Камелия Щерева, пирография

 

 

Уилям Карлос Уилямс Пейзаж с падането на Икар

 

Глен Гулд има период в живота си, когато свири Бетховен „така, както се е свирил в неговото време”. Няма как да знаем дали успява, защото няма как да чуем звуци от времето на Бетховен, но ми се струва, че можем да му се доверим. Поне ухото ми се доверява. Така една соната, която днес се свири за около двадесет минути, се случва за четиридесет. Бавно време, други очертания на звучността… друга мисъл. След него има цяла плеяда търсачи на „автентичното звучене”, които превръщат „архаичното” в модерно. Защо го казвам? Защото го мисля, докато чета стихотворенията[1], писани по „Пейзаж с падането на Икар” на Брьогел. Ухото ми улавя съзвучия и дисонанси, глисанди на „модерната” душа, страдаща в опита да се отрази в огледалото на света, който обаче не я отразява. Желанието да бъдеш видян. Някой се дави, безпомощно помахва краката си за помощ от крайчеца на света, миг преди беззвучно и завинаги да потъне… Светът обаче е безразличен. Няма видимост, „сетиво за катастрофата”[2] липсва. Картината, напротив, би трябвало да го има, рисувана е, за да яви тази липса, в преднамерената си тишина да я изкрещи… – иначе защо е картината? Идентификацията с Икар е пълна, както и фоновата убеденост на литературните произведения, че Брьогел рисува това падане заради Икар и в името на Икар, виждайки драмата на несъответствието. Несъответствие, оценено еднозначно в полза на Икар.

 

 Предисловие

Графиките на Брьогел имали голяма клиентела и казват, че рисувал в тях това, което искат от него, илюстрации без добавки и размишления за видими и невидими светове – алегории на предразсъдъци, пословици, митове, грехове…

Няма нюанси и светлосенки в мита. Разказ отвъд „как” и „защо”, изчертан в чернобели линии и източени под перото извивки, издълбан с резеца точно такъв, какъвто е. Графиката на Дедал и Икар може би не е свързана с картината, не е датирана, би могла дори да е „след”, но доколкото разказва мита, а словото винаги е „преди”, тя е предисловието на четката. На нея слънцето е в зенита си, бяло до прогаряне кръгло петно, дупка в отпечатъците на листа. Лъчите му се изливат подобно небесен дъжд, откоси черна светлина, която пронизва водата под него и я превръща от море в повърхност, подобна на снежна преспа. Бялото се оглежда в бяло – едното прогаря, другото леденее. Върховете в далечината също са съвсем бели. Слънцето е превзело небето, всъщност няма небе – само разбунени лъчи, плътни и трудни за преодоляване; в тях две фигури, едната с крила, другата също би трябвало да е имала, след като тъй високо се е извисила, но в този срязан от резеца миг тях вече ги няма, разпадат се в капещ восък и перушина, едва забележими в черните линии набраздили купола на небето. Тялото на Икар е обърнато надолу с главата, краката нелепо разтворени в посока към белия отпечатък, ръцете инстинктивно имитират крила, които обаче не могат да се разперят, защото им липсват перата – Икар пада. Падането е обърната наопаки вертикала, а вертикалата става навярно опака, когато погледът се обърка и реши, че земята е горе, а небето долу, което не може да бъде истина, дори и ако преобърнатата земя е море.

Дедал обаче лети съсредоточено, в стабилната поза на птица, дори крайниците му наподобяват крила и няма забележими следи да се извръща в опит да спасява сина си.

В най-предния план въоръжен кораб със силно издути платна и оръдия, насочени неизвестно къде отвъд картината. На кърмата дребна човешка фигура в гръб – самотна, превита… един воюващ човек. Не е ясно с кого или с какво воюва. Корабът е „героят” на графиката според заглавието: „Военен кораб с падането на Икар”.  Възможно е и „героят” да е войната, няма как да знаем, но пък би било някакво оправдание за присъствието на Икар… ако и Икар воюва.

Трябва да е имало силен вятър, диплите на водата го потвърждават. Друго няма. Освен скала, едва забележим втори кораб в далечината, а на преден план – голяма риба.

Брьогел обича рибите, рисува ги често: огромна риба с изтърбушен корем, пълен с малки риби, изсипващи се на земята. Коремът е толкова голям, че в него спокойно би се побрал Йона. Може да побере и човека, порещ корема й. Рибата е винаги готова да погълне този, който се съпротивлява тогава, когато е безсмислено да се съпротивлява.

