Владимир Сабоурин – Послеслов: безспорните ренти на 90-те

 

Това не е рецензия на „Спорните наследства” (2017) на Бойко Пенчев.

Нямам какво да добавя към казаното за най-доброто у него в текстовете ми за „Слизане в Египет” и „Българският модернизъм”, в които изтъкнах това най-добро с необходимата категоричност и крайност в единствено смислената за мен интерпретативна модалност на Беняминовата спасяваща критика.

След „Тъгите на краевековието” (1998) това е вторият сборник с критически текстове на Б. Пенчев. Личният ми опит с текстовете му сочи, че едва монографичната книга и нейното удържано дълго повествование – в някогашния случай „Българският модернизъм” – хвърля светлината, в която един сборник с критика да бъде инкорпориран в авторовия корпус, мислен като потенциално тяло на творчество, като творба на преживяното бавно време, творба на дадения ни живот. Тази монография при „Спорните наследства” предстои.

Разочарованието ми от втората монографична книга на Б. Пенчев „Септември ’23: идеология на паметта” с нейната екзистенциална анорексичност и идеологическа политкоректност същевременно ме настройва скептично спрямо предстоящата трета, в чиято светлина да очаквам да видя „Спорните наследства”. Времето ми за чакане изтече.

Затова този текст е единствено коментар към послеслова на сборника, бързащ литературноисторически да усвои разрива на лятото на 2016-та, задавайки програмно заглавието му с подзаглавието си „Спорното наследство на 90-те”.

Както в послеслова към „Тъгите на краевековието”, така и двайсет години по-късно в заключителните страници на „Спорните наследства” убежната точка е положена в „онова, което липсва”. В първия сборник това бяха липсващите рецензии за Георги Господинов и Йордан Ефтимов, определени като „двамата последни големи поети на българския ХХ век” в една далечна епоха от преди пиарната възпроизводимост на голямото.

В настоящия втори отсъстващият суверен са „90-те години на ХХ в.” в някаква фантомна цялост.

Разбираемо е сякаш в книга, събираща текстове, писани след 2000-та, деветдесетте да отсъстват тематично. Разбираемо както в най-добрите традиции на оперативната критика, изчезнала след края на 90-те, така и в най-добрите традиции на онтологията на съвременността. И на двете традиции Б. Пенчев е образцов застъпник.

Тази естественост на отсъствието обаче е дълбоко и амбивалентно рефлексивна и авторепрезентативна. „Деветдесетте липсват като тема, защото всъщност са изходната точка, те са интериоризирани в набора от идеи и интуиции, с които се подхожда към миналото и съвременността.” Онова, което липсва, е продукт и ефект в окото на наблюдателя, в теоретичната му, но и аестезийна и темпорална кривина на интериоризираната леща.

На страница и половина Б. Пенчев по брилянтен начин синтезира в свидетелски модус що е 90-те, убедително сговарящ авторитетите на Хайдегер, Дерида, Борхес и Елиът, от една страна, и литературноисторически микронаблюдения, от друга, заключавайки, че 90-те ги „има”, както и да ги назоваваме, докато „новото хилядолетие в българската литература не създаде своя „епистема”, а продължава да рециклира интуициите на деветдесетте”.

Отсъстващото в сборника „Спорните наследства” десетилетие суверен, решаващо за наличието си и вторичността на последващото, прави възможно оттласването нагоре на текущата българска литература благодарение на „усвоения опит” (пък било то и под формата на рециклиране).

Нямам възражения, дори бих подсилил твърденията на Б. Пенчев с негова скъпа ми мрачна интуиция от „Българският модернизъм”, че най-вероятно българската литература ще се храни с тези 90-те до следващото краевековие, както това се случва при първите й 90-те.

Категорични възражения имам обаче спрямо твърдението, че изходната точка на „Спорните наследства” е наследството на 90-те quam спорно.

