Месец: декември 2021

Хората на Путин: Как КГБ си върна Русия и се обърна към Запада (2020)[1] на Катрин Белтън е емблематично повествование в жанра на журналистическото разследване. През пролетта на 2021-а срещу издателството и авторката са подадени серия от искове по обвинения в клевета, един от тях от Роман Абрамович, собственика на „Челси“, оспорващ, че е ковчежник на Путин и че клубът е купен по лично указание на президента на Русия. Процесът започва на 28 юли в Лондон. Абрамович е представляван от кантората Harbottle & Lewis, „адвокатите на Кралицата“. В предговора на книгата си Белтън описва в сегашно време корумпирането на британското общество с пари, чийто генезис отвежда към КГБ. Корупционното проникване се простира от купуването на най-четения лондонски всекидневник „Ивнинг Стандарт“ и „Челси“ през дарения за Кеймбриджкия университет до успешното използване на британската съдебна система за преследване на набелязани от Путин лица (срв. РР 3-4, 6-7). Обръщаме поглед към едно актуално журналистическо разследване, следвайки погледа на Достоевски: изходната точка на работата над Бесове и сюжетният вектор на романа са зададени от съобщения в пресата за убийството на студента от Петровската академия по земеделие и гори Иван Иванович Иванов (alias Иван Павлович Шатов).

Dramatis Personae на Хората на Путин, на свой ред, са глобалните бесове на руския „преход“ от късен развит социализъм към „хиперкапитализъм“ (Т. Пикети)[2]. Ако разгърнем концепцията за политически роман[3], реализирана в Бесове, по посока на по-нататъшното развитие на жанра от втората половина на ХХ в. насетне в симбиозата му с форми на факшън, идващи от разследващата журналистика, можем да открием в книгата на Катрин Белтън образцов пример за „хроника“ на настоящите бесове на Русия. Нека си представим при четенето й един предстоящ руски Пиер Менар, автор на „Бесове“ на нашето време, който след четиригодишен престой в Лондонград, познат още като Москва на Темза, сяда да пише политически роман за Русия на Путин, използвайки като материал информацията, събрана във фасциниращото журналистическо разследване на Белтън. В рамките на по-малко от 100 страници, въвеждащи в света на Хората на Путин, тя успява да резюмира „прехода“, моделирал и довел ВВ на власт – да резюмира епохата на Прехода, както прологът на Бесове резюмира либерализма на поколението на бащите и майките, отгледало левия радикализъм на децата (и консервативно-революционните деца на левия радикализъм).

Глава по глава и точка по точка британската журналистка и дългогодишен кореспондент в Москва ни представя Прехода, обяснен за деца, остарелите деца на прехода. Първо и преди всичко, Прехода (кратък член) е inside job, „престъпление и по-специално обир, извършен от някого на работното му място“ (Cambridge Dictionary) или също „нещо, извършено от или с помощта на някого, заемащ определена позиция в организация или група“ (Merriam–Webster). Този някой е външнотърговският елит на Държавна сигурност, „хората на върха на външното разузнаване на КГБ“ (РР 74) – Прехода е техен inside job. Второ, преходът от социализъм към капитализъм, започнал още по времето на реално съществувалия развит социализъм, е „пазарен експеримент“ на „прогресивните сили“ в Държавна сигурност, дълбоко впечатлени от престоя си на Запад, които започват „да култивират и създават свои собствени предприемачи от редиците на комсомола“ (РР 67), отгледаните и назначени от ченгетата капиталисти с куфарчетата реален и символен капитал. „[Б]ившите членове на комсомола се превърнаха в дръзки символи на новата капиталистическа епоха.“ (РР 77) По-предпазливите някогашни комсомолци се ограничават да бъдат умни и красиви, без да забравят ръката, която ги е захранила при първоначалното натрупване на капитала, т.е. първоначалното назначение на новите постове в пазарната икономика и неолибералната култура. Трето, но не по значение, демоните на ДС-капитализъма (sic) рано или късно се завръщат да си съберат вересиите от комсомолците, назначени за капиталисти – и от либерализма като цяло. И събирането на вересиите става под егидата на консервативно-революционната троица на чудото, тайната и авторитета. Чудото е тогава в петрола. Встъпването в длъжност на ВВ съвпада с дългосрочното му тръгване нагоре.

