Росица Бакалова – Тази вечер сънувах кошмар

Камелия Щерева, пирография

 

 

Тази вечер сънувах кошмар. Най-накрая 12 клас отива на матура, но от МОН идват и точно на моите ученици им дават автор, който дори не е в учебната програма. Някакъв тайнствен автор. Уведомяват ме, че е експеримент и точна моите дванадесети класове са влезли в този експеримент. Аз рева с глас в съня си и се карам с един особено нагъл елемент от МОН, който изглежда около 25-годишен с идеално костюмче. Накрая аз, учениците и родителите завеждаме дело в съда. Една учителка ми казва, че заради нашето дело на всички други ученици в България ще им анулират матурите. Събудих се във войнствено настроение.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Калоян Георгиев-Кокича – Под карантината

Камелия Щерева, пирография

 

 

Ден 26

Гръмнах конфети в банята. Мацка с маска разхожда дакел с маска, който се изаква върху захвърлена маска. Усмихвам се на ум колко наивни и прости са някои хора. Напечен от майското слънце кихам в стария скафандър на Гагарин от ибей в който пуша черен чай с лимон на терасата. Събличам се, измивам си ръцете, и пак влизам доволен, че мен съдбата ма е надарила с ум остър като бръснач. Ох. Сряза ми скафандъра.

Ден 28

Успях да прегъна лист хартия А4 х8 пъти. Ядох 14 пъти до момента. Ама е обяд и съответно е дошло време за обяд. Стигнах до средата на книгата си. Под ноктите почна да ми се събира неизмит сапун. Въпреки това не пипам лицето, очите и устата си под никакъв предлог. Дори и след чай от глог.

Ден 30

2 пъти подред ми се паднаха еднакви числа в домашното тото. Чувствам се чудесно, здрав съм, прав съм, нищо ми няма. Просто не спира да ме сърби главата отвътре. До преди не ми беше правило впечатление, че цифрите освен цвят имат и вкус и мирис и всичко даже си имат. 1 е с цвят на барбарон и има вкус на сметана, банан и ананас, 3 е залез над лавандулова поляна и ухае на русалско в розмарин, 7 хрупа на чипс с дзадзики но се усеща като каране на колело под вода, 9 е пиперлива мисъл, нещо средно между черен пипер и свидното усещане за шамар от училищните години

Ден 32

Намерих си паричка, на пътя, у нас. Отново загубих спор с неудушевен предмет 2:0 за гардероба. Как пък все неподготвен ме хваща. Бягам в кръг на терасата за да изразходвам яда си, но бъркам танца и завалява безспирен пороен дъжд с големината на все още зелена синя слива. Едните съседи вече не ми говорят. Може би наистина не трябваше да паля огън на терасата с тия пера на главата и томахавка в ръка.

Ден 33

Сприятелих се с гъгрица. Знам точният брой на всички кръгли обекти в апартамента, списъка е хронологично воден от най-малък към най-голям, от най-плътен към най-рехав, от бял към черен, от напълно непрозрачен до диамант. Разбира се реплика. Толкова често слизам до мазата, че вече я приемам за съседна на хола. Обмислям да сложа прът като при пожарникарите, по който да се спускам директно.

Ден 35

Спах през целият ден, защото цяла вечер кроих планове какво да правя през целия ден, като се наспя. Това тотално обърка плановете ми.

Ден 37

Спах с чорапите за разнообразие. Откакто кихнах 3 пъти подред, а от генерираната кинетична енергия съответно и пръднах веднъж, минаха 10 дни 7 часа и 41 минути. По една случайност от точно толкова време съседите не са си вдигали ролетните щори, телефона, или отваряли входната врата. Знаем, че са живи, защото телевизора им е нагласен да се изключва автоматично в 12 часа вечерта, а сутринта го пускат в различен час. Пък и нали ми е ясно, че щом и аз имам, значи си плащат интернета.

Ден 39

Смесих по една лъжичка от всичко, което ми позволи да гребна в него, смях се като зъл гений на получената смес, а накрая я изхвърлих в тоалетната, точно като едно време. Паднах на шах от по-глупавата от двете котки. Мамка му тия дни нещо не ми върви, самонавивам се, че е до късмет. До сега ме беше бил само на свара и открит белот. Отивам на терасата да бягам в кръг обратно на часовниковата стрелка за да изразходя яда си. И за да се пробвам да спра дъжда, който пуснах преди седмица.

