Камелия Щерева, пирография

 

Жан Лорен (1855-1906) е сред най-известните представители на декадентската литература от края на XIX век във Франция, интересът към когото се възражда периодично. Автор на множество романи, разкази, пиеси, стихосбирки, той се изявява и като безпощаден литературен критик. Предизвикван на дуел от Мопасан и Пруст заради острите си критики към тях. Психологическите му разкази, в които проличава неговият явен вкус към фантастичното и окултното, са силно повлияни от Е.Т.А. Хофман, Едгар По и Барбе д’Оревили.

В края на декември 2019 г. в издателство „Леге артис“ излезе първият негов сборник на български: „Мандрагората. Страшни разкази и приказки“. Той съдържа четиринайсет разказа и три приказки. Разказът, който следва, не е включен в книгата и е предоставен от преводача специално за НСП.

КК

 

На Ромен Колюс

Докато слизаше по стълбището на двореца, тя срещна няколко големи, качващи се нагоре сенки: силуети на рицари с шлемове, на дами с конусовидни прически и на монаси с качулки; сред тях имаше и прелати с митри, ландскнехти и пажове; шлемовете, хоругвите и копията се очертаваха в черно върху високата стенна тапицерия, но това бяха само сенки и не издаваха никакъв звук. Герда се спря – не смееше да пристъпи пред този мълчалив кортеж.

– Не се бой – изграчи кацналият на рамото й гарван, – те са по-нереални и от дим, това са Сънища; всяка вечер, веднага щом угасне осветлението, те превземат двореца.[1]

 Винаги съм обожавал приказките и както се бях отпуснал сладко-сладко под светлия кръг на лампата, вкусвах от прелестно нежния опиум на тази вълшебна история – едно от най-поетичните видения на разказвача Андерсен, когато в тишината на задрямалата стая един прислужник влезе неочаквано. Подаде ми визитна картичка върху поднос – някакъв господин носел книга и държал да я предаде лично на господина; колкото и да му казвали, че господинът не приема гости, че го няма, че е излязъл, посетителят настоявал; видях, че зле са ме защитавали, и примирено поех картичката. Мишел Ангулв[2] – това име не ми беше непознато.

– Стар или млад? – попитах прислужника.

– Млад, съвсем млад – отговори той.

„Сигурно е дебютант, с когото са ме запознали в някоя редакция – помислих си аз, – освен ако не съм видял името му под статия в малко списание. Трябва да насърчаваме младите.“

Дадох знак да го въведат.

Още като видях господин Мишел Ангулв, веднага съжалих, че се съгласих да го приема. Съвсем голобрад, с кръгли изпъкнали очи и кожа с виненорозовия цвят на белег от зараснала рана, той пристъпи внимателно с подскачаща походка, с раболепно устремен към мен превит гръб и с толкова сервилна и същевременно плоска грозота, че веднага изпитах инстинктивна неприязън към това лице на страхливец и хлебарка. Той се извини прекалено учтиво за своята настойчивост, която обоснова с голямото си възхищение от моя талант; възползвал се от редкия случай да го публикуват, за да нахълта в дома ми по този начин и да ме помоли за съвет… и за рецензия, тъй като сега вече обясняваше надълго и нашироко с какви трудности се сблъсквал днес всеки дебютант, колко безразлична била пресата към литературата, каква деградация царяла във вестниците, превзети от интервюта с разни моми и сутеньори, колко авторитетно било моето перо в областта на изкуството – и той се осмеляваше да ме гледа, без да се засмее, – какъв крах сполетял книгоиздаването, колко заслужена била агонията на долнопробния роман и след няколко хапливи бележки към Зола и едно сполучливо отклонение към световното изложение, парка Бутвил и символичната живопис, той най-накрая заговори пространно за голямата услуга, която човек като мен можел да му направи с няколко думи, съвсем малко, два-три реда в статия, и спомена за всеизвестната ми благосклонност.

Междувременно с дискретно движение той бе поставил книгата си върху масата – томче във формат осмина, почти луксозно; заглавната му страница беше украсена с рисунка от Одилон Редон[3], а на авантитула цял един списък на хора от областта на финансите и от светските среди ласкаеше и успокояваше суетата на подписниците; поех книгата от благоприличие и докато я прелиствах, наблюдавах с крайчеца на окото си този смущаващ Мишел Ангулв – реалната му самоувереност и престорената му срамежливост будеха моето любопитство. С издадената си напред челюст и със заплашителните си зъби той наистина изглеждаше любопитно поради усилията си да опровергае дръзките си стремежи, поради хилядите предвзети, смутени жестове с гальовните си ръце, които непрекъснато потриваше, ограничената му реч, заекването, колебанието, като че ли винаги се мъчеше да поправи някое прекалено дръзко изречение, и погледът му на девица със затворени клепачи, в който усещах, че прехвръкват светкавици на убийство и удушаване; у този добър младеж имаше нещо едновременно от анархиста и от студента и общо взето, именно студентът разваляше анархиста, като го правеше интересен, защото е приятно да откриеш известно лицемерие в омразата. Колкото и непривлекателна да беше двайсет и три годишната възраст на този автор, тя все още не му даваше право на такава високомерна злоба срещу едно общество, чието най-голямо престъпление според него се състоеше сигурно в това да пренебрегва неговото творчество; но у моя посетител вече ме интригуваше не тази сполучлива смес от завист и низост, от сервилност и долни инстинкти, а нещо друго.