 

Пейзаж или гео-графия.

Върху платното част от кълбо. Пейзажът е необичайно окръглен, не е гледка, прогледната от човешко око, случайно спряло мига и от точно определено място извън картината, фиксирало тази видимост… Пейзажът не е дело на зрение. Хоризонтът му е огънат, ако рамката не оковаваше платното, то би се разтеглило колкото е потребно и би побрало цялото кълбо в продължаващия пейзаж на земята. Окото не е обаче и Божието око. То е прекомерно високо и на Него обемите не са му проблем, нито платната. Към този поглед, виждащ този пейзаж, няма как да се издигне вертикала. Хоризонтален е, човешки, само че непомерно дълбок, висок поглед, способен да огъне пространството до едно възможно огромно кълбо. Кръгъл пейзаж, пълзящ към невидимите периферии на земята.

Ортелиус[3] е съвременник на Брьогел. Сцената на света в онова време вече е разчертана и е предизвиквала удивление. Брьогел е познавал Атласа, бил приятел с Ортелиус и навярно заедно са съзерцавали в концентрираната безкрайност на картата големия пейзаж Земята.

Географията е умозрителна наука, чертеж на повърхност, в който всеки детайл намира мястото си в невидима за очите, умно положена гледка на цялото. Ако очите са на художник, чертежът ще избуи във въображението, лупата ще се насочи към у-частъка и ще поникнат треви, море ще изпъне синевата си съвсем гладко, риби ще наизскачат от дълбини, ще изникнат сякаш от нищото острови и градове… На хоризонта, под четката, слънцето също ще прогледне, за да даде на окото онова друго око, в чиято зеница да проектира идеалната светлина на застинало отвъд времето привечерие.

Светът е идеално място. Светът има свой Осми ден. Съвършена сцена, нищо не може да накърни Чертежа:

Theatrum Orbis Terrarum[4].

Географът удържа пейзажа в ума си, без да има нужда да поглежда реалността, защото знае чертежа, разчертал самата Земя. Реалността не е реална. Само глупакът би могъл да си мисли, че неговите действия могат да променят чертежа, художникът би бил глупак, ако си мисли, че е нужно да го променя, вместо да удържа тази сцена и с постоянство да я повтаря, да я про-умява, за да бъде всяко нещо на мястото си там, където трябва да е, защото там то е. Светът е тавтологичен. Тревичката изникнала върху корена си, морето прибрано в граници, планините възвисени в съвършените очертания на контура си…

Окото на Географа вижда в перспектива, в която частта е отбелязана на вярното място, съ-образно с цялото. Съ-образ и подобие в миниатюрен мащаб. Очертания на истината.  

Ако успееш да разбереш къде едно нещо е, ще знаеш и къде трябва да бъде.

Глупак би бил този, който….

Географът не се занимава с човеците, географът е вписан в стоицизма на земното. Няма как да е иначе – човекът е място, което не се поддава на отбелязване, защото е място, твърде често обсебено от движение и границите му са променливи. Когато лупата обаче достатъчно се приближи и географията се превърне в пейзаж, заедно с тревите, дърветата, яребиците, рибите, волът и ралото, овцете, островите, планините и градовете, неизбежно се появяват човеците. Скупище, обсебено от своите игри: движения, тласъци, панаири, залитания, войни, карнавали, възвръщания и поражения, които географът, само като художник може да улови.

Брьогел обича да рисува детските игри, явно ги е наблюдавал една по една, но ги е събрал в едно единствено платно всичките. В тях може би вижда съвкупния стоицизъм в мястото на човешкото. Игра до пълна умора и без особена полза, игра за игра, упражнение в роля… Днес дори са преброили игрите, изиграни от четката му –  казват, че са деветдесет и две, седемдесет от които се играят до ден днешен.

Има хора, които се вписват, има хора, които се изписват. Брьогел със сигурност предпочита да изписва вписаните: тези, които имат място в географията на човешкото. Селяни, ловци, войници, сватбари, жътвари… карнавали и панаири… хора в своите места, непоклатими до степен да бъдат отбелязани върху картата в реда на света, съвършен до святост… невинни в своята помиреност човеци. Човеците – почва.

Няма голи тела, няма портрети, няма биографии. Човешкото е пейзаж в движение – хореография – Theatrum Orbis Terrarum, разпрострян в продължаващия пейзаж на Земята, концентриран в Атлас, където човекът може да бъде отбелязан само като миманс.

