Камелия Щерева, пирография
на Меги
Какво би направил, ако се озовеш на кея с чанта прокъсано бельо, том на Е.Т.А. Хофман и трийсетина паунда в джоба, освен да се подчиниш на повелителния жест на вахтения в тигров камуфлаж и се изкачиш по трапа, покрай сивата тръпнеща стена със старателно изписан бордови номер 901. След малко ще се потопиш в жълтеникавата вана и така ще лишиш от живителната течност лазарета на кораба .Не знам какво беше хирургическото отделение на / западно / германската болница, дали в името на “вечната дружба“ или на морската взаимопомощ, но десантът от Ангола пое една извънредна операция.Не ще да е било обикновен апандисит, ако съдя по загрижените очи на к-н лейтенантът над маската, видимото облегчение, с което ми показа нещо, прилично на малък корен, а приличната на врабче / западно / германска лекарка поклащаше глава по време на прегледите. Когато замайването от новокаина премина, прикрепеният към мен гл. старшина Юрий – за да е щъкам много из кораба – измъкна от джоба на късите си панталони бутилка с медицинска форма , с безизразно лице каза: „За дезинфекция.“ , прибави сушена риба, увита във вестник – идилията бе прекъсната от к-ра на кораба: „Да не се излагаме пред гостите!“ – прати го да вземе питие от кабината – “ За Кьонигсберг!“ – „За Пилау!“ – от мен – „За Кант – великият руски учен!“ – с намигане от командира. Не простихме и на спирта – на кораба има много навигационни уреди а почистване и сухи гърла за промиване.“ Морпехите са отделно.“ – отклони наздравицата морякът – „Аз командвам само кораба!“ Преди заспиване Юрий положи грижовно до възглавницата ми книгата на Юрий Трифонов за голямото земетресение в Ашхабад през 50те. След няколко дни, на тържествено снетата от борда „Газка“ / Юрий предлагаше БМП /, ме настаниха в“Hotel de la plage“. „Прочети адаша, препоръчвам ти го!“ – извика той на прощаване. „Слийпи, слийпи!“ почти ридае Мари над спаружената мъжественост, като внимателно оглежда дали всичко е на мястото си и се опитва да отлепи лентата върху разреза:.“Qelle malheur!“ Тя навива тюрбана си и се облича. . Пиер от бара ще се погрижи за нея. „Ще се разбере с метрдотела да ти вписва мадамите в сметката като храна – Застрахователната компания P&O ще плати.“ Свейн ми подава химикалката си. „Почерпи!“ Отвън гръмва „:Интернационала“ . „Всекиму според потребностите.“- Пиер ни сипва нормандска ракия от обречената на национализация изба на хотела. – „Ще ти пратя Мари.“ Подписвам сметката от бара с химикалката на Свейн. „Какво пише?“ – тя хвърля книгата на леглото. Да не забравя да я върна на Христо в Бургас. Същият въпрос ми задава и Ернст, закръглен мюхенчанин, под чадъра край плувния басейн “ За Dоn Ciovani dessollutto puniто.“; “ Ние предпочитаме “Zauberflote“, нали скъпи!.“ – той се обръща към Равнодушния красавец, забил нос в илюстровано списание. „Аз я правя!“ – Ернст посочва запотената бутилка бира, донесена ми от бара. „Какво ще пиеш?“ „Уиски.“ казва Равнодушния красавец.и аз чувствам, че е твърде горещо и трябва да се върна във влажната студена стая, където чувам жалостивия глас на влюбения Ернст-Папагено да обяснява на далечната Папагена, че ведага би се върнал, разбирам, че цял въздушен кораб, пълен с деца. измислен от сценографът на Ингмар Бергман е несравним с Равнодушния красавец. Клетият Папагено, хлътнал по принца и правещ бира. Впрочем „Bavaria“ не беше лоша. Когато високоговорителите замлъкнат, излизам на терасата, където неколцина високомерни французи пият вечния си пастис, Свейн – корабособственикът от „Thor line“, Джовани – спомням си разказа на Стария за закъсалите италиански военнопеници в София 43-46, а Джовани отказва да се върне в ония времена, упорито върти глава и псува по български. „Понякога всички пътища водят към стадиона.