Антоанета Вичева – Небето е отпушено и високо

Антон Терзиев, Anton, Katy and Oleg Mavromatti are playing Tic-Tac-Toe with razor blades, on their backs, until “ the argument conquers the mind”

 

Обвивка

Аз съм обвивка на атомна бомба
Отвътре ексползиите разкъсват
Трайно стоя обездушена обезлюдена
Тишина се стели на талази
Мъгливо е с тежки мисли
Парчета откъснати спомени се удрят едно в друго
Всяко щастие бива съсипано
От нечия смърт
Реална или измислена

Вътре като в буре
Е бурята
Вън е светло и всички си наливат вино
Водата
Превърната в вино
Съм

10.06.2021

 

Небето е отпушено и високо

Толкова високо небе съм виждала
като дете
на село в равнината
Шляех се по прахоляка на края на лятото
Всичко беше сухо и жълто по земята
но аз не я виждах
защото небето
и облаците
бяха високо
дълбоко високи
Усещах че праха и шумата се въртят около тях
Стъпвах с очни дъна по небесното безвремие
Беше горещо
Но синьото ме разхлаждаше

Душата ми беше лястовица
и се готвеше да отлети на юг

30.10.2020 – месец преди мама да си отиде

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Николай Бойков – Защото тялото ти е

Антон Терзиев, The Big Red Mountain, mixed technique, pencil, gold Schminke oil, sanguinel and acrylic on 300lb Fabriano Artistico paper, 56x73cm, 2022

 

Отговор на поетическия въпрос защо душата ми не е така чувствителна като тялото ми? (Джон Дън, За кого бие камбаната, превод от английски Александър Шурбанов, 2021, с. 11): защото тялото ти е душата ти.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Бедни, бедни читателю

Антон Терзиев, Nobody Is Going To Love You More Than Us, oil on canvas, 100×80 cm, 2020, based on Ryan Held’s image after he won the Gold for the 4×100 meter freestyle at the 2016 Summer Olympics. From No Time For Losers seria (2019-)

 

Столичната библиотека раздава годишни награди. Церемонията по връчването ще се състои в Американския център на библиотеката, съобщават организаторите.

Изборът на най-четените съвременни автори на българска литература се прави от читателската аудитория на Столичната библиотека въз основа на статистика от електронния каталог.

Най-четен автор на художествена литература е Членкореспондента.

Най-четен поет (нова категория) е недялко й.

Обществените заемни библиотеки стоят в началото на демократизацията на литературата. Бедността на четящите в края.

Бедность не порок. Но нищета, милостивый государь, нищета – порок-с.

Читателят е затворен в гетото на реалното и символно обедняване, за което заемането на рекламираната книга, която не може да си купи, е някакъв изход. Гетото решава изборите, въпреки машинното гласуване.

Четенето, което трябва да е изход, затваря в гетото. Олигарсите даряват респиратори и книги.

Бедни, бедни читателю. Защо не умря при първия локдаун.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Маргарита Мартинова – И когато се събудихме

Антон Терзиев, Myself As What I Always Wanted To Be / Виждам се такава каквато винаги съм искала да бъда, oil on canvas, 140 x 195 cm, 2021.
From No Time For Losers seria – detail

 

Dissident Poem

Защото сложихме в гърлата тапа
да не крещим във тъмнината…
Защото думите увисват непонятни,
откъснати
от свойта същина…
Както висят рогата на елени,
в самотната си хубост,
унизени.
Каква кармична красота!
Мишена ярка на гърба на тъмнината.
Създадена – да бъде повалена.
Ловците чакат и опъват тетива.
Не би могъл еленът да се слее със пръстта,
над него винаги ще тегнат,
разклонени,
безценните еленови рога.

 

***

Когато мислиш, че ловците тропат
в прозореца, а не дъжда…
Когато почнеш да трепериш в мрака
при мисълта
за шлиферите им зелени.
И нямаш нищо под ръка.
Ни брадва, нито нож, нито отрова,
високо викай – да ги стреснеш.
Жена си ти. Жена в беда.
Викът е твоето спасение.
Гласът е твоя свобода.

 

Отровни върхове

Победите
водят наникъде
(омразата има цена),
глухари са в свойто обичане,
койоти всеядни в страстта.
Отиват си
хората истински
след всяка ненужна война.
Успиват те думи-измислици,
подменят със лека ръка:
приятелства,
кръвното вричане
на длани, с резки от кама.
Оронени сини метличини
в писмо от любима жена.
Куршуми,
пронизали снимките,
в ковчега, увит в знамена.
Далечният плач на цигулките,
последната мъжка сълза.
Отровни са вече посоките.
не можеш
да върнеш назад,
да търсиш по пътя убитите,
да искаш да се съживят.
Един да е верен – достатъчно!
Но верните
мъртви лежат.
Пързалка е всяко изкачване,
а пътят обратен е ад.
Оставаш, с петите занитени
към връх,
като тънка игла.
Велик си, а всъщност си никакъв,
защото си сам на света.

