Това не променя, разбира се, същността на фактите. Да, вярно е, че Фани Попова-Мутафова е претърпяла репресии. Изключена е за дълъг период от СБП, а книгите ѝ влизат през същия период в забранителен списък. Репресиите срещу нея се изразяват преди всичко в остракизъм – за близо 15 години тя е забравена като автор.
Това е тежък удар за един писател и за съжаление Попова-Мутафова не е единственият български писател, който е бил забраняван, съден и остракиран. При различни политически режими.
И в двата разказа се губят обаче цели периоди от живота ѝ или са сведени до неутрална информация. Особено остава недоизяснен периодът от 1940-1944 година, който именно е причина за изпитанията, на които е подложена Попова – Мутафова. Това „стесняване“, според мен, е извършено съзнателно, за да защити по- лесно тезата „наказание без престъпление“.
Напълно съзнавам творческата свобода на всеки да изразява своите симпатии и антипатии, да харесва или да не харесва конкретни исторически личности и да пресъздава субективно това в художествена форма, както намери за добре. В случая с филма „Малката маркиза“ и с книгата „Наказание без престъпление“ става обаче въпрос за документални творби, в които изискването за фактологическа точност и изчерпателност са задължителни. Поради което ще си позволя да разширя обема на тяхното изследване с нецитирани или премълчани от авторите материали и факти, тъй като смятам, че личности като Фани Попова-Мутафова заслужават това, както и че нейният авторитет може да понесе тежестта не само на заслугите, но и на фаталните ѝ заблуди и грешки.
Бракът по любов между идеология и литература
Връзката между идеология и литература е тема, която заема и днес важно място в дебата за ролята на писателя. Всъщност рядко се случва сериозна литература да не встъпи в брак с някоя идеология. При Фани Попова-Мутафова този брак обаче не е нито по сметка, нито по принуда, той е по любов.
В блестящия си научен труд „Историография и литература“[1] проф. Албена Хранова (цитирана бегло във филма) посвещава около 100 страници на писателката, които, според мен, са най-задълбоченият анализ на нейната идеология, върху която е изградено цялото ѝ творчество без изключение. Хранова не се колебае да назове тази идеология : това е фашизъм в чистия му вид. При това при Мутафова, както показва анализът на Хранова, не става дума за отделни елементи на фашистка идеология, а за цялата нейна тъкан с всички подробности : политическата мисъл, в която основна е сакрализацията на националния интерес като върховна добродетел и цел на политическия ред, култът към шефа, който е спасител, завоевател и носител на героичната идея за завладяване в името на нацията (в романите това са Асеновци, а в конкретния живот цар Борис Трети, когото тя първа нарича „велик обединител“ заради завладяването на Македония и Северна Гърция, сравнявайки го със Симеон Велики и Цар Асен Втори), но също така и цялата социална система на фашизма с отредената в нея роля на жената, която Попова-Мутафова заимства от Третия райх във всички подробности и предлага за следване („Новата българка“). Извън романите си, Попова-Мутафова, която се изявява и като страстен публицист, е пределно ясна и експлицитна, за да не остави никакво съмнение за коя идеология става дума.
„В Германия образът на Хитлер надхвръкна границите на държавата и стана символ на оня ренесанс на Духа, за който отдавна жадуваше цялото човечество, огънало се под вековните заблуди на юдейските си поробители, очакващо нов месия, който да му възвести идването на един по-добър, по-щастлив, по радостен свят.“
„Последните остатъци на плутократична, демо-либерална Европа не се стесняват да прибягват до най-долните оръжия, за да запазят власт в ръцете си до края на великата борба. Може би с последната и безумна надежда: да дочакат завръщането на Старото и Отреченото“ (Новата българка, стр. 5).
„Новото, това е освобождението на арийския свят от отровата на юдейството… Борба срещу всички фактори, които способствуват за намаление на раждаемостта!… Морална подготовка на българското момиче за осъзнаване неговия върховен дълг към род и родина…
Скъсване с всички изкуствено насадени идеи на демолибералните и плутократически системи, които изкарваха жената из семейството, обещавайки ѝ някаква привидна, антиприродна еманципация“ (Новата българка, стр. 24–25).
„Безбройните романи на разните библиотеки, масово четени от нашите жени, даваха предимно книги от еврейски или пораженски автори като Ст. Цвайг, Вики Баум, Дюамел, Ирена Немировска, Васерман и Ремарк, които посаждаха у българката интернационален, пасифистичен и дефестичен дух“ (стр. 32).
Терминът „фашизъм“ обикновено предизвиква силна уртикария у защитниците на Попова-Мутафова. Най-често му се противопоставят с елементарните обяснения като „какво е фашизъм и имал ли е почва у нас“ (цитират си препратки към партията на Мусолини) или се цитира „антикомунистическия“ призив (използван както от Хитлер, така и от Попова-Мутафова), че „без Германия Европа ще стане болшевишка“. Ще припомня дефиницията на ООН за фашизма като „политическа, авторитарна система, която асоциира популизъм, национализъм и авторитаризъм в името на един върховен колективен идеал“, както и подробната статия в най-влиятелната и авторитетна френска енциклопедия Универсалис[2], в която точно са очертани параметрите и характеристиките на фашистката идеология по отношение на политическата мисъл, на организацията и структурата на обществото, на принципа „Един народ, една държава, един водач“. Всички елементи на тази идеология са формулирани ясно от Попова-Мутафова във визията ѝ за „нова България“ като антипод и враг на либералната държава:
„Нека бъдем наясно. Поклонници на Чърчил и на Блум, звенари, интегралисти,
пораженци, пладняри, антихитлеристи, покровители на еврейството и привърженици на плутокрациите, утопични сектанти и разрушители не могат да редят Нова България“ (Новата българка, стр. 48).
