Ивайло Божинов, Rodopi
Вълкът винаги се връща да боледува в родното леговище
И там прави последни няколко изяви
Заредени с аплауза на доскоро близката световна слава
Така отминава
Момичето на Роб
затваря моста
последните минути преди встъпването в ново утро, когато си ляга
забавленията са въпроси
срещите не продължават просто
нервните импулси изтощени съкращават
не те унасят
кошмар на клепачите затворени
спряло дишане и вик
звънът на часовник
Виж, момичето на Роб крачи
плачейки през града затвор отекват големи крачките й
няма мира
окончанията не мълчат
не преминават в край
Неземно си красива
нима това е шапката на Роб
под козирката на остър сърп
Любовта е голо тяло и сърце на две
разтворени криле на пеперуда
в полет възлите на детските му травми стягат задушават аорта на туптенето
двете погребения от вчера с тътен запушват с камък каналите огромен
Сизиф ли е да покачи на раменете, което колене не държат
Беззащитен е мъжът пред скимтящото от болка куче
Безпомощна жената пред вълната, повлякла покрива на нечий дом
Виж, момичето на Роб..
Не! Не съм момичето на Роб, Рой, Рон, Джони, Иван, всеки друг. До тук!
Отказвам да ме наричате момичето на..
на когото на колкото и да бях.
Мерилин на снимката с бяло сатенено бельо клекнала
в три-четвърти левият й крак косо срещу обектива къс и дебел
в профил коремът отпуснат между бедрата
Божеството е божество
не го лови нито карикатурата нито обожествяването
нито могат да му придадат
нито да му отнемат
дори сам’o да се овъргаля в лайна
категорията унижение е за низшите природи
Еамус. Да вървим.
Там където невинаги цитирам точно или
Съм неточен в цитиращия
За да е разговора ни безкраен
Ела, хвани се здраво
В Емаус. Да вървим.
списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X