Сърцевината на сборника поне видимо от съдържанието е тъкмо безспорността на наследството на 90-те и произтичащите от тази наследствена безспорност ренти в лицето на и поне за един писател, започнал литературната си кариера в началото на десетилетието – Г. Господинов. Той е единственият български автор, за когото в „Спорните наследства” безспорно присъстват три текста, от които последният не е критически, а промотиращ (включен като послеслов в 10-ото издание на „Естествен роман” и промотиращо препечатан в колонката на Б. Пенчев във в. „Капитал”).

От небългарските автори само Харуки Мураками присъства в „Спорните наследства” със същия брой текстове.

Нима трикратното определено тематично присъствие на Г. Господинов в сборника „Спорните наследства” е аспект на „спорността” като изходна точка на мисленето за наследствата на 90-те? Има ли някой от спорното наследство на 90-те, който негласно да спори с трикратния Господинов в „Спорните наследства” на Пенчев?

Поне в този случай „спорно” недвусмислено зазвучава с аграрния си омоним.

Определено не прави по-убедителна тезата на Пенчев и коментарът му, че случилото се в литературното поле през 2016 г. може да се сведе до развихрили се „лични фрустрации”. Тук амбивалентността на концепта за „спорното наследство на деветдесетте” избива на една мътна повърхност, в която различаваме единствено фрустрирани и нефрустрирани наследници на десетилетието суверен. Авторът на „Спорните наследства” сякаш се разполага комфортно от страната на нефрустрираните, като един от тях.

Това е неговото съучастие в суверенността, която хем предупредително показва зад гърба си ницшеанска бухалка, хем хегелиански оставя вратичка за помирение за всички, които я пожелаят, в споделяната от нефрустрирани и фрустрирани, рентиери и работници „спорност”.

Фрустрацията на някакви други, неприсъстващи в „Спорните наследства“, наследници се мисли обаче еднозначно директно с ницшеанската бухалка на ресентимента, маскиран у фрустрираните наследници „като морални и политически аргументи”.

Това е несериозно от страна на автор, фино и страстно мислил някога несвоевременните размишления в „Тъгите на краевековието” и „Българският модернизъм”. Тук и сега този нов у Пенчев бухалков Ницше простичко анихилира най-малкото цялата неомарксистка линия, от която Ницше е неразделна част, все едно вече поради някаква форсмажорна причина, дори просто обстоятелство, теоретичното отчитане под някаква форма на критическата теория е станало невъзможно.

Фуко го прави в края на живота си.

Дори и във върховите си моменти Ницше не е мечтал за толкова лесна окончателна победа и разрешение.

И тогава се вади бухалката на ресентимента срещу всички възможни светове, различни от наличния на настоящето и имания (от някои като спорно наспоряващо наследство) свят на 90-те.

Констатирайки като добър литературен историк на настоящето, че през 2016 г. „изведнъж 90-те се превърнаха в спорно наследство”, Бойко Пенчев подвежда читателя на втория си критически сборник както със заглавието, така и с пара- и метанаративната му мотивация.

След 2000 г. наследствата на 90-те се превърнаха в безспорен източник на рента за група писатели, към които Б. Пенчев все по-твърдо открито се числи и чиято бъдеща рентабилност, необезпокоявана от неутрализираната аграрно-хегелиански спорност, легитимира като литературен историк под маската на тезата за „спорните наследства”.

„Спорните наследства” са поредната концептуализация – след флирта с негациите на „Сърцето не е създател” и „Там, където не сме” – маскираща волята за безспорност на рентиерското съществуване на гърба на спорността на 90-те, която безспорно я има.

И тя е суверенът.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

 

Списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

НОВА СОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ

редколегия:

Владимир Сабоурин – Мартиника (20. 05. 2017)

Васил Прасков – Поезията е смърт (27. 05. 2017)

ПОЕЗИЯ

Александър Иванов – Самоубийство (27. 05. 2017)

Божидар Пангелов – Земя (26. 05. 2017)

Василия Костова – Когато се изравня с Абсолютната нула (27. 05. 2017)

Виктор Иванов – В мрака на поезията (24. 05. 2017)

Денис Олегов – Мразя любовната лирика (09. 05. 2017)

Емилиян Иванов – Там, где никога не прецъфтяват олеандрите (25. 05. 2017)

Ивайло Мерджанов – Апокалипсис (27. 05. 2017)

