Камелия Щерева, пирография

 

 

В този край

На Североизточна Чехия –
Броумовския край
вдишвам красота
и събирам елементите на пъзела
на чешките история и литература,
която нявга изучавахме
с професорите знаменити
в София и Прага.
Точно от тук са започнали
жизнения си път
творецът-разказвач и реалист,
приказният Алоис Ирасек и
дисидентът Йозеф Шкворецки –
творецът между две култури –
канадската и чешка.
Затова точно тук,
на площада в Наход,
пред мен оживява каменният бюст
на писателя-издател,
авторът на романите „Страхливци“
и „Танковият батальон“.
Подавам му ръка и коленичила
тръпна пред таланта му.
Изведнъж колегите ми весели
се скриват в ресторанта.
И говорим и си спомняме
за чешката литература –
минала, сегашна, бъдеща.
Говорим – три славянски речи,
а сякаш е една.
Тук, от прозореца на този дом в Кржинице
на поетесата-славянофил,
виждам Броумовските стени –
по-величествени и тайнствени
от английския Стоун Хендж,
с всичките магически съкровища
и дяволските пещери,
скрити в недрата им.
Обичам познанието на камъка.
Тук в този дом говорим
на всички славянски езици –
чешки,
словашки,
български,
руски,
украински,
полски
и се разбираме чудесно,
защото за познанието няма граници.
В този североизточен край на Чехия,
където камъкът ми е вярата и вдъхновението,
и реката Метуйе – музикален съпровод на словото,
вдишвам красота и познание,
и реконструирам чешката история и литература.
На границата между няколко речи и култури
преоткривам чешкото.

 

За тях…

Те двете са същински бели листи от хартия,
на някаква любовна книга
слепени…
Наплюмчвам пръста си, за да ги отлепя,
да прочета извезаните с букви
думи помежду им.
Но плюнката, която ги слепява,
е по-силна от лепилото.
Остават свързани завинаги,
а любовните им истории
енигматично са затворени.
Представям си, че листовете
са две филии хляб,
а аз съм маслото, потекло помежду им.
Без мен е невъзможно
слепени да останат.

 

Adios, червенокоске!

Великден е –
време за любов
след предългия ни пост.
Какво така ме гледаш, червенокоске?
И ти ли същото си мислиш?
Очите ти зелени,
като английските ливади,
подканват ме в неделя
по дълъг път да тръгна.
Екзотика и страст,
а палмата отвън ни гледа,
през прозореца наднича,
а на мен в миг кръвта ми кипва
и сърцето ми към тебе се затичва.
Господи, ще ми простиш ли
това неблагоразумие?
По пътя ми към теб
дървета с плодове видях,
цъфнали и сочни,
все бяха забранени…
но аз без свян ги късах
и лакомо поглъщах
сладкия им мед.
И все вървях, не спирах,
тебе търсих.

Накрая, някъде накрая,
много надалеч.
Видях те – чакаше ме там,
щастлива, усмихната, доволна.
Подари ми най-хубавата целувка
за „здравей“ и „сбогом“.
„Аdios”, червенокоске!
До следващия път –
вЪВ други светове – пак ще те видя,
изтъкана от сласт, плът и кръв.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.