Държавна сигурност е не по-малко разочарована от социализма, отколкото Великият инквизитор – от Иисус. Както християнството, така и реално съществувалият социализъм се оказват фрустриращо неефективни в очите на новото поколение в създадените от тях високоефективни дисциплинарни институции. „Макар че скърбят за срутването на съветската империя, мнозина от по-младия, среден ешелон на службите за сигурност, към който спада Путин, бързо прегръщат принципите на капитализма и отхвърлят догмите на Комунистическата партия. За това ново поколение комунизмът носи отговорност за провала на империята, изоставяйки ги на произвола на съдбата в Афганистан и Източна Германия. „Те гледаха на комунизма като на нещо, което ги е предало“, твърди Андрей Иларионов, бивш съветник на президента по икономическите въпроси. Те бяха продукт на операциите, предприети от КГБ в последните години на съветската власт, целящи създаването на мрежи от фирми в чужбина.“ (РР 95) Започналата превантивна подготовка на мирния преход от социализъм към капитализъм стъпва на пазарната експертиза на елита на външното разузнаване, който се справя с моментните турбуленции на свободния пазар през 90-те и продължава по набелязания маршрут към успешното налагане на завършената форма на държавния ДС-капитализъм. „Путин […] сега се оказва в състояние да завърши пазарния преход на Русия по начина, планиран от Андропов[4]“ (РР 190).

В основата на успеха на ченгеджийския капитализъм лежи негласният консенсус, имащ на своя страна историческите факти, че приватизацията е в основата си нелегитимна и съответно обратима от страна на нейните организатори, които са крайните й легитимни бенефициенти. „Не може да кажеш, че си законният собственик. Приватизацията нe създава легитимна собственост. Другите олигарси [за разлика от Ходорковски[5], б. м., В. С.] добре разбраха това. Никой от тях не претендираше, че e собственик на бизнеса си. Те разбираха, че са само ползватели.“ (РР 239) Назначеният капиталист няма как да е истински собственик, връчената за ползване собственост няма как да е лична, да не говорим за свещена. Комсомолците, превърнати в капиталисти, си остават комсомолци. Магията има срок на годност – за превърнатия в капиталист комсомолец винаги е дванадесет без пет. Всеки миг може да удари полунощ и от собствеността да остане само спомен под формата на стъклена пантофка, чийто чифт е в ръцете и се връчва на правилната Пепеляшка от Държавна сигурност. „Това беше измама, вкоренена в убеждението на КГБ, че те са създали магнатите, когато Русия започва прехода си към пазарна икономика, че всичко, спечелено от новите милиардери, се дължи на тях.“ (РР 240) Тази легитимационна оптична измама не се премахва от познаването на законите на пазарната икономика, доколкото в случая самата тя е продукт на субекта на измамата. „КГБ създаде олигархията и тя трябваше да им служи.“ (Пак там) Създаденият от Държавна сигурност рейдърски капитализъм не реституира собствеността като основа на субектността и свободата, а я превръща в постмодерен симулакрум на ръка разстояние на и за вечните комсомолци.

