Човекът от предградието
Природата – с настинка,
през дните вятър вей;
о, подмосковна чинка,
запей, запей…
Скърца на ветропоказателя шиша,
под гредореда вятър свисти;
един гражданин под цъфнала вишна:
герой на поемата ми си ти!
……….
Наоколо коприва непроходима,
битът се пилее като отлъчен син.
Славянски шкаф – и лула бездимна,
и празно легло – и дим без комин.
Третираше държавата като мащеха,
затворен в своя кошер с пчели.
Краката му едва-едва се влачеха,
глезените и китките – в синини.*
Ей тъй да се хвърлиш, да се награбиш –
затискай с ръка, с коляно, с глава…
До ледена пот, до скърцащи стави
заграждай и дърпай – вещи, права!
Нали си знаеш: мятай на рамо
и пъхай в пазвата – да няма глад
в обора телешки,
в дома човешки
в борша и зелевата му благодат.
Бди зорко оттук – от света на хамбара,
от недрата с дъх на плъх и боклук –
да не излезе и пепел от цигара,
ни камък, ни дръво, ни люспа лук.
Е кво, служба, пари на ръка!
Малки гарички…
Фенер с пера и сирени в нощта…
Коматчета като рижи кърмачета
селянките притискат в гръдта.
Гърмят инструменти в бодрата смяна.
И там, в кондукторското гнездо,
пушек се вдига. Пиянство. Размяна.
По плотовете разпиляно брашно.
Всичко туй – в предградието за да може
стълб до стълб в преките да редим;
и шкафът в ъгъла да се сложи,
и пушекът да намери комин.
(Ала от будката лай се не чува
птичата къщичка – празен нов дом;
и пухкави гълъби не палуват
в осморки из тоя пустеещ потон.)
И ето – потта си отлита, когато
заглъхват дърварските глъч и топор.
И като въздишка разтваря вратата
жената, излязла на тихия двор.
Пред нея покорно мучи добитъкът –
без тропот, без празна, безцелна игра.
Свалила кърпата, настрани мотиката –
жената блести със лице от заря.
Тя разпределя отряди ведра:
тези – в болницата, онези – в града.
Протегнала шия, напряга уши
(по-тихо, дървета, да не изпусна!)
да чуй как от фабриката** свисти –
пускат по два метра басма за фусти.
Спи и сумти – с мляко наситена,
това е светът ѝ – тесто и мая,
рядка тор, над торта – басма,
на пеперудки изписана.
Насред всичко, звънейки с крила
петел вопие над квачка вяла.
Дявол знае каква беда
в тоя край ме е запиляла.
Тук от възглавници дишам едва,
болката в дробовете се разпищоли.
Да викна приятели? Или да спя?
Да се върна към героя ли, що ли?!
Вятър насреща. Скърца вагон.
Вихрено чаткат клон подир клон.
Обърнат по гръб лети с комина
цял един свят на колела;
звук на сирена край тебе отмина –
просто така, просто така!
Така изсвистява железният път,
край твойта ограда и топъл кът.
Как ти е тъпо. Фенер като паж
кисне на гарата. Пак и отново.
Жена с кошница, степен пейзаж.
Овца заблудена се мота наоколо.
Светът е изпълнен с твойта тъга
Буксите*** тракат: за чий, докога…?
За чий ти е всичко?
Ти можеш смело
насред двора, в юлския ден
да имаш трапеза с тебе начело –
в света от теб изграден.
На масата имаш самовар като глобус,
с него в домакинството си димиш;
омекнал от парата, можеш в подробност
всичко внимателно ти да следиш.
Къкри чорбата, куркат червата –
в телешко благодушие си умилен,
ала навън,
зад вратата,
иде враждебен за тебе ден!
Яките коне без да роптаят
отиват в завода (земята тресат).
А не е ли по-добре у вас в сарая –
зад твойта ограда те да пасат.
За да дишат добродетелна скука
твойте – стопанство, жена, дете.
И всяка дреболия да е заръка
за теб в неподвижното битие.
Жега. Предградието не шава.
Ни да четеш ни да спиш, комай.
Страница отбелязвам и се прозявам,
прозореца разтварям докрай.