Иван Такев – Устата ти с която ръфаш като бито куче (26. 05. 2017)

Кристиан Илиев – Висока концентрация на произшествия (01. 05. 2017)

Мар Ина – Рязан (10. 05. 2017)

Ружа Велчева – Тарантула (07. 05. 2017)

Ружа Матеева – Толкова е лесно да убиеш някого (10. 05. 2017)

Светлозар Игов – Две стари стихотворения (12. 05. 2017)

Стефани Гончарова – Гасиш дъжда с цигарата си (21. 05. 2017)

ПРЕВОДИ

Алвару д’Кампуш – Триумфална ода (превод от португалски Владимир Сабоурин) (12. 05. 2017)

КРИТИКА

Владимир Сабоурин – Послеслов: безспорните ренти на 90-те (01. 05. 2017)

Ива Спиридонова –  Денис Олегов – „Колелото на историята” и свещената война (11. 05. 2017)

ОБЩЕСТВО

Златомир Златанов – Агентите на ресентимента ми казват (11. 05. 2017)

ЮЖНА ПОЩА

Писмо на Златомир Златанов до Иван Карадочев (13. 05. 2017)

СВОБОДНА СЦЕНА

редколегия:

Николай Владимиров – Скандал (27. 05. 2017)

Ива Спиридонова – Смърт от живи думи (23. 05. 2017)

Габриела Балева – Електричеството в теб  (24. 05. 2017)

ПОЕЗИЯ

Айлин Топлева –  В двата края на времето (08. 05. 2017)

Айча Заралиева – Безсънна събота (24. 05. 2017)

Анелия Велева – Прибори – начин на употреба (01. 05. 2017)

Анна Мирчева – Когато черното е цвят (20. 05. 2017)

Анна-Мария Кунинчанска –  Не мога да дочакам старостта (04. 05. 2017)

Ая Бсесо – Похищение (16. 05. 2017)

Бисера Виденова – Възли (23. 05. 2017)

Божидарка Божинова – Мръсна дума (18. 05. 2017)

Бригита Владимирова – От другата страна (08. 05. 2017)

Валентина Йоргова –  Бог обича лудници (25. 05. 2017)

Вангел Имреоров – В бъдеще време (05. 05. 2017)

Ванеса Димитрова – Смъртта е прозорец на любовта ти (25. 05. 2017)

Ваня Вълкова – От ежедневието (12. 05. 2017)

Велислава Кандова – Шоколадов сладолед (17. 05. 2017)

Венелин Бараков – Пълнота (06. 05. 2017)

Веселка Пенева (Лилит) –  Два живота (02. 05. 2017)

Виктория Костова – С Господ спим на двуетажно легло (09. 05. 2017)

Виолета Колева – Покажи ми тъмната си страна (11. 05. 2017)

Владимир Диловски – Край на текста (23. 05. 2017)

Георги Славов –  Любимият ми цвят е 10 (05. 05. 2017)

Гергана Янинска – Сняг на прозореца (16. 05. 2017)

Десислава Жекова – Вместимост (03. 05. 2017)

Десислава Събкова – Ще превърна отчаянието си в изкуство (17. 05. 2017)

Деян Вачков –  Разкази в думи (06. 05. 2017)

Димитър Пенчев – Пазар (24. 05. 2017)

Драгомир Лаброев – Пестициди (16. 05. 2017)

Дует КаСис – Не (14. 05. 2017)

Елена Коева – Катастрофите ставащи напоследък (12. 05. 2017)

Елза Нинова (Mistark) – Часът преди разсъмване (13. 05. 2017)

Елина Иванова – Теория на вероятностите (04. 05. 2017)

Ива Спиридонова & Симеон Аспарухов – Път (26. 05. 2017)

Ивона Иванова – Голият обяд (24. 05. 2017)

Камелия Василева –  Бурята  (07. 05. 2017)

Катрин Фонтенай – Генезис (24. 05. 2017)

Красимир Вардиев – Така започна войната (05. 05. 2017)

Крис Енчев – Упражнение по солипсизъм (04. 05. 2017)

Кристина Генова – Най-сигурната въпросителна (13. 05. 2017)

