*
така ще си останем
аз – море ти – пясък
от време на време
ще се примамваме
и подмокряме
точно на тези места
децата ще строят замъци
светулки
ти си светулката в тъмното
отпускаш китки като
бял облак в синьо небе
с едно изплезване можеш
да изправиш Пиза
с теб времето е абстракция
дори Биг Бен лъже
с теб и аз светя
но когато изгаснеш
ми свършват батериите
*
пия си сълзите
за да запазя
единственият спомен от теб
минус и минус
вече разбрах защо
не се получи помежду ни
физичен закон е
атомите с еднакъв заряд
да се отблъскват взаимно
същото е и
със сродните души
по дяволите
как мразя физиката
*
въздухът от мое ляво
е с изпокъсана шапка с козирка
и очила с едно стъкълце
има малко супа по кислорода
когато вали дъжд отгоре му
падат исполински хлебарки
въздухът от мое ляво е
винаги намръщен и нещастен
и не иска да бъде повече
това е причината да съм жизнен
само от дясната ми страна
защото лявата ми ноздра явно
не ме обича толкова
*
от неспокоен сън се будя
гласът ти е приспивателно
мълча за да те слушам
говориш за да умирам
*
надигна поглед
и видя човекът
за когото
бе прогледнал
*
събирам дъжда на топка
есента в буркан
спомените
в джоба на ризата си
с лунна походка се запътвам
някъде към себе си
страх ме е ако се обърна
да не те видя
списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017