Според Ортелиус картините на приятеля му следват мисълта на Стоата – четката му чертае философия на универсума, в която всеки човек е о-гласен откъм мястото си и трябва да е съ-гласен с него.

Когато географът се превърне в художник и лупата на художника приближи чертежа в точно този у-частък, където, казват, бил паднал Икар, се вижда:

Слънце в заник. Скрит в морето наполовина искрящ диск, върху тюркоазеносинята повърхност златни отблясъци. Четката на художника, разбира се, е замесила боите върху палитрата, там първо е залязло слънцето, а морето извътре го е поело в своя си цвят, защото къде другаде се прибира слънцето освен в утробата на морето в тази игра на художника с видимостта, тайната на която е истина? Част от лъчите са се разстлали в повърхността, други продължават да се реят в небето, трети прозират отвътре, двойна и тройна видимост, зрение и прозрение,  огледално море, отгледало слънцето и приело го.

От това слънце просто няма как да се падне.

Това слънце отдавна е паднало и удобно вместено в меката водна повърхност, бавно потъва към бъдещата си нощ.

Това слънце не пари.

От това слънце някой може само да се оттласне и да доплува до залива, където кораб чака, за да поеме нанякъде (може би обратно към бъдещия му изгрев) с подуто от вятър платно, но вятър няма, корабът наникъде не поема, идеално застинал в идеално застиналото море, огледало на вечното и неподвижно небе, което точно в този миг е спуснало слънцето си в него. Не вятър е издул платното, нещо друго е изтеглило тънката коприна в идеален полукръг.

Ентелехия.

Нищо не се движи. Движението е илюзия. Равновесие. Всичко е точно такова, каквото трябва да е в своето пред-назначение.

Отрязък земя в предния план, сгъстено, малко парче, несъразмерно с огромната дълбочина на пейзажа. Прекомерно концентрирана земна плът. Сякаш в лупата, изтеглила към окото пейзажа от земната карта, има още една лупа, специално за този откъслек земя. Къс, натрапливо откъснат, едновременно вписан и изписан, принадлежащ и непринадлежащ на пейзажа, в различна перспектива на погледа.

Би могло да се каже, че властва над целия пейзаж,

би могло да се каже, че е изхвърлена от него,

би могло точно това да е мястото, от което пейзажът е съзерцаван в ума, въобразен в мястото на умното гледане, земята на смисъла. Изпъкнала, надигнала се земя

Мястото, от което така отдалечено и в същото време дълбоко се вижда, не би трябвало да има място в платното, очите на художника трябва да са отвън, досущ очите на зрителя, ако перспективата не е сбъркана и в пластовете си смесена… Мястото обаче е вътре в платното, навярно защото вътре е мястото, от което се „гледа”, ако гледката е в ума. Някой съзерцава този пейзаж като миниатюрен детайл от Theatrum Orbis Terrarum, –  друг някой, или същият, го изписва…

Prospectio:„виждане отвъд”, ясно виждане.

Върху почвата на тази земя, несъразмерен върху несъразмерния къс в предния план на платното – човек. Не е вписан, не е част от замайващата дълбочина на картината. Гледката, заедно с овчаря и рибаря, яребицата и рибата скрита в морето, изникнали естествено в приближението на лупата, е отдалечена от тази земя, на която човекът е стъпил, той е прекомерно голям за нея. Перспективата е подменена – един по-друг мащаб в мащаба на гледката. Prospectio. Човекът е „портретно” голям, заел целия преден център на платното заедно с вола и ралото си, здраво стъпил върху повърхността на земята – това е неговото парче земя, съвсем лично. Релеф. Лицето обаче не се вижда, фигурата е в полугръб, профилът сведен надолу, носът е забележимо римски. Ръцете стискат рамото на ралото – дървеният нож вписва дълбоко в почвата правилни криви. Преобръщане и разчертаване на земята.

Този Орач не е орач.

Този селянин не е селянин.

Ако е, то е твърде особен селянин. Дрехата му различна от дрехите на селяните, които Брьогел така често рисува, пада в правилни гънки, дипли, които във вертикала дублират диплите, разчертавани от ралото в почвата на земята… материя, годна да следва нечия мисъл, досущ резецът, дълбаещ в дървото мисълта на художника. Ръкавите издути в широко червено петно, контрастно с пастелната мекота на пейзажа, в която Брьогел обичайно вписва до неотличимост своите персонажи. Това е селянин-геометър, на когото словото не е чуждо, един Орач чел Вергилий и играещ с Овидий… Орач, който е орач единствено защото е нарисуван от Овидий в думите му, а те са графема на четката. Орач, който вместо рало би могъл да държа перо или пък четка…  Оре, съсредоточено сведен над своя труд, а очите му, ако биха се виждали, навярно биха били притворени. Земята се обработва, горният слой се разравя, за да бъде открита дълбината на гледката от този, който удържа идеала на гледката:

Умната гледка:

Възхитителният залез – око освещаващо всяко видимо.