“. Свейн намеква за няколкото трупа на бели наемици, опитали се да свалят току-що установената народнодемократична власт, изложени на градския стадион. Това обяснява съветския кораб от Балтйск – за подкрепа. Предлага ми договор за негов кораб в залива:“Тъкмо ще спестя самолетен билет от Осло. Ако не си изкараш хилядарка отгоре от овъртайма и марфата, да не съм Свейн, Не мога да дам повече, не си член на профсъюза!“ „Prolaiters de tous peys, unitez vous!“- Рев на високоговорителите откъм плажа. Той нервно попипва добре натъпканата чантичка от крокодилска кожа, захваната за китката му с белезник, от която идва прякорът му: м-r Cash. Аз му oбещавам да помисля. На другия ден, в кабинета на началника на полицията и инж.Л. българин, изпратен от ООН да строи пътища или нещо друго, оня изразява съмненията си:“Бял, ранен, опериран, без входна виза?“ Л. побеснява: „Aпендикс, обикновен апендикс!“ Oтвън се чува воят от кортежа на българският посланик, който ще връчва акредитивните си писма. Шефът подпечатва паспорта и ми го хвърля през бюрото: „Имаш 24 часа. Изчезвай!“ Нахлупва изпънатата фиражка над оледалните черни очила. Когато след два часа цъфнах отново при инж. Л, свален от самолета, недоброволно отстъпил мястото си на играч от националния отбор по футбол, той наистина побеснява, завежда ме на местния пазар, наема едно „Пежо“404, връчва ме на шофьора: „Изчезвай!“ На тръгване Джовани от терасата ми вика: „Кукуриго!“ и прави жест, показващ китката пера на берсалиерите: „Ваньо куцото!“- откъде знае младежкия прякор на Стария? На границата разглеждат паспорта ми: „Вие трябва да напуснете страната по въздуха, освен това изходната ви виза изтича!“ и граничарят ме побутва с новия си „Калашник“, към оградения с телена мрежа изолатор. За късмет виждам Свейн, който се връща отнякъде, спира пежото, готово да ме напусне, хлътва в милиционерницата , излиза с много олекотена чантичка, подава ми стек“ Марлборо“ – „Пести го!“ удря по тавана :“Изчезвай!“ Колата пресича границата, цевта на „Калашник“ се подава през прозореца, белозъба усмивка:“Have you a present for me?“ Подвам кутия „Марлборо“. Бавно пътуваме, момичетата се къпят в ручеите, стичащи се към морето, предното стъкло се пръска от друсането по дупките, докато излизаме на пуст, прав като стрела аутобан. След около стотина км и няколко: „Have you a present for me?“ достигаме Града.- Венеция на Гвинейския залив. Докато пиша на парче измачкана хартия разписка до инж. Л, че съм пристигнал жив и здрав, а шофьорът на 404та, настоява да бъде подпечатана с печата на хотела, рецепционистът ми предлага “джиги-джиги“. “Защо, дамите не празнуват ли Рамазана?“. “Ще платиш овъртайм, а има и христиенки. “Една от тях маже устните си с розово червило и подпечатва хартията със целувка. “Как се казваш?“ ‘Mери.“ Гъстата тъмнина се разрежда тук-там от бялото на очите. Напрегнато очакваме полунощ. Рецепционистът – той е и келнер в малката кръчма на хотела, свива рамене: „Рамазан“.След малко се връща: „Хората решиха, че като чужденец и гладен, можеш да си поръчаш.“ Правя темане в тъмното, набързо хапвам, почуквам стъклото на часовника. посочвам двете кутии цигари на масата и кенчето “Карлсберг“, оставям пари на келнера, ставам. Блестящи усмивки. размахани розови длани за сбогом. Господи, в сравнение с тези апапи аз съм направо дребосъче! На другия ден се запътвам направо към красиво сервирания обяд на гръцкия капитан на систършипа на нашия „Хан О.“, който ще ме откара до кея. Стюардът му ме отпраща при яхалето. Докато се промъкваме през плетеницата от канали, отминаваме подпухнало тяло, полюшващо се във водата. Гъркът си пуска по уредбата ребетико: “Вземи стъргалото, откърти боята корабна от мен но белезите ще останат. Сине накъде? Ще отплувам някой ден.“
К Р А Й
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X