Ни полъх, ни от петел известие
в тоя свят, дето жегата ври.
Колко съм сам! Обадете се! Де сте,
весели хора от мойте творби?
Преминали с бой планини и морета,
с лице под дъжда сме набивали крак,
рибари, механици, чрезвичайни ченгета,
елате на този дървен чардак.
Дойде време – отново сме заедно!
Хоризонтът отново е в боен дим!
Виж ни тука, човеко, в предградието:
ние на твоята маса седим!
Напред – с войнишките песни за маса
Нов поход.
Пред портата – враг.
А ний остаряхме – светът сколаса
да скрие ботушите походни в прах.
Но всеки от нас по ловджийски е зорък,
още е бистра тая сребриста глава.
Песента е широка.
И пътят е дълъг.
И дружбата влиза в свойте права.
На масата ще е весел отбора
и ще шумим, и ще спорим – докато
не се плъзне слънцето зад стобора
във ведрото с топлото ти млеко.
Докато не пропеят птиците. Докато
росата не се устреми в простора
от последното тревно стъбло.
И, вдигнал пръста си, един от нас
замислено ще рече: “Каква тъма!
Как върви времето! Ще удари час!”
И сякаш в отговор нощта сама
от недрата
на чернотата
командва: “Раз!”
А времето идва все по-наблизо,
гази през кал и лайна – напред!
Пред входа е вече. Влиза. Влиза!
И трие ботуши в твойто антре.
В измития под, в лъсналия от сода
и луга хол, в пълния леген
то нахлува като лоша природа,
така поизгърбено, като мен,
като мен – вдъхновена виелица,
като мен – презряло отдих, легло,
с очи, измити във девет кладенеца,
към тебе повдига си погледа то.
Във взора му влизаш като в затвора,
не ще се измъкнеш току-така.
Гасиш лампата. Търчиш в коридора.
Вратата заключена. Ами сега!
Блъскаш, не блъскаш – все тая!
В другата стая? Там не ходи!
Дъщеря ти я пази тая стая
с пионерския шал на гърди.
И с ръце стиснала одеало,
още в клопката на съня,
с краката напред, отмаляло
се плъзва на пода твойта жена.
Летиш през рамката. Синьо-белите
парчета небе разпиляват стъкла.
През прозореца нахлува течение,
кюнецът клати свойта тръба.
На хоризонта червената линия
озарява челото ти с кръв.
Ти чуваш как времето славим ние
с гласа на войнишката стръв.
На дъщеря ти гласът се издига
над брези и облаци, над града,
където мракът се къса и мига
последната утринна звезда.
Първата чинка разкъсва затишието…
(Чистота утринна да извести.)
А ти се ослушваш и тежко дишаш –
защо така жалко ридаеш ти?
Скърца на ветропоказателя шиша,
под гредореда вятър свисти.
_____________
* Това е най-загадъчният куплет на поемата, който е в контраст с останалия текст по няколко направления. Прекият му смисъл е доволно замъглен и звучи като намек за пранги и белезници – това, което евентуално се случва на героя СЛЕД описаните събития, за които се използва сложен, но конкретен образен език. Това четиристишие е единственият откъс, за който съм си позволил по-съществено отклонение от съдържанието на оригиналния текст.
Прилагам тук още един вариант за куплета на български, както и оригиналния откъс. Отворен съм към предложения за друга интерпретация на български.
Вариант:
На дълъг прасец – отворена пранга,
от бъчва обръч затваря кръга;
Но синкави длани стискат щанга
и обръча мачкат – щърбят ръба.
Оригинал:
На голенастых ногах ухваты,
Колоды для пчел — замыкали круг.
А он переминался, угловатый,
С большими сизыми кистями рук.
** В оригиналния текст се посочва конкретно предприятие в Кунцево – фабриката “Ногин”. Виктор Ногин (1878 – 1924) е руски революцинер и съветски държавник, пръв народен комисар (министър) на търговията и промишлеността. Има несъгласия с Ленин. Не е репресиран, но минава на по-ниски длъжности.
*** Има се предвид жп букси – приспособления към колелетата на влака, издаващи характерно тракане.