Колкото повече го наблюдавах, толкова повече той ми изглеждаше в плен на някаква особена възбуда – буквално не можеше да стои на едно място. Час по час ставаше от стола си, сядаше внезапно на друг, но веднага се изправяше и се връщаше на първоначалното си място. Освен това посред разговора той непрекъснато правеше отскоци и подскоци, сякаш някой неочаквано му казваше нещо на ухо, завърташе цялото си тяло към нечие незнайно, невидимо присъствие, поздравяваше с любезни жестове и изражения и изпъваше врата и главата си към някакъв тайнствен съвет. В топлината и покоя на високата стая, обвита в тайнственост и в старинни стенни тапицерии, всичко това придобиваше обезпокоителни пропорции. В някои декори, с падането на нощта всичко лесно се заплита поради свръхестествени аспекти; и в полумрака на затворената стая, под двусмислената светлина на единствената лампа, забулена със синкави воали, и на червенеещите се в камината въглени, нямаше как да не изпитам известен ужас; с течение на времето разговорът ни започна да ме тревожи: този Мишел Ангулв със своите подскоци и нервни движения ме гнетеше като някакъв кошмар.

Той очевидно не беше сам, някой бе влязъл заедно с него и този някой му говореше, получаваше отговори и присъствието му преследваше госта ми, но формата му убягваше от моя взор, губеше се в нощта, оставаше невидима и изреченията от Андерсеновата приказка не ми даваха мира, упорити като угризения:

„Докато слизаше по стълбището на двореца, тя срещна няколко големи, качващи се нагоре сенки: това бяха силуети на рицари с шлемове, на дами с конусовидни прически и на монаси с качулки; сред тях имаше и прелати с митри, ландскнехти и пажове; шлемовете, хоругвите и копията се очертаваха в черно върху високата стенна тапицерия, но това бяха само сенки и не издаваха никакъв звук.“

И аз дебнех госта си всеки път, когато той ставаше, едновременно с надеждата и с опасението да видя как върху стенната тапицерия зад него се появява някаква ужасна, космата сянка: неговият двойник.

И така, в каква странна, потискаща атмосфера от приказки на Хофман и разкази на Едгар По[4] се движеше този Мишел Ангулв?

Сега вече ме впечатляваше дори гласът му – той бе скърцащ като скрипец и насечен от ненадейни хихикания, почти като присмех. Той ли се кискаше в тези ужасни минути, или другият? Водните птици издават такива странни писукания в зимните нощи край бреговете на заледените реки.

И ужасният човек продължаваше, ставаше все по-словоохотлив и любезен; колкото повече го гледах, толкова повече изпъкваше ларвоподобният му вид и ме изпълваше с ужас. Бях стигнал дотам, да не смея повече да погледна към тъмните ъгли, нито към мъртвата вода на огледалото – силно се страхувах да не би оттам да изникне някаква форма без име.

Ставаше ми все по ясно, че той не бе влязъл в дома ми сам. Какво ли ужасно присъствие щеше да остави той след себе си в омагьосаната стая? Този клетник омайваше атмосферата, обайваше предметите и хората; беше като подвижна ларва в служба на зъл дух, като призрачно същество, като зашеметена от някаква окултна воля мандрагора, чийто празен хомункулус се размахваше пред мен. И дълбоко в мен това ми напомни за Пеладан[5].

За свое успокоение си припомних и следния пасаж от приказката:

„Герда се спря, без да смее да пристъпи пред този мълчалив кортеж.

– Не се бой – изграчи кацналият на рамото й гарван, – те са по-нереални и от дим, това са Сънища; всяка вечер, веднага щом угасне осветлението, те превземат двореца. В края на краищата, може би това е просто сън, нереален дим.“

Съмнителният посетител най-сетне реши да си тръгне с множество реверанси и уверения – никога нямал да забрави тъй сърдечното ми посрещане, бил ми безкрайно признателен и пр., и пр. Накрая, когато вратата се затвори след него, изпитах голямо облекчение.

Веднага позвъних на прислужника:

– Никога повече няма да бъда вкъщи за господин Мишел Ангулв, никога, разбрахте ли?

И като се наведох над огнището, взех лопатката и изгорих върху нея малко тамян.

 

(От сборника „Разкази на един пияч на етер“, 1895)

 

Превод от френски Красимир Кавалджиев

 

[1]    Явно това е свободен преразказ на част от приказката „Снежната царица“ от Ханс Кристиян Андерсен. Преводът на този пасаж е направен по френския оригинал на настоящия разказ, а не е взет от някой съществуващ български превод на Андерсеновата приказка, тъй като по всяка вероятност Жан Лорен не е ползвал нито един от близо двайсетте й превода на френски, а е дал под формата на лъжецитат една свободна своя версия на този пасаж.

[2]    Името Ангулв (Hangoulve) наподобява френската дума ангулван (engoulevent): „козодой“ – птица, която поради нощната си активност дълго време е била обвита в тайнственост. В редица европейски страни е разпространено вярването, че нощем тя долита при стадата кози, за да ги дои – оттам идва и научното й наименование на латински Caprimulgus: буквално дояч на кози. Всъщност козодоят напада домашните животни заради паразитите по тях. Той често е споменаван в трактатите по магьосничество.

[3]    Одилон Редон (1840–1916) – френски художник символист, изследвал в творчеството си скритата страна на човешката душа и механизмите на съня. Фантастичните му произведения са населени с чудовища. Неслучайно е цитиран в противовес на натуралиста Зола, който е любимата мишена на писателите декаденти като Лорен.

[4]    В романа „Елексирите на дявола“ и в приказката „Историята на изгубеното отражение“ от Е.Т.А. Хофман, както и в разказа „Уилям Уилсън“ от Едгар По, е застъпена характерната за фантастичната литература тема за двойника.

[5]    Жозефен Пеладан (1858–1918) – френски писател, изкуствовед и окултист, основател на Естетическия розенкройцерски орден през 1890 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.