Ден 42

Изпуших всичко ронливо що намерих вкъщи. Чубрица нямам отначалото на карантината. Днес ми свърши ригана. Дъжда спря. Толкова боб от консерва съм изял до момента, че ДНК-то ми мутира, цвета на кожата стана бобен, кашлям на боб, потя се на боб, мисля като боб, гледам на боб, и боб ме гледа. Ако по някаква причина се наложи да ме сложат на системи трябва да ми влеят директно боб, по възможност маслен, едър, или в краен случай манастирски от буркан. В противен случай тия кръвни телца има да се чудят какво им е мисията в живота сред толкоз боб.

Ден 44

Седях 7 часа под душа само за да разнообразя сметката си за вода. Съседката отгоре кара колелото си през хола, излиза на тераса, влиза в спалнята, минава през коридора, отива в кухнята и прави кръгче около масата, после се връща в коридора и всичко почва отначало, като това се повтаря вече 4 часа. Откъде знам ли? Колелото скърца. Най-дългата непрекъсната обелка от картоф, която мога да обеля, е дълга 9,2 метра.

Ден 45

Стигнах до 88 децибела с оригване, и знам, че някъде в момента някой ми изготвя медала. Изпиках се в котешката тоалетна. После си изчистих. Ако някога съм имал, то вече изцяло загубих авторитета у двете си котки едновременно. Нахраних ги за да се отръскат от шока. На ръба съм да си разбия вратата и да изляза с взлом от вкъщи, искам да изглежда, като престъпен акт. Сякаш насила са ме накарали да изляза, против мойта воля. Ше кажа как до последно съм се дърпал и ще покажа следите от нокти по пода, които в момента изрязвам с длетото.

Ден 46

Изпрах килимите. Навън прехвърча опърпано врабче, което си строи гнездо. За мен това е знак, досущ като съдбовният бял гълъб с маслинова клонка в клюн, символ на мира и го приемам за знамение. Дълго време обмислях да се изнижа тайно вечерта, явно момента е настъпил. Тая вечер и турско да стане отивам на Пантеона да изпия една бира. Разбира се в прясно излъскания с бронз за печки скафандър.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Владимир Раденков – Предестинацията на презапасяването

Камелия Щрева, пирография

 

 

Откакто преди две-три години имах неблагоразумието да прочета в Интернет за особеностите на някои вируси, започнах да заобикалям разливите на телесни течности по тротоарите, да избягвам докосването на публични повърхности като дръжки, парапети и т.н. или да ползвам дезинфекционни средства, ако това се е случило, изобщо разработих априорно и овладях до съвършенство целия рецептурник от мерки срещу коронавируса. Със свободното ми движение в пространството бе свършено, превърнах се в истински предтеча на човека от сегашните апокалиптични времена. Но сега, когато би трябвало да бъда „мейнстрийма“, актуалното Се, излиза, че не мога да практикувам онзи начин на битие, чийто първопроходник съм именно аз – дезинфекционните гелове и кърпички неизменно изчезват от магазините преди моята поява там. Вярвах в тяхното присъствие по рафтовете поради това, че е настъпил пазарният им кайрос, но очевидно техническите мощности, извеждащи ги на бял свят, са нищожни в сравнение с мощта на едно мотивирано от масова паника потребление. Остават ми утехата, че отново се отличавам аристократично от масата, и шансът да съзерцавам неподправено феномена „тълпа“. Сигурен съм, че всички онези, които изкупуват скъпоценните флакончета с кашони, съвсем доскоро са имали и скоро, надявам се, отново ще имат несравнимо по-голямо доверие в света от мен – поначало един Атлас на своето битие-в-света. Настоящият им страх не е техен собствен, а на изприказващото се по медиите Се-себе-си, от което е било погълнато, под чиято власт е попаднало в случая Себе-си-то на всеки от тях. И именно като обзети от Се-то-себе-си, представляващо онази „интерсубективност“, в която се споделя един съдържателно идентичен свят, в която има „реципрочност на перспективите“, по необходимост те са всеки за себе си – вместо да оставят гелове и кърпички за ближния, те мислят единствено за собственото си спасение, подготвят се за едно „отсяване на зърното от плявата“, в което избраните ще бъдат най-добре запасените. Предполагам, че скоро ще свърши и сапунът, който е крайъгълният камък на моята хипохондрична аскеза, но съпротивата ми срещу представата за един еснафски апокалипсис, с която асоциирам презапасяването, ме възпира да се съпричастя към него, надвивайки дори страха ми от възможните последици.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Антон Марлов – Суетен ли си?

