Камелия Щрева, пирография
Откакто преди две-три години имах неблагоразумието да прочета в Интернет за особеностите на някои вируси, започнах да заобикалям разливите на телесни течности по тротоарите, да избягвам докосването на публични повърхности като дръжки, парапети и т.н. или да ползвам дезинфекционни средства, ако това се е случило, изобщо разработих априорно и овладях до съвършенство целия рецептурник от мерки срещу коронавируса. Със свободното ми движение в пространството бе свършено, превърнах се в истински предтеча на човека от сегашните апокалиптични времена. Но сега, когато би трябвало да бъда „мейнстрийма“, актуалното Се, излиза, че не мога да практикувам онзи начин на битие, чийто първопроходник съм именно аз – дезинфекционните гелове и кърпички неизменно изчезват от магазините преди моята поява там. Вярвах в тяхното присъствие по рафтовете поради това, че е настъпил пазарният им кайрос, но очевидно техническите мощности, извеждащи ги на бял свят, са нищожни в сравнение с мощта на едно мотивирано от масова паника потребление. Остават ми утехата, че отново се отличавам аристократично от масата, и шансът да съзерцавам неподправено феномена „тълпа“. Сигурен съм, че всички онези, които изкупуват скъпоценните флакончета с кашони, съвсем доскоро са имали и скоро, надявам се, отново ще имат несравнимо по-голямо доверие в света от мен – поначало един Атлас на своето битие-в-света. Настоящият им страх не е техен собствен, а на изприказващото се по медиите Се-себе-си, от което е било погълнато, под чиято власт е попаднало в случая Себе-си-то на всеки от тях. И именно като обзети от Се-то-себе-си, представляващо онази „интерсубективност“, в която се споделя един съдържателно идентичен свят, в която има „реципрочност на перспективите“, по необходимост те са всеки за себе си – вместо да оставят гелове и кърпички за ближния, те мислят единствено за собственото си спасение, подготвят се за едно „отсяване на зърното от плявата“, в което избраните ще бъдат най-добре запасените. Предполагам, че скоро ще свърши и сапунът, който е крайъгълният камък на моята хипохондрична аскеза, но съпротивата ми срещу представата за един еснафски апокалипсис, с която асоциирам презапасяването, ме възпира да се съпричастя към него, надвивайки дори страха ми от възможните последици.
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X