Кристина Янкулова – Часът е понеделник (15. 05. 2017)

Лили Резачева – Срам (14. 05. 2017)

Людмила Дукова – Филотерапия (03. 05. 2017)

Мари Чернева – Пази се от мен (23. 05. 2017)

Марио Стоев – Анхело – Безмоторно летене (02. 05. 2017)

Мария Ергина – Там между краката ти (11. 05. 2017)

Мария Стоева – Последната риза (25. 05. 2017)

Мартин Лазаров – Центърът на София (02. 05. 2017)

Надежда Тошкова – Нито дума (13. 05. 2017)

Петър Краевски – Оазисът (08. 05. 2017)

Петър Пламенов – Три сутринта след края на света (22. 05. 2017)

Петя Атанасова – Цeнтрофугa (20. 05. 2017)

Петя Ташева – Всичко което искаш да чуеш (19. 05. 2017)

Петя Шалева – Изгубени в превода (19. 05. 2017)

Поликсения Ангелова – Олимпийски огън (21. 05. 2017)

Полина Господинова – Тихо се обесиха синините на спомена (25. 05. 2017)

Радка Миндова – Пролетна депресия (17. 05. 2017)

Радостина Георгиева – Джаз (15. 05. 2017)

Райна Вакова – Болката е спасение (12. 05. 2017)

Рали Братанова – Чудовище (18. 05. 2017)

Ралица Генчева – Има ли по-рано от сега? (21. 05. 2017)

Роланда Стефанов – Предел (15. 05. 2017)

Свежа Дачева – Уча се да бъда Никой (01. 05. 2017)

Светослав Савев – Събирам дъжда на топка (06. 05. 2017)

Симеон Аспарухов – Thin red line (26. 05. 2017)

Славина Славева – Днес е четири (14. 05. 2017)

Спаска Гацева – Бежанец (20. 05. 2017)

Стефан Вангелов – Минало време (18. 05. 2017)

Стефан Галибов – Естеството на нещата (03. 05. 2017)

Стефан Иванов – Филми на ужасите (22. 05. 2017)

Стефани Хранова – Скъсана книга (22. 05. 2017)

Таня Николова – Любовна история със змей (09. 05. 2017)

Тодор Илиев (Фантомът) – Roads (10. 05. 2017)

Христина Гутева – Животът порасна и стана дете (19. 05. 2017)

ПРОЗА

Стойко Русев – Война (07. 05. 2017)

Таня Шелхорн – Мистериозната тайна на уникалните матрьошки II (15. 05. 2017)

Ценка Кучева – Няма нищо невъзможно (16. 05. 2017)

Свежа Дачева – Уча се да бъда Никой

*
Един северозападен балкон ме среща
с лодки, които се завръщат,
натоварени догоре със снежни ветрове.
Един северозападен балкон ме вдига
до рубините в короната и до птиците,
които славят гордата калина.
Един северозападен балкон е пъпната ми връв
със залеза, удавил цялото небе
и всичките сърца под него
във своето великолепие.

 

*
Ние сме в окото на светлината.
Всички останали
са сенки.
Колко самотно
и невъзвратимо.

 

Експресия

Сърцето ми се изпълва
с безумна тъга,
сърцето ми става
смъртно уязвимо
от острите детайли
в твоите движения.

 

*
Всяко случване е водовортеж,
в който се изгубваш.
Потоп, с който се сливаш.
После птицата на сърцето ти,
кацнала върху крехко клонче,
разказва историята, в която
самата тя вече не вярва.

 

*
Оставям безстрашно
душата си да втаса.
Позволявам си
да губя контрол над нея.
Едва тогава стихът се превръща
в хляб,
който да ви засити.

 

*
Не ме винете,
че душата ми първо
като костенурка
през трънаци се провлачи,
после с кенгурски скокове
пустинята пресече,
а сега със светлинна скорост
си заминава.
Тя звездния прах на тялото ми
в земята пося.

 

*
Вече ми се струва
като в детска игра лесно –
да отключа нова врата,
да прескоча нов праг.
Хаотичните цветни кристали
на живота ми,
от свещен циклон подети,
се подреждат
в грандиозна мозайка.