Камелия Щерева, пирография

 

 

Суетен ли си? Имаш ли много гел по косата? А купувал ли си журналисти да ти правят PR интервюта? Взе ли на безценица държавни предприятия като даде под масата? Изгони ли десетки хиляди работници от тях? Плачеш ли сега за работна ръка? Искаш ли внос на работници от чужбина? Приятел ли си на тиквата? Направи ли си стадион и отбор и изгони ли треньорите които създадоха отбора? Ако всички отговори са ДА, то ти си мистър Бийн.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Йосиф Бродски – Аз съм твой

Камелия Щерева, пирография

 

 

***

Не излизай от стаята, не прави тази глупост.
За какво ти е Слънце, щом Шипка пушиш до лудост?
Навън е безсмислено всичко… и щастието вероятно,
иди до тоалетната само, а после се връщай обратно.

О, не излизай от стаята, не викай такси и хора,
защото пространството почва тук, в коридора,
а свършва с брояча. Дори ако влезе сирена
при тебе, мучейки и без сутиена, гони я от плена.

Не излизай от стаята, смятай, че си настинал.
От стената и стола ти има ли нещо по-мило?
Защо да излизаш оттам, където ще влезеш довечера
със същите бавни стъпки, а може и по-обречено.

О, не излизай от стаята. Танцувай в ритъм боса нова
палто на голо облякъл, пантофи – на бос крак отново.
В антрето на зеле и вакса за ски мирише…
Написал си много букви, тази ще е излишна.

Не излизай от стаята. Нека само тя неуморно
се сеща, как ти изглеждаш. Изобщо инкогнито
ерго сум — както ядно подхвърли формата на субстанцията.
Не излизай от стаята! Навън да не ти е Франция?

Не бъди глупав. Стани по-различен от плевела.
Не излизай от стаята. Затрупай се с нови мебели,
слей се с тапетите. Скрий се, барикадирай се
в шкафа от хроноса, космоса, ероса, расата, вируса.

 

Натюрморт

<…>

10.
Майка пита Христос
– Син ли си ми ил’ за мен
Бог си. На кръста си разпнат бос…
Как да си ходя без теб?

Как да отлостя врати,
щом не разбрах, не реших,
син или Бог си ми ти,
мъртъв ли си или жив?

Казва й ето какво:
– Жив или не – не се бой,
жено, всъщност е все едно
Син или Бог. Аз съм твой.

Превод от руски Мария Ширяева, редакция Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Вирусът като форма на живот

Камелия Щерева, пирография

 

 

В готическата естетика чудовището предположително означава предупреждение и спектакъл.
Предупреждението, че всички ние сме, може да бъдем или ще бъдем чудовища с девиантни, болни, деформирани тела.
Така увредените тела в готическото въображение са карнавални тела не само в своята гротескност, но по-важно, в своята функция като подривни гнезда, тоест напомняне, че същото може да се случи със здравите тела по всяко време и без предупреждение.
Другостта на готическото тяло на чудовището е с флуидния потенциал да разруши нормалните бинарни деления, примерно, на младите, красивите и умните срещу старите, грозните и юродивите.
Идеята е, че всички имаме своите демони вътре в нас, проблеми, на които да погледнем лице в лице.
Прикаченото чудовище на вируса сякаш се изплъзва на това определение, само за да го потвърди.
Другият в термините на телесна ненормалност е изравнен с нормалното тяло, което се оказва идеологическо-медицински конструкт, лесен за компрометиране – зрелището се прехвърля към нормалното, всички тези циркове, с които се защитават от вируса.
Но кой е Другият? Лакан ползва големия Друг като име за социален авторитет, една анонимна сила, която поставя имплицитните и по необходимост неконзистентни правила за социално взаимодействие. Когато заявява, че големият Друг не съществува, Лакан просто настоява на неговата неконзистентност и неспособност да оторизира дефинитивно всяко изявление.
Именно демократичната истерия е насочена да се излива в тази неконзистентност и аморфност на Другия, в празното място на властта, в пустите дхарми, и да извлича принадено наслаждение от това (surplus jouissance) (Lacan’s plus-de-jouir).
Вирусът е въплъщение и симптом на това травматично наслаждение в момента, когато предупреждение и спектакъл са се омешали непоправимо.
Наслаждението като пренаписване на влечението към смъртта с вируса на езика – ние го искахме, но вирусът го направи, кой вирус все пак?
Истеризираните изкуствено чудовища на демократичния режим – едновременно да се обличат и да си късат дрехите – буквално се припокриват с евентуалните жертви на вируса с техните карнавални маски.
А какво за предупредителния спектакъл на мигрантите – не спектакъл, а съкрушителен удар срещу нормалните понятия за раса, нация, джендър, сексуалност, класа.
Но може би Другият е бог. Кой бог все пак?
Също като прикачения вирус, бог е тази неконзистентна монстрозност, с която сме неспособни да скъсаме връзка – бог e предлог, с/със.
Как се наказват тези, които искат да скъсат връзките и да отхвърлят въжетата?
Втори псалм:
Тоя, който седи на небесата, ще се смее/Господ ще им се поругае
Горко на този, който не се е научил в стила на Майстер Екхарт да се смее в лицето на бог, да се уповава на взаимния смях, а с дезертьорски индивидуализъм търси спасението в грешна посока.
Но ако не старозаветен бог с неговата смехова терапия, тогава Лейди Гага:

