирани версии за живота на даден герой и те – авторката настоява – са телеологично подчинени на смъртта: „А първата в новата ни история книга биография на наш герой разказва за човек, обесен преди да навърши 36 години (става дума за Левски, естествено); вторият опит на Захари Стоянов в същия литературен формат проследява житейски път, който приключва с горчива смърт на 28 (на толкова е Ботев), когато загива); Гоце Делчев, заради когото Яворов влиза в жанра, си отива на 31. Стефан Стамболов, за когото разказва и Александър Томов, е убит, когато е на 41. Иван Милев, с когото се занимава текстът на Веселин Стоянов, умира на 29. Георги Марков – със или без „Господин М.“ – е отровен на пределните (за тази извадка) 49 години“ (с. 239).
Българските бионаративи, неуморно фиксирани в смъртта, се съсредоточават не върху успеха, а върху провала – една „котловинна“ особеност на този род повествования. Инна Пелева забелязва, че литературният канон от конспекта почти не познава „щастливия край“ (срв. с. 242). В български контекст идеята, че честният, умереният и трудолюбивият човек може да постигне успех, превъзмогвайки трудностите и неблагоприятните обстоятелства, е възможна като че ли само в преводни (био)наративи. Такава е например новелата на Бенджамин Франклин „Мудрост добраго Рихарда“, преведена от Гаврил Кръстевич някъде през 30-те години на 19. век. Въпреки богатата рецептивна история на този текст, който може да бъде мислен като „екзистенциален проект“ (с. 255) на възможен живот в благоденствие, Каравелов се оказва отявлено против подобни оптимистични разкази за съществуването. Съсредоточаването на следосвобожденската биографична белетристика върху провала почти напълно обяснява негативната реакция на Каравелов. Концентрацията в обречеността произвежда „безсмъртие“, което – авторката го казва направо – не е нищо друго, освен ритуален колективен договор (срв. с. 256). Престижен е наративът за революционерите, не за просветителите.
Обаче фиксацията в обречеността, една по същността си „самонаказателна фиксация“ (с. 257), по правило неистово се нуждае „да продължи“ автора си през писмовното му наследство. Така се е случвало с Ботев, така се оказва и в романа на Георги Тенев „Господин М.“. И тук стигам до твърде болезнени страници на книгата, тематизиращи безплодието, същото безплодие, от което е избягал Георги Марков, същата ялова драма, която е обитавал и като политемигрант. Страхувам се да ги преразкажа. Едва ли е случайно, че мотивът за безплодието въобще има отношение и към финала на Захари-Стояновата биография за Ботев, която въобразява Историята и откъм празната ѝ утроба. В момент на чудовищно отчаяние героят промълвява: „По-добре да не съм се раждал!“
Заключителни „скверни бележки“ (по повод Шеста глава и Послепис)
Последната глава на книгата задълбава в темата за колективно учреденото безсмъртие на Георги Марков. От нея можем да реконструираме следните въпроси, които заключват целия литературнокритически сюжет: Има ли граница между „сега” и „преди”? Има ли разлика между „тук“ (в Лондон) и „там“ (в София)? Каква е природата на текстовете, писани в чужбина? Кое обуславя самопричиненото изгнание? Възможен ли е обратът? Наистина ли съм се извърнал от Двойника? Съществува ли подобие между Изтока и Запада? Възможно ли е лично щастие в контекста на „подобието“? Дали целият живот не е една жизнена лъжа?
Цялата проза на Георги Марков, дори най-късният сборник „Жените на Варшава“ (1968), показва баланс между идеологическата докса и опита за разчупването ѝ. По-чужди на пропагандната догма са текстовете „Голямото подземно бучене“, „Портретът на моя двойник“ и „Празното пространство“. Разбира се, в драматургията, по дефиниция основана на диалог (и диалектика), съпротивата е по-мощна, през ангажимента към негативния персонаж. Особеният авторефлексивен текст, в който азът самопрезрително се саморазправя с Двойника си, е „Празното пространство” – текст, който рефлектира и мъчителния опит с посредствеността, и „самолъжата“ – Яворовата версия на Ибсеновото и Ницшевото понятие за „жизнена лъжа“. (В превода на „Дивата патица“ на Ибсен д-р Кръстев си служи с думата „самоизмама“.)
Инна Пелева внимателно реконструира причините за заминаването на Георги Марков в Лондон и предполага, че там, отвън, не се е случило „второто раждане”, на което Джери се е надявал. Не се е случила и революция във фикционалното писане. В известен смисъл самопричиненото изгнание не може да се обясни нито само с някакъв непоносим натиск от страна на Партията, нито само с някаква творческа криза. Имал е нужда от опростяване, от живот без Двойник – смята Пелева – от някакво отшелничество дори (с. 276). Аскезата също е дълбоко нарцистична антропотехника. В „Задочни репортажи за България” и в серия писма до приятели Джери описва сблъсъка си с подобието – подобието между капитализма и социализма, от една страна, и подобието между хората въобще. Тази тема е рефлектирана до натрапливост: в едно писмо до Зиновия Янкова той споделя, че замисля пиеса за „разтварянето на всекиго във всички“ (286). Показвайки отвращението си от западния живот в писма до приятели, дори си служи с обсценно-зооморфна метафорика: „тукашните сантиментални говеда“, „дресирани блееши овце“, „тукашни и български маймуни“, „болшевишки курове“, „лайна“, „диарии“, „лайномятащи инсталации“ (срв. с. 296-297), за да стигне до убеждението, че в крайна сметка съществуват „две еднакви лайна от двете страни на ламаринената завеса“ (с. 292). Извън този контекст има едно твърде съществено подобие между комунизма и днешния неолиберализъм – и то се състои в свръхоценностяването на „нормалността“ и въобще „нормата“, която в първия случай е трудово-репресивна, а във втория – трудово-лицемерна. Все условия за живот с Двойника.
„В някакъв смисъл отпътуването, бягството му не са се случили, въпреки че са безспорен факт.“ (286) – теза, правдоподобна откъм естетическото. Забележителната книга на Георги Марков е публицистична – „Задочни репортажи до България“. Политическият етос е неговата differentia specifica.
Книгата на Инна Пелева, обглеждаща автора като невинаги равен на себе си, в различни човешки констелации, предлага солиден подход както за следващи постановки на мита „Марков“, така и за социология на литературата на НРБ. Отдавна не съм чела толкова смело, ангажирано и завладяващо изследване за българския културен живот.
Дали усърдното митопортретуване на лица, набелязани за дисиденти преди тази книга, не е алиби за отсъстващото дисидентство, или е опит за усърдно справяне с една колективна вина?
Бележки
[1] Вж. рецензията на Дияна Боева „Между две книги“, публикувана в Портал Култура на 25.03.2019.
[2] „Нещастна е страната, която има нужда от герои“ – Б. Брехт „Животът на Галилей“ (1943).
[3] Срв. с акцента на Димитър Атанасов в статията „Ченгетата ни са по-добри от ченгетата ви: размисли относно досието на Юлия Кръстева и българския академичен живот“, публикувана в Маргиналия. След като прочита досието на Кръстева, Атанасов е категоричен, че с оглед на житейското ѝ поведение и на интелектуалното ѝ наследство има разминаване между „една подчертано „буржоазна“ нагласа, нямаща нищо общо с реториката в полза на „угнетените, оскърбените и унизените“, вж. https://www.marginalia.bg/aktsent/26681/ (02.04.2018).
[4] Това е повтарящ се мотив, заимстван от Валтер Бенямин, в публицистичната книга на Ани Илков „Похищението на България“ (2014).
списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X
