Ивайло Божинов, Rodopi
Столичен магазин. Зад щанда млад мъж с кръгло лице и приветлива усмивка. „Вижте етикета на тези солети, препоръчва ми той, надписът е на украински“. По лицето му минава лека светлинка. Отговарям му, че разбирам. „Значи, знаете и руски. Откъде сте?“. „Далече във времето, от Одеса. Там са родени моите предци“. „О, това е прекрасно! Аз съм Женя“. Младежът протяга ръката си и силно стисва моята. „Потомствен одесит, продължава той. Сега съм студент втори курс в България. Имате ли роднини в Одеса, къде живеят? Ние сме в самия център“. Мислено разлиствам картата на Одеса и посочвам: „Да, имам, нашата къща е била на Старосенная улица“. „Това е близо до Молдованка, най-стария пазар в Одеса“, уточнява Женя. И изведнъж, без нито дума повече, изскача иззад щанда и пита:“Може ли да се снимаме заедно?“. Изважда с невероятна бързина телефона си и ни прави снимка. Усмихнати широко, приличаме на съседски деца, изгубили дирите си през годините и открили се неочаквано на другия край на света.
„Искате ли да опитате салата „Одеса“?“, предлага Женя. „Само от патриотични съображения!“, рапортувам на младежа, който, подобно на мен, вече се носи по вълните на най-синьото Черно море.
В магазина сме само двамата, но дори и да имаше други клиенти, едва ли щяхме да ги забележим.
В следващия миг аз запявам. Куплет от химна на Одеса с белите акации и рефрена „мой город родной“. „Утьосов е първият му изпълнител“, уточнява Женя одесит. „И за вас ли Одеса е най-красивите град на света?“, поглежда ме право в очите той. „Най-красивият, сега и завинаги“, изричам в скороговорка аз. „Наминавайте, моля ви. Ще ви науча да казвате „шо“. Даже не „шо“, а „шчо“, протяга отново ръка към моята Женя.
С другата поднася към мен бонбон, който ми се струва огромен. Сякаш остров, сякаш Крим насред центъра на сухопътен град, проблясващ с достойнство в матовозлатисто фолио. „Женя, можете ли да отгатнете, кога ще го отворя?“, питам аз. Моят одесит не ме кара да чакам дълго. „В деня на победата!“, грейва той. Навън е вече нощ. И ние, без да напускаме светлия кораб на магазина, вървим по хлъзгавия мостик, ето, първите огънчета се запалват в дъното на морето, и водата не може да ги угаси, те се приближават ли, приближават, Женя върти щурвала, ранобудни бели птици се приземяват на палубата, и кеят е на разстояние една победа.
списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X