 

на една мравка

Ти си толкова малка,
че не можем да се вгледаме в очите ти.
Не можем да те различим от множеството.
Затова сме безчувствени за земетръса,
който твоята смърт предизвиква
в свещената верига на живота.

 

*
Забравила, че съм счупила огледалото,
вдигнах очи да се огледам.
Погледът ми се сблъска
с голата стена
и болезнено рикошира.
Споменът за лицето ми се разпадна на атоми.
Точно така, точно така ще се чувства,
когато вече няма да ме има
никъде на света.

 

*
Реката на времето тече.
Листата падат в нея,
казах аз.
Но сега е пролет, ябълката свети в бяло, каза ти.
Реката на времето не спира
и листата на дърветата продължават да падат
зад завесата от цъфнали клони,
казах аз.

 

*
Когато казваш името ми,
гласът ти изплита сребърна нишка
и последния звук – безстрашно паяче –
увисва на нея.
Ти извикваш името ми на удавник
във водите на времето.
Ти ме зовеш от светлинния хаос
на сътворението.
Винаги, когато казваш името ми,
искам да те прегърна и докато ме спасяваш,
да те спася.
но как се спасява сърце,
което виси на сребърна нишка
от небето.

 

*
Чувствам как самотата и очакването
постепенно ме оронват като камък.
Като камъка, на който
моята закъсняла любов
през една разлюляна от звездни щурци
вечер,
след сто или след хиляда години,
без да знае защо, ще седи и ще плаче.

 

*
Някога тук е имало море,
покривало
облите хълмове и долината,
но сега из нея се червенеят
покривите на къщи
и деца играят
между сенките
и светлината на дърветата.
Душите на прадревни риби
се щурат наоколо,
удивени от чудото.
И пулсират очите им –
червени фарове –
по бреговете на времената.

 

*

Уча се да бъда Никой.
Колко е трудно сега,
когато вече съм нарекла със своето име
върховете и паденията,
смеха и сълзите.
Уча се да бъда Никой,
както малкото дете
се учи да върви –
възторжено-ужасена падам и ставам,
калейдоскопът на света се завърта,
всичко се смесва, заблестява
в нови немислими трансформации.
Уча се да бъда Никой.
Колко е лесно сега,
когато вече съм назовала
буцата пръст и звездата със своето име,
а душата ми – пътуващ облак –
се събира и разсейва, и блести
в калейдоскопа на безвремието.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Анелия Велева – Прибори – начин на употреба

прибори – начин на употреба

полагам капка жълт туш
върху квадратно платно от лен
със стара четка за зъби
правя сини ресни
встрани от тях
залепвам разтворими хапчета парацетамол
три на брой
напоени с оранжев, зелен и лилав туш
всяко за себе си
изчаквам
докато се получи
грапава напластена материя
и запалвам малка свещичка
тя потича
в купичка предназначена за целта
след което плисвам
и разстилам течността с дървено ножче
пълня миниатюрна спринцовка с черно мастило
инжектирам течността върху платното
там където се получат петна
ги раздухвам с пластмасова сламка
когато всичко изсъхне
стържа релефите на повърхността
със захабен и изхвърлен от употреба бръснач

после
посягам към друго
бяло платно

 

oбикновен ден в Силистра

Патрис
и двете ми котенца
прекарват по-голямата част от деня си
в спане

моята единствена грижа е
да не нарушавам
съня им

 

всяка сутрин

пощальонът става в шест
за да сложи писма
в кутията ми в девет

всяка сутрин
пощальонът закусва
взема душ и се облича
отива в офиса си
пълни чантите си с книжа
застава зад кормилото
и отива на разни адреси
разчита имена
раздава хартия и пакети
изкачва етажи
изминава километри пеша

всяка сутрин пощальонът
е далеч
от мисълта за смъртта

 

*
в градината сред цветята
настъпих без да искам
труп на мишка

досущ като в гробища
рекох си
и отминах

 

*

много е важно
да направя превъзходно
картофеното пюре
което приготвям в момента
защото след 100 милиона години
няма да има и следа
от човешка ръка