When they’re young all little monsters learn that they are scary,
ugly, stupid, shunned by cupid, overweight and hairy,
but every monster needs to find that secret deep inside
that transforms doctor Jekyll into sexy Mr. Hyde! (…)
Monsters don’t need implants or a bitchin’ monster car,
monsters only need to love the monster’s that they are.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ю Дзиен 于坚 – Епохата на епидемията

Камелия Шерева, пирография

 

Ю Дзиен 于坚 (1954) – роден в Кунмин, провинция Юннан. От 80-те години е неизменно сред най-активните поети на “неофициалната” поетическа сцена. Пише и есета, разкази, критика. Занимава се с фотография и документални филми. Преподава в Юннанския педагогически университет (б. пр.).

 

Изгубил съм онази печал

пролет без празник без шамани
без сняг покрил света с чиста белота и подготовка на невестата
не тя е тук отдавна дошла както винаги
в парка където се разхождах миналия февруари
мистичен снежен човек самоубиващи се цветя
стъпките са на съседа не знам накъде са руините
просто не съм забелязал нощес подухнал пролетният вятър
и дървесата се окичили в цвят изгубих онзи език
онази старинна печал не в света е мракът

 

Към любимата

тогава казах на великата маска
обичам те
любов на живота ми
мой мъничък затвор
запуши ми устата

 

„Ясно ли е“*

онези дето скоро ще бъдат прозраци
излизат от мрака с маски и лица озарени
дали ще вали сляпa вярa в прогнозата за времето
в понеделник не носят чадър
вливат им от същия разтвор като на евреите
заради великото предупреждение “Ясно ли е”
цяло семейство скоропостижно умря превърна се в поредица цифри
в деня когато навърши три годинки детето ще каже
“нямам си майка” каква грохнала пролет
навсякъде по пътя цъфнали вишни бледни и в очакване
като момиче втренчено в огледало на актьорска гримьорна

* “Ясно ли е” – повтаряща се фраза по време на полицейския разпит на Ли Уънлян – първият лекар, съобщил за опасния непознат вирус, и впоследствие жертвал живота си в борбата срещу него (б. пр.).

 

Двете статистики

имената се броят само веднъж
Уан Ър-уей веднъж
Лиу Чунтао веднъж
Ду Фу веднъж
Су Дзъ-йен веднъж
Лао Шъ веднъж
Коби Брайънт веднъж
само веднъж статистиците на смъртта обаче
ползват друга методика
Посочиш ли пътя,
той не е вечният Път.
Именуваш ли го,
не е вечното Име.
а после броят на общо основание
1 случай 2 случай 3 случай
4, 5, 6, 7, 8, 9, 10 случай
случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай
случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай
случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай
случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай
случай

 

Триумф на филологията

без маска хората са уродливи
носете маска решително
непринудено без стеснение
да я носим с открито сърце
в пълен блясък
по най-прекрасен начин
да я носим на заседание
на кухненската маса
да я носим като лекарите
като болниците
да я носят болните
да я носят излекуваните
да я носят и добрите и лошите хора
да я носят мъртвите
затваряй си човката без приказки запуши си устата
филологията победи

 

Старокитайски език

по време на епидемията
89 годишната ми майка затворена вкъщи гледа телевизия
и внезапно изрича:
не сторвай другиму което на теб не желаеш да сторят
за първи път в живота си учителката по математика
проговори на старокитайски

 

Човекът без маска

аз нямам маска
когато звъня по телефона за помощ
се старая да звуча невъзмутимо елегантно да се изразявам
сякаш съм в каюта първа класа на потъващ кораб

 

Песен за здрача

прилепът каза човеко
не ме клеветѝ
и смъкна престарялата маска
златистата привечер изписка в небето
летящо мишле пее за здрача
баба излезе от кладенеца с пълно ведро

 