„Смятаме тези дълги редици от цитати за уместни, даже належащо необходими- пише Албена Хранова – с оглед на факта, че през последното десетилетие личният фашизъм на Фани Попова-Мутафова все по-последователно не се цитира, не се формулира или пък се изразява чрез ред трогателни евфемизми.“
Тези „дълги редици от цитати“ е трябвало да бъдат не само прочетени от сценаристите и режисьорите на филми за Попова-Мутафова, но и включени във филма. Защото е очевидно, че зад занимателните рицарско-войводски-дворцови истории в тях прозира нещо, което далеч надхвърля рамките на авантюристичния жанр или на патриотичния художествено-исторически разказ за славни български царе.
Политическото досие на Фани Попова-Мутафова.
Това е вторият голям проблем и на филма, и на книгата, защото това досие е представено крайно селективно и се съсредоточава главно върху доносите, писани срещу нея в един период, през който тази практика е поголовно прилагана към почти всички интелектуалци в България, включително между самите тях.
Попова-Мутафова не е съдена обаче заради тези доноси, а заради съвсем конкретно доказани факти, премълчани както във филма, така и в книгата.
И в двете бегло се споменава за участие ѝ в някакъв Европейски писателски съюз, но темата бързо се отхвърля като горещ картоф.
„Това не беше прогермански съюз – твърди невинно писателката – а място за срещи на писатели.“
Истината е обаче доста по-различна и с определена тежест.
През 1941 година д-р Йозеф Гьобелс, чието име умишлено се избягва както от сценаристите на филма, така и от Касабова в книгата ѝ, решава да създаде нова организация в пределите на Райха и неговите съюзници : Европейски писателски съюз. В системата на ръководеното от него Министерство на пропагандата се предвиждат такива съюзи също на музиканти, на художници, на кинодейци. Целта е да се уеднаквят идеологическите критерии в изкуството и културата, за да се ликвидират декадентските англосаксонски и еврейски влияния и да се унищожи всеки опит за отклонение от идеологията и политиката на „новия ред“. Третият райх вече отдавна е санкционирал в своите предели вредното, „гнило“ изкуство и литература, изгаряйки и забранявайки книги, картини, музикални произведения, както и физически репресирайки авторите им. Според Гьобелс, тази чистка трябва да обхване цяла Европа. Световното изложение в Париж от 1937 г. е последната масова проява на демонстрация на „декаденство“. Там в испанския павильон е изложена смразяващата фреска на Пикасо „Гуерника“, лична обида към сътрудничеството на двамата диктатори Хитлер-Франко и на мисията на немската дивизия „Кондор“.
Към писателите на държавите – съюзници след 1941 г. на Райха са адресирани покани да участват в основаването на този съюз. С организацията в България се заема Попова-Мутафова, която вече е изразила своите симпатии към нацистка Германия. Тя отправя многократни покани както към председателя на Съюза на писателите Стоян Чилингиров, така и към отделни членове като Елин Пелин, Кирил Христов, Елисавета Багряна, Балабанов и други. Никой от тях не скланя да участва в това подозрително начинание, въпреки че то предлага триседмично пътуване с луксозен влак, мероприятия във Виена, Залцбург, Бон, Франкфурт, Мюнхен, Кьолн, престой в луксозни хотели, пищни вечери, посещения на оперни представления, реферати, концерти, изложби , лична среща с Гьобелс в Берлин и участие в голям учредителен конгрес във Ваймар с подписване на съвместна декларация. Балабанов се оправдава със заболяване, а Багряна предпочита да напише лично писмо до организаторите, в което заявява, че благодари за честта да бъде поканена, но по „морални и лични причини“ отказва да участва в основаването на този съюз. Попова-Мутафова заминава сама, взема участие във всички събития и подписва общата декларация. След връщането си помества подробна статия във в. „Зора“ .Тя цитира части от „блескавото слово на д-р Гьобелс“, който призовава днешната европейска интелигенция „да бъде с идеите на новото време“. Попова-Мутафова е поканена да говори и по германското радио, след което многократно участва и в предавания на радио станцията Донау (Бавария).
След завръщането си писателката се опитва да основе секция на новосъздадения съюз, но се натъква на неразбираема според нея съпротива в средите на писателите. Секцията в край на краищата включва самата нея, съпругът ѝ Чавдар Мутафов и Гаврийски. Адресът е на собствения ѝ дом. През 1942 двойката Попова-Мутафов участват в нова такава среща, организирана от Гьобелс, а писателката се впуска в активна обществено-политическа дейност, като публикува цитираната вече книга „Новата българка“, изнася сказки за националсоциализма, организира изложба на немската книга, на която са представени трудовете на Хитлер, Мусолини и Гьобелс, многократно пътува до Виена и Германия и всъщност става основен емисар и носител на идеята на д-р Гьобелс . Може да се каже, че е една от най-активните деятелките на новото сдружение. Заради тази си дейност получава през 1942 г. Ваймарската награда на Министерството на пропагандата на Райха и възможността една от книгите ѝ да бъде преведена. Тя избира именно „Иван Асен II“, в която смята, че най-добре са претворени идеите за „велика България“. Романът е преведен от Божана Благоева и е предложен (от Берлин) на авторитетното виенско издателство „Жолнай“ (Zsolnay)[3]. Издателството отказва обаче да издаде романа и през 1944 той е издаден от берлинското Bishoff Verlag, което същата година преустановява дейността си.[4]