 

среща

вана с пяна
аромати в косите
крем по цялото тяло
обличам го в меки материи
лак на ноктите
перлен
малко бижута
златни отенъци около очите
червена уста

сядам в салона
и си наливам капка
гран марние
отпивам
и вземам много внимателно
приготвената отпреди поставена до фотьойла
идеално-чиста неизползвана гладка ламичка
поглаждам я
и усещам идеално-острия ѝ ръб

всъщност празнувам две срещи
с гладкостта и с остротата
достатъчен повод
за нова глътка
гран марние

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Кристиан Илиев – Висока концентрация на произшествия

морга

всичко идва
отвътре-навън
но колкото и крехки
да са корените ти
не можеш да ги забиеш
в труп

 

кратковременни

живеем и носим
кратковременни
желания
мартеници и
души

 

висока концентрация
на произшествия

в тази зона
сънят е капка
стичаща се по глезените
и никога нестигаща
до крайната си дестинация

отоците по тялото
не са рядкост
дори да бяха
никой нямаше да ги забележи

сетивата те карат
да се отричaш
особено когато
на пътя няма зелен сигнал
а знаци за завиване в обратна посока
не съществуват

 

сенна хрема

не търси медикаменти от мен
не лекувам безплатно
мога само да ти кажа как
да живееш без да страдаш
и да ти напиша рецепта
за аборт

 

без бандерол

не ми показвай как
и накъде да гледам
не ми брой крачките
доверявам ти се на сляпо
недей да светиш с фенерчето
на стария си телефон
вече ме научи откъде
да си купувам кибрит
не ме завивай нощем
когато бълнувам
защото сънувам
че още си до мен

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Николай Владимиров – Искам да те убия от секс

*
искам да те убия
от секс
но се страхувам
да не умра
от любов

 

*
няма музика
в тези
които живеят
по ноти

 

*
силните думи
обичат
най-слабо

 

*
самотата е
мъж
който пие кафе
от очите
на чужда жена

 

*
мога да се удавя
в морето
за да те забравя
но се страхувам
че ти
ще се окажеш
дъното му

 

*
сухи сме
като море
от картичка
пристигнала на грешния
адрес
където вече не живее никой

 

сам съм
дори сянката ми
вече отиде
при теб

 

*
погледът ти
е пистолет
с който успявам
да си пръсна мозъка
толкова
че докато опираш гръб в
друг
да събера каквото е
останало
от лицето ми
след изстрела
и да го залепя
още кърваво
на неговото
за да ме целунеш

 

деветте кръга на ада

когато те няма
съм като котките
имам девет живота
и всичките –
празни

 

*
езикът е
ключалка
за това
което мога
да ти кажа
с поглед

 

кома

когато татуирам
по сърцето ти
кардиограмата
на самотата си
изпадаме заедно
в кома
която сънува
така както
обича дете

 

*
в детската стая
на любовта ни
е пълно с играчки
които се боят
от тъмното
за да повярват
че не са
чудовища

 

*
нещо се тропа
в сърцето ти
като на вече
разбита врата
върви
да отвориш
и ми кажи
аз ли съм

 

*
най-големият страх
е този
който нямаш

 

*
попитай
птицата си
какво иска
и тя
ще ти отговори
с отлитане

 

star dust

падащите звезди
са опасни
защото сбъдват
чуждите желания
които ти изглеждат
като твои

 

the walking dead

любовта е властна
като зомби
което се храни
с мозъци
и повръща
цветя

 

вход

изходът
от живота
се намира
навътре
на два метра
и половина
под рохката земя
на любовта

 

*
на езика
на сърцето ти
аз съм
смъртта
но само тя е
вечна

 

всичко

нищо не остана
от любовта
която
нямахме

 

*
любовта е сляпа
но смъртта
й отваря очите

 

хепи енд

този който обича
до края
е винаги
сам

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Александър Иванов – По истински случай

*
поезията ми
е по истински
случай
главните заподозряни
липсват

 

автопортрет

искам да ме
нарисуваш
щастлив
но не знам
дали ще ти
стигне
черното

 

