Току-що прочетох, че Трийт Уилямс, актьорът който изигра хипито Бергер от мюзикъла „Коса“ загинал вчера в САЩ в катастрофа.“ Актьорът управлявал мотора си, когато някакъв джип го засякъл и въпреки опитите да бъде спасен няколко часа по-късно починал. Бях гледал сто и петдесет пъти „Коса“, обаче в първия момент не успях да разбера за кой „Бергер“ става въпрос. Така че проверих в мрежата и се оказа, че става дума за Бъргър, главният герой на филма, който отиде вместо Клод във Виетнам и загина вместо него там. Спомних си целия филм и това, че всъщност Бъргър, героят на Трийт Уилямс ми беше най-симпатичният от всички, както това, че той беше нашият идол, на нас, децата от нашата махала в Стара Загора. Спомних си как с моят приятел Дориан, след като вече го бяха изключили от Руската гимназия, ходехме всяка вечер, докато даваха филма в лятното кино „Култура“, да го гледаме, без да плащаме билети, разбира се. Защото беше тъпо да гледаш филма „Коса“ и да даваш 30 стотинки за билет, докато можеше да се покатериш на покрива на киното и оттам да гледаш без да плащаш, рискувайки да те гепят ченгетата.
– Ще ходим ла гледаме „Коса“ – питаше Дориан и ние от бандата отговаряхме:
– Че как!
И се запътвахме към кино „Култура“, където през задната ограда на някакъв магазин се покетервахме на покрива на една къща, през която се спускахме към страничната ограда на киното. Филмът току-що беше започнал, така че докато се настанявахме на козирката на киното, светлините на прожекционните апарати се отразяваха в нас и по екрана на киното се показваха сенките ни, като в гигантски театър на сенките, а понякога откъм салона ни подсвирваха, а проверяващите билетите ни извикваха да се махаме оттам, заплашвайки ни с милиция. Но ние си знаехме, че няма да извикат, защото не идвахме за първи път и номерът винаги минаваше, а и за да ни хванат, трябваше да прекратят прожекцията, нещо което очевидно не искаха да правят. Така или иначе, филмът беше започнал, Трийт Уилямс и останалите се появяваха, танцуваха, пееха, за пореден път се наслаждавахме на най-бунтарския филм на нашата младост и когато свършваше, ние отново ставахме, покатервайки се по обратния път по оградата и покрива до улицата, където се смесвахме с тълпата от салона. По време на тия наши посещения, Бъргър оставаше нашият герой, велик идол, мечта, идеалът за американец, хипи, приятел готов да пожертва живота си за приятел, великият, неповторимият, страхотен Бъргър и въпреки, че във филма умираше, на другия ден той отново оживяваше и това беше едновременно логично и чудо, но в крайна сметка допринесе за това в очите ми да придобие имунитет срещу смъртта… Дори не знаехме името му – Трийт Уилямс; всъщност до днес аз никога не узнах това име, защото за мен той беше толкова много Бъргър, един жив, велик, безсмъртен герой на моето юношество, че даже мисълта, че не е истински, а измислен, че зад образа му се крие актьор, пък бил той и най-готиния на света, ми беше непоносима, тя не само не минаваше, дори не се доближаваше до главата ми. Но ето, че днес най-после узнах името му, узнах, че Бъргър, който загина във Виетнам, Бъргър, в когото всички ние бяхме влюбени, същият този Бъргър е всъщност Трийт Уилямс и Трийт Уилямс вчера е загинал. Да си призная, в първия миг се натъжих, защото няма как да не ти стане тъжно, когато загине някакъв готин човек, но после, си казах, че в крайна сметка всички ще умрем, както някога умря Бъргър, въпросът е обаче не дали си умрял, а дали си живял както трябва и дали цялата тази работа е имала смисъл. И аз мисля, че животът на Трийт е имал смисъл и то голям, най-малкото за нас, за мен и Дориан, за бандата ни и други банди и всякакви други хлапаци по света, и докато сме живи и го помним, той ще живее – и то смислено – в сърцата ни.
Стефан Кисьов
списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X