Най-новото

В последните дни имаше опит за български splash на сцена, на която проучване от  2020 показва, че британците са по-склонни от хората във Франция, Германия, Япония и други бивши колониални сили да кажат, че биха искали страната им все още да има империя. Сцената изглежда подходящо избрана, тъй като по тази тема се усеща същия български импулс да има нещо, което няма, не може да има или не знае как да придобие.

Въпреки тази очевидност хората, които не смятат, че придобитият Booker (за краткост от International Booker prize) “представя България в светлината на световните литературни, културни, цивилизационни постижения” дължат рационално обяснение за своето раздразнение (често изразявано чрез сатирически discontent) на тези, които смятат (и активно и екстазно го преживяват, от интимното “жоро” до визионерски неудържимото “и нобел скоро, хубава си моя горо”).

При това трябва да е обяснение, което по възможност е издържано в процедурите на мястото на славния (без)словесен български splash.

Противно на местните и местнически навици, списъкът по-долу не е списък от предположения и привидности, а от безусилно удостоверими факти.

· В края на ноември 2022 година, авторите и редакторите на Файненшъл таймс избират “Най-добрите книги на 2022”. “Времеубежище” е препоръчана от Иван Кръстев, contributing editor (дописник). Впоследствие книгата става изборът на Файненшъл таймс за 2022 в категорията “изборът на критиците” (категорията “fiction” е друга);

· По-рано, през април 2022, в интервю с Ezra Klein от Ню Йорк таймс (неговото Ezra Klein Show podcast), Иван Кръстев препоръчва същата “художествена книга на българина и мой приятел Георги Господинов, която се казва “Времеубежище” (цитат);

· Иван Кръстев публикува в Ню Йорк таймс в рубриката “мнения” между април 2015 и февруари 2022;

· Frederick Studeman, член на журито на International Booker prize 2023, e литературен редактор във Файненшъл таймс;

· Книгата на Leïla Slimani, председател на журито на International Booker prize 2023, Watch Us Dance, е представена в рубриката на Файненшъл таймс “Най-добрите книги на седмицата” на 26 Май 2023;

· Книгата на Tan Twan Eng, член на журито на International Booker prize 2023, “House of Doors — adultery and intrigue in 1920s colonial Malaya” е представена от Файненшъл таймс на 4 Май 2023;

· Parul Sehgal, член на журито на International Booker prize 2023, e от екипа литературни критици на Ню Йорк таймс до лятото на 2021;

· Английският издател на “Времеубежище”, Weidenfeld & Nicolson, пуска книгата в разпродажба, “on sale”, от 30 Март 2023. Цената не е променена след обявяването на резултатите от International Booker prize 2023 на 23 Май 2023;

· Weidenfeld & Nicolson, част от Orion group, която пък е част от английското подразделение на  френската Hachette Livre, е първото английско издателство, ангажирало се с издаване на книга на Георги Господинов;

Списъкът от факти има да се разбере като прилежащ контекст на чудото на западното проглеждане за чудото на българските букви. Почитателите на чудото биха имали проблем да го обявят за конспиративна инсинуация, просто защото той за тях произвежда “добро”, а производството на добро нито етимологически, нито практически, има връзка с конспирирането. Така че нека остане прилежащ контекст на чудото.

При обявяването на наградата Angela Rodel говори за това, което българите, поне тези, които не объркват четенето със спането, e добре да знаят и помнят, че българската литература е романова “млада литература”. Това означава, че тя не е опитна в писането на “жанрови романи”. При това писане, докато историята винаги остава важна, за умение се смята това тя да бъде разказана според правилата на жанра, с които писането се е съгласило (детективски, исторически, трилър, научно-фантастичен и т.н). Angela Rodel каза, че това прави работата на преводача много трудна, и сякаш подсказа, че разпознаваемостта на жанра е ключова за публиката. В деня на победата на българското чудо Laura Battle, заместник редактор във Файненшъл таймс, определя “Времеубежище” като “comedy novel”, “тежка комедия от събития развиващи се в съвременна Европа, която изследва политическия популизъм и начина, по който носталгията може да бъде използвана за създаване на измислено минало.” Видимо далеч от “очищението чрез смях” на Менандър, казаното от Laura Battle подсказва проблематичността на жанра, който други опитват да определят като дистопия (очевидна глупост). Като че ли Complete Review са най-близо говорейки за “анархистичен и експериментален”, но стил, не жанр.

Защо толкова за жанра и как толкова много го няма нито във “Времеубежище”, нито в местната литература? За да стане поне малко по-видима илюзията, че с такова писане и с такова живеене българското може да не остане (в) сухата изначална филия на българския издател на “Времеубежище”.

Има(ше) няколко сценария на възсияването на българското писане с оглед божествения му произход и предестинация.

Веднага след 90-та година комунистите можеха да излъчат някой от тези, които наистина можеха да пишат, при това жанрово, като Вера Мутафчиева например, като “еманация на българската интелектуалност”, не просто “слово”. Примерите за подпомогнато от интелектуални фигури оттегляне от “комунистическото минало”, особено в Централна Европа, обаче не родиха никакво комунистическо усилие. То беше прекалено съсредоточено върху отглеждането на текущото охолство на неграмотността. А и, да се върнем на примера с Вера Мутафчиева, 4 тома след повече от 20 години като агент на 6-то са сравнително обезкуражаващ ресурс.

Друг сценарий би бил възсияването на българското писане да стане чрез голям литературен успех за някой напуснал или дори непомнещ България българин. Свързването му с България или артикулирането на такъв успех от тук би било непроста, но мислима операция. Проблемът изглежда е пазарът, който е много повече жанров, отколкото “стилистически”. Несправянето с жанра и оставането в старите романови навици на българското не отличиха никой от опиталите (напротив, те силно пожелаха “българския пазар”) и не окуражиха никой от притежаващите България да опита с този сценарий.

Това, което изглежда да ни се предлага сега е парадоксално възсияване чрез конструиране на “медиален интелектуалец”, не писател. Някой, който, докато удостоверява познанията си за източното минало чрез истории за чорапите на баба си, чрез “анархистичен и експериментален стил” достига до учебни алегории за западния свят и време, а и за света и времето изобщо. Почти на ръба на всепоглъщаща културна апроприация. При несъотносимост към жанра, което е към пазара, и морална  двусмисленост (в статия в Гардиън обясняваш как Путин не иска войната да свърши и ни тласка към 40-те на съветското време, докато даваш интервю за собственичката на руското петербургско издателство на книгата си, съпруга на любим на Путин олигарх) литературна награда, която да увенчае медиалната интелектуалност (в други дискурси “офицер за свръзка”) изглежда почти гениално хрумване. Любим тук, признат там (и още по-любим тук), писател тук (там няма как да е), интелектуалец там. Иване и останалите, какво ще правите с това оттук нататък?

Иване и останалите, може ли и сценарий, при който жанровете на живeeнето тук се възстановят и симулацията престане да е единствения modus vivendi? Умението да се пише да е умение да се пише, а не  стилистичен patchwork; умението да се чете да е умение да се чете, а не свръх изразителност на очите; умението да се живее да е умение да живееш със себе си, с другите и света, и да не е (само) carpe diem? Начините за удостоверяването на тези умения не са неизвестни, нито са направени невалидни. Тези умения са единственото убежище на това малко и несмело място.

Списание „Нова социална поезия“, ISSN 2603-543X