Възхитителното море – тюркоазените отблясъци.

Небето.

Овчарят –  пасящ стадото си във висините.

Овцете.

Тревата.

Крила с перушина.

Вергилий.

Водата.

Рибарят –  заплел мрежата на дълбината.

Овидий.

Корабът сам по себе си.

Градът-мираж.

Земята.

Парчето земя, в което можеш да имаш Земята.

Чертежът.

Платното, в което всичкото това съвършенство може да се огледа.

Мястото, в което светът е на мястото си.

Theatrum Orbis Terrarum

Вижда го ясно:

В този Театър някой винаги би могъл да поиска да напусне мястото, определено му в хореографията на човешкото. Човеците са в движение и играят детинските си игри в гонитбата на своите победи. Съвършенството е трудно за изтърпяване… затова в театъра някой винаги би могъл да падне от небето изневиделица. Човекът е желал да лети, продължава да го желае и летежът затова е описан, за да се очертае в думи дори мястото за падане като възможна истина на миражите. Небето се спуска долу –  земята полита горе… мястото на падане може да бъде само морската синева, внимателно замесена във връхчето на четката от художника, за да бъде падането безследно, без пръски и без плясък. Отклонение, следвано от поглъщане. Икар е летял, но е знайно какво се е случило… това не е „небесно падане”. Крилата на камилоптицата пляскат весело; но крилата и перата й блага ли са?[5] Не, не е благо човек да има крила, това не е в реда на света, който е благ и прибира слънцето си в морето… От небето е „паднал” само един, Който обаче е снизходил… но когато човекът надигне око, обърка посоката на вертикалата и забрави къде е земя, къде е небе и гордостта му стане светилник – светилникът започва да го прогаря. Тогава слънцето е в зенита си, лъчите му бликат черни от огън, корабът изважда своите оръдия, листът изгаря, човекът тръгва на война…

Глупак би бил този, който………….

…Но от това слънце няма как да се падне.

Глупак би бил този, който от това слънце пада и вместо да се оттласне от него и да доплува в съвършения залив, потъва в илюзията за собствено мъченичество. Несъобразен би бил на пейзажа и краката му смешно биха махали от водата като крила, изгубили перата си, сякаш молят за помощ онзи някой, който би повярвал в страданието му…

…вместо птица в небето, риба в морето…

…но това няма и смисъл – страдание няма.

Овчарят съзерцава небето, рибарят хвърля своята мрежа, те знаят мястото на страданието, мястото на мъченичеството в мястото на света –това не е мястото на Икар… А ако е паднал от толкова високо и ако така дълго е падал заедно със слънцето от зенита до безбрежния залез, би видял целия пейзаж на Земята, вечно продължаващия пейзаж, Чертежът би се разгънал пред очите му, после в непрекъснато приближение като под лупа мястото би изпъкнало – морето и рибите, градовете, птиците със своите нужни криле, овцете, овчарят, който няма да види в небето над себе си богове[6]… би видял целия Theatrum Orbis Terrarum и в мига, преди да го приемат водите на възхитителното море, би разбрал колко нелепо и глупаво е това падане, би поискал да се върне назад… или… ако не, защото отказано е възвръщане, би приел мястото си…

…Икар го няма. В този пейзаж, откъснат от ума на орача, който не е орач, но е готов до края на времената да оре и да разчертава земята, той е само летлива мисъл, пробягала в миг и потъваща в дълбините на едно съсредоточено море, мисъл, уловена с усмивка от четката на художника, който знае в чертежа всяко място къде е, а значи и къде трябва да е.

 

[1] Имат се предвид стихотворенията, публикувани в сп. Страница , бр.3, 2009 г.

[2] Марин Бодаков, „Натюрморт с восък”

[3] Абрахам Ортелиус, 1527-15981, фламандски географ и картограф, създател на първия  Атлас.

[4] Названието на Атласа на Ортелиус

[5] Йов

[6] У Овидий овчарят вижда падането на Икар и мисли, че това е някой бог.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.