нимфоманката

аз не правя любов
а изкуство
така или иначе
накрая само то
оцелява

 

*
последното погребение
на което бях
беше на сърцето ти
други гости нямаше

 

protége moi

гоня с език
падащия сняг
за да усетя
вкуса ти
още веднъж
преглъщам те
но ти продължаваш
да валиш

 

поети

хора с изнасилени
сърца
които чакат да дойде
нравствена полиция

 

без изход

влезеш ли в мен
ще се изгубиш
тъмно е и няма
никой

запалиш ли лампата
избухваме

 

амнезия

бяхме по-щастливи
когато нямахме
спомени
заедно

 

сид и нанси

нека сключим
смъртен пакт
аз ще те обичам
ти мен – не

 

тайната вечеря

нахрани тялото си
с душата ми
като насъщен хляб
а трохите от мен
изхвърли
в боклука

 

събота

защо бързаме
толкова
смъртта е пред
нас
ще имаме цяла
вечност
да бъдем
заедно

 

*
интегралите са
за хора които
не могат да
решават в
секса

 

тъмнина

всяко мое
проникване в теб
кара дявола
да чете
евангелието

 

прилив

всеки път ме дърпаш
към дълбокото
добре че мога да плувам
но винаги отнасяш
и няколко удавници
с мен

 

рецепта

любовта превръща
хората в зомбита
заразени с
меланхолия
докторът предписва
2 чаени лъжици
апатия против
самоубийство
като приключи
терапията си
истински мъртъв

 

сутрин

искам да се
събудя поне
веднъж до
себе си

 

печал

живота е
доведената сестра
на смъртта

 

ordinary world

наркомани на
изкуствено мляко
танцуват по балконите

деца на хероин
се люлеят на
пързалките

ченгета продават
жълти вестници
на себе си

психопати съчувстват
на близките на
жертвите

в гей барове
се продава хетеро
любов

проститутки връщат
парите на
клиентите си

някъде там
путин си подава
оставката

най-хубавото
винаги предстои

 

оргазъм

щастието е
на една ръка
разстояние

 

първичен инстинкт

в смъртта си
всеки е красив
дотогава е
просто човек

 

еволюция

истински сме
преди да се
родим
и след като
умрем

 

пясъчен часовник

през цялото време
докато аз ти се
наслаждавах ти
умираше
сега е обратното

 

искаш
да те убивам
по няколко пъти
на вечер
защото всеки
твой оргазъм
е малка смърт
за мен

 

*
поезията е като
приказка
без щастлив
край

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Виктор Иванов – Мръсна поезия

един ден
всички заминаваме –

никой не знае къде

но мястото
е до болка познато

 

*
животът има смисъл
само ако си истински

останалото е
мръсна поезия

 

*
когато душата
е кофа за боклук

остава само тялото

което е в нея

 

*
времето помежду ни
свикна със самотата

остана само ти

 

търсим тъмнината
а тя

е в сърцето

 

там горе

има светлина

но тя не е за нас

 

страдание

изхвърли

свободата
желанията
обувките

притежаваме
само любовта

 

*
самотата те гони
и се усмихва

дърветата говорят
странни езици

човек е
животът на бог
като на кино

 

*
ако не в този
то поне в другия свят

ще бъда времето
което те убива

 

*
излизам навън
мрачно е

усещам дъхът на облаците

виждам как
на една пейка
погребват любовта

намират ме студен

с камък в ръката

 

поетите умират сами

очите потъват
в светлина

пулсът затихва

кръвта влиза в земята
силно

това е
моето спасение

 

аутопсия

не бъди нещастен –

посегни за ножа

 

когато умра

няма да те помня
няма да бъда сянка

няма да усетя смъртта

ще се слея с тялото
за да се превърна

в тиха поезия

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Стефан Гончаров – София, моя любов

София, моя любов

тук трябваше да падне
атомната бомба
за да се влюбим
и после
да те забравя

 

*
вятърът връзва обувките ми
все още съм дете
все още думите ми
приличат на обещание
което времето ще сбъдне
но от бъдещето ми
се чуват гласове
на хора които не познавам
но които
ще погреба

