Камелия Щерева, пирография
Как се ражда експериментът в изкуството – като образ, обещание или необходимост за промяна?
С родилните болки на всяко раждане. Като че ли по-близо до непредсказуемостта на естественото случване, отколкото на контролираната среда на експеримента. И изходът не е достатъчно преднамерен, поради различната природа на идеята и носителите ù. В движението през пространството между тях, което често е безпосочно и търпи многократни връщания и тръгвания към един безкраен пулсиращ хоризонт – там се модулира за мен повече образ и необходимост – но в никакъв случай дефинитивни, отколкото обещание. И все пак рожбата е в същността си движение.
В пирографиите има много фантастични елементи, наслагване на форми с различна физическа природа, странни и същевременно завършени. Може ли да се каже, че тези образи са част от един свят, има ли някакъв сюжет или история, която ги събира заедно, или по-скоро са независими един от друг?
Да, може да се каже, че са част от някакъв свят. От свят, вписан в нашата собствена реалност и боравещ постоянно с нейните само наглед стабилни елементи. Доколкото всички ние използваме непрестанно въображението си, за да вписваме себе си и останалите, както и цялата конвенционална обективност, в нещо, носещо поне усещане за завършеност. Защото всички сме деца. Имаме нужда от граници, за да се впишем в пространството и времето. Имаме желание да прекрачваме същите тези тези лимити, за да си доказваме свободата. Тези предпоставки раждат някаква сходна сюжетност. Но историята, изкуството и литературата са пълни с близки сюжети. Те все пак не са еднакви. В търсената (или нетърсената) близост има импулс на привличане, но и на отблъскване, затова запазват независимост в своята истинност. Истината, че всичко е спомен. Самата история няма фактологично битие, а само манипулиращо се безспир в спомнянето. Усещането на което и да е изкуство като завършено кореспондира с онази изначална нужда на ограничението. От страна на твореца и от страна на сътворителя отсреща.
В едно едно интервю споделяте, че естетиката на хеви метъла, на грозното и тъмното е вид вдъхновение? Може ли да разкажете повече? Как резонира тази естетика в поезията, пирографията и самия живот?
Споделеното от мен в интервюто се отнасяше към метъл музиката в по-широките й стилови граници, не конкретно за heavy metal (лично аз предпочитам funeral doom, death, някои прояви на black metal, както и много други изпълнители от различни стилове). Предполагам, че много хора, които не се интересуват от тази музика, са склонни да поставят знак на равенство между тези понятия.
Като цяло за музиката и нейните вплитания в собственото ми творчество – поезия и пирография, бих казала, че присъства осезаемо, особено относно поезията. Защото намирам език във всичко. Възприемам го като фундаментално най-важната човешка проява. Той е конституиращата искра на хората. За мен не е под въпрос какво е било в началото – действието или словото. Словото е начало с много посоки. То сътворява ретроспективно това, което се предполага, че е било преди него. Като вид синестезия – всяка друга форма мога да я „преведа“ в словесна и всяка езикова конструкция може да говори със звук, картина, мирис и докосване. Понякога става насочено и обмислено, а друг път е случайно и изненадващо, но винаги е плодотворно като резултат. А за естетиката на грозното се е говорило, писало и създавало много – Розенкранц, Адорно, Сартр, Камю, Ортега-и-Гасет, Дюшан, Уорхол и т.н. Парадигмата на естетичното нараства постоянно и обема все повече от същността, която сме вложили на действителността чрез мисленето. Прекрасното и грозното не са статични категории и се определят взаимно. И като част от изкуството винаги са в ролята си на прожектори, насочени към търсената истина.
Думите могат да бъдат редактирани много пъти, докато дървото запомня всяко докосване на пирографа. Как се различава рисуването върху дърво от писането на поезия? Какво значение имат особеностите на материята?
Да, дървото като материал не позволява особена флуидност на изображението, но се опитвам да компенсирам със сблъсък на неподлежащи на смислово хомогенизиране образи, които създават напрежение, извикват въпросителна интонация на възприемането, спъват и дразнят окото, за да се замислим. И така по свой начин пак го превръщам в поезия. Но трудно се свиква с нагласата, че нямам гумичка за грешките. Това прави техниката по-бавна и трудна. И иска много тренировки, за да изкарам бледи следи на идеите си. Но предполагам с много дейности положението е сходно.
Има ли моменти, в които се сблъсквате с някакви граници – на техниката, възможностите или изразността на работата с дърво?
Постоянно се сблъсквам със собствените си граници. Но не бих се отказала от тези колизии. Сблъсквам се и с „характера“ на материала – дървото в случая. И понякога не си пасваме. Просто сме се изградили по различен начин. В тези случаи или аз надмогвам себе си, или дървото се „пречупва“. Ще ми се да кажа, че тези сблъсъци са все титанични, с драматични последици, но истината е друга – имам кутии с отложени битки, пълни с дървени предмети. Предполагам, че си чакаме правилния исторически контекст, за да се срещнем.
Реакциите на вашата публика, на по-близки или по-далечни хора, които се срещат с вашите стиховете и пирографии, влияят ли на тематиката или образите?
Опитвам се да постигам баланс между това да доизграждам себе си в една нужна като коректив или като кооператив среда, но и да запазя есенциалната за личността независимост. Надявам се да имам време и възможност да го постигна. По-добре се справям в това отношение в областта на поезията, отколкото в пирографирането. Засега.
Въпросите зададе Йоанна Златева
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X