Камелия Щерева, пирография
Хора, които с едно перо се мъчат да полетят. С камера, на сцената, с китара или барабани – изобщо всички хора на изкуството, които са на последната линия. Но не защото там е най-последното място на света, а напротив – защото няма къде другаде да бъдат. И сега сме принудени да ги гледаме, слушаме и четем от малкото екранче на телефона си или от монитора на компютъра. И не защото те ни го натякват досадно, а защото ние имаме нужда от изкуството им. За да не се побъркаме.
Медиите са отпред; колата, жената, децата, работата, манджата, дрехите, маските, дезинфектантът, ръкавиците и всички предпазни средства. Доходите, образованието и работата от вкъщи. Обезлюдените улици и препълнените болници, възрастните хора и карантината. И още: Министерството, Президенството, Щабове, Общини и пр.
Карантина. Извънредно положение.
Най-отзад е Лидия, която през вечер изнася концерти пред камерата си и събира фенове. Петър, който пише текст след текст и след това коментира с читатели словото. Явор, който играе театър онлайн; Геновева – тя снима пейзажи и ги споделя.
От последната линия.
Когато видят какво става на предна линия хората изпитват страх. За лозето, за гаража, за университета на децата и за отменените полети в чужбина, когато трябваше да отидат на заслужена екскурзия и почивка. И се затварят, защото така или иначе няма къде да отидат вече. Освен „назад, назад – във някоя дълбока зима….“*. Някои стигат до крайности и са готови на всичко, само и само да избегнат гилотината на депресиите, които водят съществуването ни до ръба… и ние надничаме в бездната, където усещаме края без да го виждаме. Което е още по-страшно понякога.
И тогава някой зад нас изпява песен. Чува се стих, а над главите ни изгрява страхотен пейзаж. Колкото да се огледаме и да осъзнаем, че последната линия е границата на нашето съзнание. То е отворено за всичко, което може да нахлуе като неканено усещане за първичен страх. Но не и когато е изпято, нарисувано, заснето под особена линия. И прекроено в изкуство благодарение на вътрешната ни сетивност.
Хората от последна линия му викат вдъхновение. И могат да боравят с дивите ветрове, сенките и изгарящите отблясъци, които гравитацията на нашите мисли привлича, за да ги превърне в колективен ужас. А те предат ли предат – стих след стих, сцена, лист, кадър…
Системата се прецака. Оттам и ние. Или поне онази част от нас, която сме оставили съзнанието си на първа линия. Зависими от колата в гаража, парите в банката, здравната ни осигуровка и дрехите, които обичаме да носим, и местата, дето искаме да посетим, и парите от лотарията, които, ако спечелим… и ракията в бурето, и кредита, който искахме да теглим за ново жилище; и онзи, който няма да можем да изплатим.
Всичко отиде на кино. А тази вечер Петър сподели страхотен текст, който много хора прочетоха и мнозина споделиха в коментарите си, че той отразявал и техните мисли. И по този начин се чувствали някак по-сигурни. Гърбът им бил защитен.
Някъде дълбоко в личната ни вселена ние се групираме. Под влияние на различни външни и вътрешни причини. Външните са на първа линия, пред очите ни. А вътрешните – на последна, уж. Хората на изкуството са единствените същества на тази планета, които могат да направят неразбираемото смилаемо за колективното ни несъзнавано, а от обърканите мисли и паника да оплетат на всички удобен пуловер, който да ни топли в миговете на самота.
В днешно време камари от вътрешна информация остава неразбрана. Духовна информация, която нахлува уж в душата ни за баланс, докато ние посвещаваме ума и уменията си в това да осъзнаваме рекламите за фибри в закуските и положителния ефект на салициловата киселина. Можем да си изчислим лихвата по кредита спрямо заплатата. Познаваме конспирациите и далаверите. И от кой магазин да си купим течен сапун и тоалетна хартия най-изгодно. Докато не се задръстим в един момент. И то не защото сме прекалили с фибрите, а защото не можем да осъзнаем беснещата в нас нужда да се качим в короната на разлистващо се дърво (погледнете го в този момент от прозореца, зад който стоите затворен) и да подишаме от въздуха му.
Лидия пее за любов, Простичко и с вдъхновение. Петър пише. Геновева обича залезите… Освен социална, ние си имаме и духовна страна. Даже атеистите го признават, без да е задължително отвъд нея да виждат Бога. И тази духовна страна също е отворена – има магистрали, кпп-та с дяволи и ангели, които са автентични за всеки; лекари, наречени добри спомени, ваксини срещу депресия – като например да си имал щастливо детство… Но там няма щаб, политика, премиер, прокурори и дебели институционални стени – настроенията от вътрешната ни, духовната страна, влизат като приливи, опустошават, но в някои случаи облагородяват. А с отливите ни отмъкват памет, спомени, чувство за сигурност и добри емоции. И ние пак, изплашени, се обръщаме към книгата, музиката, филма, за да се преоткрием и наредим. Това е една от най-красивите естествености на нашата духовна същност – по образ и подобие еднаква със същността на духовните закони и ред, от които от време на време успяваме да изчетем по ред или страничка в сънищата си.
От безкрайните дълбини на несъзнаваното могат да ни атакуват множество вируси. Също. Защото имунната система на нашата психика се влияе от всичко на практика. Но така, както бъркаме в шкафа за лекарства, силно можем да препоръчаме филм, книга, песен на ближния, за да успее той да си свали вътрешната температура.
Колкото по-силно губим почва в реалността, толкова повече се отваря бездната под, над и навсякъде около нас. Социалният живот е като пране, закачено на тел с щипки. Простряно на фона на нуждите ни – да се храним, да се размножваме, да плащаме и да бачкаме за себе си или за някой друг. Това с нищо не ни гарантира, че сме със защитен гръб. Във всеки един момент приливът може да ни връхлети. Откъм колективното несъзнавано, изпаднало в паника. И ако не е Петър, Геновева, Лидия с текстовете, киното, фотографиите сцената онлайн по време на пандемия – ние ще се удавим. И човечеството ще загине. Дори да има копие на Ной – той няма как да сложи в спасителния ковчег колата, кредита, самолетните билети, бизнеса и смутитата за здравословен живот – уж неща, без които не можем да живеем.
Завършвам с молба към всички. Не е задължително в точен час, не е нужно дори наяве да го направите или да го афиширате виртуално-социално: просто отдайте заслуженото на хората на изкуството, които правят живота ни разбираем и вдъхват надежда. Те не живеят по-лесно в момента. Дори не мисля, че съдбата им се е променила много. И навярно така трябва да бъде. Защото хората от последна линия могат да се окажат единствените, които могат да ни спасят от лудостта.
Аплодисменти!
––––––-
* От стихотворението „Януари“ на Иван Ставрев, който си отиде съвсем скоро.
Б. А.
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X