най-кратката автобиография
преди пиех за да говоря сега не пия
*
ненадейно
по свечеряване
забиваш
ръждясал
пирон
от думи
направо
в сърцето ми
изригва
в пурпурно
и слънцето
илюзията
наречена
любов
е напълно
разбита
и пълнолунието
извадило жило
пъпли
като скорпион
до сутринта
по хълма
на моите
неизсъхващи
мигли
*
пуша
залязвам
постепенно
убождам
ръката си
на
мексикански
кактус
цигарата
пада
в
локва
бензин
дотук
бях
чувам
гласчето
на
черно
черно
въгленче
повторение
ножицата
отново е
в ръцете ми
този път
не посягам
към косите си
не вадя
и албумите
ще я сложа
на леглото
за да мога
да я забия
без угризения
в черния облак
от съня ми
който като
нечиста сила
на няколко пъти
се спуска
над мен
пътека
ничия съм
руша се
и под
клепките
на съня
за да се
родя
отново
в утринната
роса
по която
пръв
ще
минеш
ти
*
карамелизирам
захар
ще си направя
крем карамел
с който
ще опитам
да премахна
солта
останала
в душата ми
от теб
стига
заблуди
и голямата
любов
е до време
не спира
да тананика
на спирката
кварталния
пияница.
*
заший
любовта ни
с бял конец
отдалеч
да се вижда
тропоската ѝ
прибери език
не е толкова
трудно
напълни
с въздух
дробовете си
и завърти
накрая
проклетата
рулетка
на заедността ни
може
да се падне
червено
и един от нас
да каже –
спирам
бях
до тук
*
дъждът
вали
вече
втори
ден
и не
пита
къде е
той
не пита
и тя
и не
защото
не я
интересува
а защото
така е
по-добре
теменужка
пословичния ти
мързел
ме кара
да хвана
първия
влак
и да
сляза на
Централна гара
какво ще
правя ли
със
сигурност
няма
да садя
теменужки
очаквай
резултат
някъде
след
деветия
месец
цeнтрофугa
вървя
махам
фибата от
въздългия си
бретон
едното ми
око е
напълно
скрито
прокарвам
пръсти
уж да го
подредя
пада и
над двете
голотата
най-сетне е
облечена
макар
и на
ресни
*
бели бели полета
домашната работа
на сина ми
списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017