 

щастие: redux

на върха на копието
забито в гърба ми
свободата сънува
че ме прегръщаш
отново

 

твоите страсти

умрели пеперуди
заровени в очите ти

 

*
мълчим преди секс
защото знаем
че дори над рая
има небе

 

молитва

нищото преследва светлината
през тесните коридори
които думите ни дълбаят в облаците

дъждът е топъл
но никой не отговаря

 

мастило

цветът на думите ми
се превърна
в затворен прозорец
зад който мълчанието
замръзва

 

саломе

лицето ти потъва
зад последния воал от светлина
който лампата спуска
като прозрачна завеса
пред очите на нетърпеливата публика
която вече се е покатерила на сцената
за да наблюдава отблизо
как актьорите се преобличат
и всички чакат
някой да посегне пръв
за да му отрежат ръката

 

*
вени пълни с белина
кръв
по-розова от целувка
стая
пребоядисана след самоубийството
в цвета на кожата ти
и всичко идва на мястото си
раните зарастват
а мен вече ме няма

 

*
снегът не успя да ме покрие
костите ми стърчат
като клоните на дърво
което преди векове е пуснало
корени в леда
(водата по която
мъртъвците вървят)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Васил Прасков – Нямо кино

какво е поезията?
когато мълча
а казвам
че те обичам

 

обичам те
това са всички 666 причини
да съм с теб

 

тялото ти трепери на гърдите ми

ти си навсякъде в мен
разгъвам картата на твоето тяло
но се ориентирам в сърцето ти
по слънцето

 

чакам те като мъртво вълнение

смъртта нахлува в нас като вода
по вените ме носи все надолу
на приливи и отливи
танцува

 

по следите на изгубеното време

търсиш любов
получаваш смърт
и разбираш
че точно това си искал

 

неделя

стаята плува в слънце и думи
в леките облаци на тялото ти
аз съм всички мъртви

 

рай

гледаш как птицата
се провира между облаците
като змия
към слънцето

 

старообрядчество

има две хубави неща
след пет часа –
да докараш някой до оргазъм
и да си кажеш молитвите вечер
може и обратното

сутрин молитвите са други

 

сираци

любовта е сурогатната ни майка
минава цял един живот
докато повярваме
че ни е родила

 

престъпления срещу човечеството

нека вземем проби
от всичките си течности и секрети
да попълним таблици и диаграми
с нашите мерки
да направим любовта си
чиста наука
и избием всички останали
за нехуманни експерименти

 

критика & хуманизъм

човекът е болест
за която още
не е измислено лечение

 

*
любовта е разстоянието
между теб и мен
когато пътят го няма

 

*
пиша рядко
нямам сили да хвана рак
приятелите ми се хвърлят под влакове

днес се навършват
15 минути от смъртта ми

 

хляб и зрелища

кифло
духовен живот означава
да обичаш
не да лапаш курове
бг поетите правят рецитали
като комиците
снимат се в черешката на тортата
имат повече лайкове от пайнер
докато слушаш карбовски
и четеш августин
настъпва златният век на генералите
които правят любов а не война

 

интервю за работа

когато видиш отворен прозорец
каква е първата ти мисъл

да го затвориш?
да скочиш?
да полетиш?

какво е отворен?
какво е прозорец?

 

мързел

да превземеш
полша вместо
себе си

 

*
ако емили дикинсън
от една пчела
не може да направи ливада
аз от всяка муха
мога да направя слон

 

от тишината на престъплението до шумната радост

толкова светлина
движи машините
проститутките на страданието
кръщават с огън вятър и вода
супермаркетите продават смърт и застраховки
черно-белите снимки обявяват пълнолуние

 

сърцето е часовник
който изостава
винаги напред

 

*
всяка любов
е носталгия
по бъдещето

 

*
животът има няколко края
два от тях нямат значение
третият свит на топка в стомаха ми
те чака

 

*
препарирах пеперудите в стомаха си
за да останат
завинаги в мен

 

нямо кино

в твоя цвят
и на кожата също
сърцето ми мастурбира
внимавам да не те опръскам
с кръвта си

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017