 

И когато се събудихме…

Във скотобойната
печатът e сменен.
И вчерашното „да“ не чини нищо.
Притихнал е площадът разгневен,
под нож е
сантиментът му излишен.
Кому е нужен ланшен сняг стопен,
на Орлов мост
самотните орлици?
Посоката е – „Нов тотем свещен!“.
А клетвите – протрити броеници.
Слепци се раждат
в изгрева студен,
залитат и посоките оплитат.
На изток, запад… Изходът – решен.
Дъждът, единствен,
рие със копита.
Жесток и непреклонен, идва ден.
Със меч във виртуалната десница.
С дръвник,
от алгоритъм построен.
Народът ще е жертвената птица.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Христина Василева – Инвазия

Антон Терзиев, I See Myself As What I Always Wanted To Be / Виждам се такава каквато винаги съм искала да бъда, oil on canvas, 140 x 195 cm, 2021. From No Time For Losers seria, detail

 

 

Следи от танкови колони по северните пътища
заедно за споделено бъдеще
носи се над Синцзянските олимпийски писти
милион медалисти вместо качени на стълбица
задържани зад стерилни бели стени
високи три уйгурски тела едно над друго

Опаковани триумфални арки с бодлива тел по кулите
по червени въжета с висящи пискюли се катерят туристи
в джоба по телефона рекламен глас
проповядва уникална панорама

Съобщения се разпространяват –
следим за рехабилитацията на своите наркозависими
на входовете надписи –
доброволни центрове за професионална квалификация
от Белене в железни клетки ги спускахме в белия Дунав, толкова тих,
че викът на гръбнака им потъваше занитен с метален език

Прииждат черни стъпки към схлупените дворове
стените по граничните зони препращат тренировъчните тътени
и не от гръмотевици невръстни с длани ушите си запушват
скупчени на барикади са счупените керемиди по домовете

Не спира да рови, народа, дълбае,
търси начините за свободата
стиска ремъка на безсилието обуздало
непримиримостта в издребняване – обезопасен безправен
не спира, също времето,
надскачането обсебва гласа народен
хванат в клопката на немощта отдолу, в краката
куца конят, спънат в прангите на бедността и отчаянието

Жив те искам! вика Гласът
Безумецо, беснееш пред реда,
възневидял жалките си постижения
разпокрил крехката си добрина
разхвърлял предопределености,
проклел наследство, престъпил граници
кой метеор саморазрушително те блъска
в непримиримостта като скала
разбрал, че сам си внесъл тук скръбта
Томас го изрече – не си отиваш кротко в тъмнината
с лице към пламъка – нека да гори!
дори страните да догарят
но да не виждаш в огледалото лъжи

***
В Киев
второкласничка си представя страх от инвазия
в съблекалнята на басейна
когато приятелките си тръгват
от страх да не остане само
примолва се детето голо
на напълно непозната жена
да я изчака да се облече.

***
Черно съвършено тяло плува
край овъглените скали в сияйния следобед
крачиш на покрива на лятна вила
в самия край на острова
с очи на небе и море
вятърът издува ленената дреха
после я увива около коленете
бялото е в сянката
било е толкова отдавна
нима не ги е имало
нежността на мира
и възвишената красота
които преобразяват

Февруари 2022

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Слава Костадинова – Смених си кожата

Антон Терзиев, Musculus Memoria, mixed technique, pencil, gold Schminke oil, carcoal and acrylic on 300lb Fabriano Artistico paper, 56x73cm, 2022

 

 

***

Смених си кожата
наядена от молци –
наивно мислеща,
че добродетелите
ще ги държат надалеч!
Новата ми кожа
е бронирана –
като пеперудата в какавида.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Рени Васева – Снегът вали в съня ми

Антон Терзиев, In the Circle Framework. Yana Kostova, curator. “Bulgarian Actionism. Salute Vienna!” at Gallery Circle+, 2005

 

 

Снегът вали в съня ми
като във коледните филми на „Холмарк“,
такова разточителство
от светлини, звездите са засрамени
и скриват очите си
зад тези облачни системи,
които цяла седмица прииждат
от снежните комини
на измръзналата планина.

В съня ми коледно звучи дори смъртта
и всички са съгласни с режисьора
да продължат напред
със оптимизъм и неуморно,
смъртта не заслужава да се спираме…

Предколедно вали в съня ми,
а някой зад стената се развиква,
жена пищи неистово,чак вие куче,
поглеждам към часовника,
във три среднощ е случката,
а аз съвсем предколедно
си мисля за убийство,
(по новините напоследък зачестиха).