Познавам мрака    не и враната

враните подскачат оттук-оттам с полуразтворени криле
враните oглозгват труп на плъх
враните носят ковчег към гарваново-черни облаци
човките на враните не знаят умора
летят и злословят небето
враните куцукат по терасата на двореца
враните кълват враните върху короната
враните пишат писмо до бездната
с почерк четлив като техния полет
враните не поглъщат нощта в името на светлината
враните в черен костюм седят в съдебната зала
бялва се дупето на деня врани прикриват с мрак слабините
светът произвежда черна материя чрез политика агресия любов
чрез дебнещата в Сицилия мафия
чрез стих след стих сбирщина прославя враните
светът не ще надмине мрака на враната Бог не смее да разкрие пъкления ѝ план
нощен скитник в озарения ден аз зная що е мрак
но не и бездънния мрак на една врана

 

Нетрайност

не мислеше лошото никому нито проклинаше съдбата
все вярваше че животът ще признае
него, младока, за свой господар
луд по ядене и дрехи любител на кулинарните книги стриктно спазващ лекарските предписания
играеше бадминтон сякаш чайка от небесни висини
пронизва морето поливаше грижливо кливията
бе толерантен към бездомните демони по примера на баба си
им поднасяше храна всяко утро простираше на балкона
чифт мокри къси панталони внимаваше за солницата на съседа боготвореше Коби Брайънт
нямаше представа за небитието докато една пролет
умря с лазурна маска на лице от същия модел като небето
случи се в тридесет и седмата година от традиционния календар тази епидемия
беше атипично необяснима погубваше само обикновени хора

 

Епохата на епидемията

щом се пробудих открих че съм жив
още нося маска не кашлям
не горя и гърлото не ме боли
въздъхвам облекчено булевардът пустее
една врана излиза от черната дупка
слънцето огрява както вчера
колко евтино е щастието

Превод от китайски Веселин Карастойчев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Алла Горбунова – Настана ден

Камелия Щерева, пирография

 

настана ден
когато хората останаха по домовете си
и още един ден
и още

тогава зверовете
престанаха да се крият
запълниха безлюдните улици
площади, булеварди

в Израел чакалите доближиха къщите
Лондон беше завзет от лисици
в каналите на Венеция се появиха риби
лебеди и делфини

зверовете изпълниха
пустите градски паркове
търговските центрове и кината

много бързо
светът отново стана див
и епохата на човека
стана полузабравен сън на Гея

– – настана ден

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ерол Ибрахимов – Излизам

Камелия Щерева, пирография

 

 

Дотегна ми. Всичко е спряло.
Виж колко е тихо, зловещо някак и… бяло.
Сланинката свърших и дъвча нара на своето недоволство.
Излизам. Няма как.

Излизам братлета. Няма как да ме спрете.

Дистанцирано хладен жонглирам с пирони.
Канцонети, пране и безкрайни балкони.
Сто тояги на голо, излишни съвети.
Излизам. Няма как.

Излизам братлета. Няма как да ме спрете.

Ръгаме ли чушките във боба.
Ше я плащаме ли, бате, тая глоба.
Три по три понякога е девет.
Плюс едно надявам се да стане десет.
Милионите хвърчат като милярди,
А листата са смокинови, ебаси.
Маргинал до маргинала се нарежда.
Търсим да намерим, а намирам… прежда.
Мишката понякога е страшна,
Особено, когато е закуска.
Виждам виждаш някаква пречка.
Как’о да бъди? Дракон или мечка?
Виде ли са – кон боб яде ли.
Рогач – рупа ли ряпа.
Нема да играеме на жмичка.
Ей, джибел, джибел, покажи са.

Свалям си маската, за да видиш, че се усмихвам.
Обичай ме нежно и това ще отмине.
Ръцете са чисти, а мислите спуснати.
Излизам. Няма как.

Излизам братлета. Няма как да ме спрете.

Не бой се, вече сме във безопасност.
Прочитам в очите ти радост.
Какво прави кончето в реката?
Спи или е жертва на съдбата.
Без уши останахме момчета.
Стюардеса има ли във самолета.
Заспивам, а не ми се заспива.
Появи се няква странна нужда да ме повиват.
Тоалетно ми е, някак и жалко.
Дай ми само лист и химикалка.
Времената са тежки, а водите мътни.
За риба ли пак бе, Кашчей Безсмъртни?
Здрав дух в здраво тяло,
но като цяло, кво да кажа, освен: чш, ало.
Като пухчета летят шамарите.
Кхъ… Споко бе! Тва е от цигарите.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X