Камелия Щерева, пирография
Стъклени облаци
Блъскам се в стъклени облаци,
изтъкани от пагубна страст.
Посивели от мъчен раздор,
прегорели от сляпа тъга,
по-случайни от всякога…
Аз се бия със тях-пребледнял и уплашен,
те от своя страна ми отказват победа
и започват така-с тихи стъпки към мен да прииждат,
хващат ме за ръка
към двубой ме приканват!
Аз ги гледам едва, мисля това ще е края,
а насреща жена, спуска свойте длани към мене.
Аз уплашен стоя,
разпилян и разнищен.
Казвам това е смъртта, няма що да е друго…
и притискам ръце към очите си тъмни,
ех, проклета съдба и за мене време намери…
Нищо, аз я разбирам, щом е решила така.
Изведнъж по случайност поглеждам,
всички облаци от стъкла
разпилени се влачат по пода,
а Онази жена, с боси крака
е приседнала тихо до мене…
Ех, сгрешил съм съдба,
явно пак за мен си нямала време!
Оазис
В душата ми-пустинния оазис,
възкръсва с грохот
умряло, стъпкано кокиче.
Изправя се пред слепотата на сълзите си,
изтрива ги от себе си и казва им:
-Летете!
Внезапно те магически проглеждат
и с бързи стъпки се оттеглят
от мокрото кокиче и оазиса…
Кокичето бълнува пламъци
и в тази какафония
оазисът превръща се в ирония,
и сгромолясва се върху сърцето ми-като изтънчена пясъчна кула.
Едва не задуши кокичето
и неговите пламъци…
Тогава се просегнах към душата си-извадих я без много да му мисля
и пъргаво я хвърлих на кокичето,
а то веднага се събуди, тъй стреснато
от пясъчните кули.
Огледа ме със плахо любопитство,
усмивката му бе изпълнена с надежда.
Помислих си-възкръсването е свещено
и гледах как пое душата ми, до болка приказно и тленно!
Убий любимите си (Kill your darlings)
Аз съм поет със ново видение,
ново видение за любовта.
Във празничната ти душа намирам приказки
за детската невинност и незряла красота.
А може би такъв си трябва и до днес да бъда-мъничък поет,
да сътворявам аз пейзажи с топъл лед.
Усмивката ти е мънисто,
изгубило се някъде едва,
измежду две красиви, но неразцъфнали цветя…
А те са влюбени,
тъй ловко
им кипят душите ,сред лунната изящна красота.
И новото видение не чака,
озарява ме,
във вечер синя и добра,
че любовта е празнична отрова
и често името и бъркам със това на Лудостта
Убий любимите си, казва.
Видение е само Любовта!
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X