Кварталът тихо е потънал
в кални улици, поставил е тампони
на ушите си и в алкохолната зависимост
на своите мечти не вижда и не чува,
небето ръси ситни капки влага,
душата му се мръщи,
а ангелите отминават бели
към някаква вълшебна дестинация,
дори не ме поглеждат
във три часа среднощ,
когато им се моля за съседите…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Людмила Калоянова – Един баща иска да знае

Антон Терзиев, 200% Pure Language, a performance with Katya Damyanova, Sofia, Bulgaria, 2009. Video, object

 

 

Bonfire of the Vanities

Един доминикански
свещеник
прорязъл с думи сърцето
на Куатроченто
проповядва страх и тъмнина
в Тоскана –
сред лозята на Кианти и

Сан Джиминяно
където
слънцето напуква бременните
гроздове
и сладката им кръв се
стича по ръцете…

Един монах
поискал да превърне
града на светлината
в град на аскетизъм и молитва –
възправя

разпятие
срещу
длето!

te Deum laudamus
срещу
terribilità!

Но как да убиеш Флоренция?

В нея голотата е
добродетел!

Давид
нехае за кладите
пламъкът
отказва да погълне
купола на Брунелески
„Вратите на Рая“
да изтрие стенописите на
Гирландайо.

1498…
Прахът от костите на
проповедника потъва в Арно.

Остава красотата –
единствената
форма на божественост.

 

Между Охайо и Алегени

Все още пазим спомена
още сме ние но тези
до нас и след нас
не ни
разпознават

ние сме
чужди
за тях

Все още пазим кръвта
но телата си тръгват
заминават си.

С тях поема на път паметта –

на очите
на пръстите
и милувките

Вашата кръв се влива
в друга река нашата бе
пренесена в куфари
потопена
между Охайо и
Алегени

Ще знаеш ли коя
съм била
как съм стояла с дни
край реката
няма да знаеш
как ръцете се давеха
как копаех
с пръстите гроб
портретът ми
няма да значи
нищо за теб
просто
една
непозната с къдрици

Тъмни силуети
край реката на
паметта:

Вземете си сбогом!
Вземете си сбогом!

 

Един баща иска да знае…

ужасът на нашите
сезонни раздели
отчаяние
превърнало се в навик

недоизказаности
вкочанелости
маски
от страх и вина

сълзи
влели се в голямата
вода на
незавръщането

една майка
тази-която-шепти-на-Бог
не усеща болката
and you little white cloud
tell her I’m alive and

doing well
doing well

the little white cloud
is not
responding

Кога ще си идвате?

кратка прегръдка
докосване
като пред края

децата потъват в голямата
вода на незавръщането
остава сърцето
трептяща
риба с мъртви хриле

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Людмил Люцканов – Има един нов кръг в ада

Антон Терзиев, Gold Minimum, оil on canvas, 80 x 100 cm, 2020 Courtesy of the artist. After Aly Raisman’s Getty photography image From No Time for Losers / С губещите не се занимаваме seria (2019-) Credits: Svetoslav Todorov

 

 

Има един нов кръг на ада
там всички жени
са с изкуствени джуки и цици
и говорят на всички езици
(но на родния – не)
за пари, за цени…
Прибери го това портмоне!
Отмини!
Стига страда!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Йорданка Рашкова – Бащината къща

Антон Терзиев, The Birth of a Nation, object, dried pork, mesing, various sizes, 2018. Courtesy of the artist
Installatioin view Sofia City Art Gallery. Credit: Daniela Radeva / “Раждането на нация” – обект с вариращи размери, сурово свинско месо, месинг, 2018

 

 

Пред очите ми е.
Онази зейнала дупка, като от метеор.
Пробила те точно в средата.
От покрива до земята.
Сякаш пронизала сърцето ти.
Теб, създадената от любов.
Отгледала три поколения.
А аз те изоставих.
На лисицата, която отглежда децата си в теб.
На циганите, които редовно насилват вратата ти.
Без да знаят какво търсят.
Тази Коледа за теб ще е последна.
Снегът ще те довърши.
Цяло чудо е, колко много издържа сама.
Здрави са гредите ти.
Градена си, за да те има вечно.
С теб, ще си отиде детството
На онова злоядо дете,
което баба преследваше с паничката по двора.
Три поколения са те градили.
А аз те оставям да умираш бавно.
Срам ме е. Много ме е срам.
Боли ме, от моето безсилие.
Нищо не оцелява в месомелачката на системата.
Един ден и аз ще съм прегазена.
Ще се уморя от безмислици.
И като теб, бавно ще умирам.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X