Отгледали и назначили неолибералните комсомолци, самите ченгета се изживяват като консервативни революционери, самопревъзмогнали в себе си не само либерализма, но и левия радикализъм. В навечерието на Прехода същите поемаха шефство над крайнолевия тероризъм като неразделна част от борбата с все по-съмнителни изгледи за износ на революция и глобално налагане на съветската империя. „Според бивш член на крайнолявата Фракция Червена Армия, който твърди, че се е срещал с него в Дрезден, Путин отговарял за групата, сеяла терор в Западна Германия през 70-те и 80-те: „В Дрезден нямаше нищо, абсолютно нищо освен радикална левица. Никой не следеше в Дрезден, нито американците, нито западногерманците. Там нямаше нищо. Освен едно-единствено нещо: тези срещи с онези другари“.“ (РР 36) Петнайсет години по-късно „онзи другар“ от Дрезден се опитва да заеме спрямо собственото си минало позицията на консервативно-революционен Велик инквизитор. „Преки наследници на белогвардейски емигранти, много от които вече са тясно свързани с КГБ, стават част от най-тесния вътрешен кръг на Путин като водещи фигури в усилието да се изгради мост към имперското минало на Русия.“ (РР 260) Когато британската журналистка се обръща към един от тях – Jean Goutchkov – за коментар по темата, той отговаря, че е „възпрепятстван да коментира от швейцарския закон за банковата тайна“ (РР 561, бел. 59).

Друг от тях е по-разговорлив и описва „философията на управлението на Путин“ като „възел от три елемента“ (срв. РР 260): Автокрация, Отечество, Църква. На този самопревъзмогващ ченгето в себе си Велик инквизитор определено му липсва въображение, ограничавайки се с копипейст на добре познатото Православие-Самодържавие-Народност на Николай І. Макар че дължи първичната сцена на  конверсията си именно на инсценираната от Николай І[6] екзекуция и помилване, Достоевски вероятно би се усмихнал под мустак на тази тавтология на ченгето в огледалния свят. Но много би му допаднала вероятно следната случка, разказана от Сергей Пугачов, „банкера на Кремъл“, съществено допринесъл за избора на Путин за президент (и по-късно негова жертва). „Веднъж когато Путин и Пугачов присъствали заедно на служба на Сирни заговезни, последния ден преди православните Велики пости, Пугачов казал на Путин, че трябва да направи земен поклон пред отчето, какъвто бил обичаят, и да поиска прошка. „Той учудено ме изгледа. „Защо?“ отвърна, „аз съм Президентът на Руската Федерация. Защо трябва да моля за прошка?“ (РР 259).

Разказаната на британската журналистка история иска да разкрие неавтентичността на православието на ченгето, симулиращо конверсия, но всъщност демонстрира една автентично православна цезаропапистка почуда, която авторът на Бесове би оценил по достойнство – тези бесове не искат и не молят да влязат в свинете. Николай Ставрогин и Великият инквизитор не са конвертити (макар че историческият Торквемада е бил). Встъпвайки в огледалния свят, ченгето не се издава, а настоява на един дълбоко православен цезаропапизъм, без дори да си дава сметка, че го прави. Хората на Путин завършва с каещата се изповед[7] на православния християнин Сергей Пугачов. „[В]ластта е свещена. Да вярваш, че хората са глупави и че ако не предприемеш нещо, те ще гласуват за комунистите и ще ги върнат на власт[8], това беше голяма грешка. Всички мислехме, че хората не са готови и трябва да сложим Путин. Но всяка власт е от Бога. И ако властта идва от Бога, не е необходимо да се намесваш“ (РР 499).

Ако съдим по Левиатан на Звягинцев[9], съвпадащ по време с интервюто на Катрин Белтън с Пугачов, Вся власть от Бога[10], която отритнатият и преследван бивш „банкер на Кремъл“ чете квиетично, може да бъде прочетена в рамките на същото православие и като пастирско напътствие за активно мероприятие. Консервативната революция може да бъде симулакрум, който не се нуждае от автентичния опит на конвертита – Лебядкин в огледалния свят. Тъкмо този Лебядкин ще заяви: „я читаю Ильина, да, читаю до сих пор“[11]. В своята есен на патриарха той настойчиво (твърди, че) чете консервативно-ортодоксалния философ и религиозен мислител Иван Илин, леко издайническото „досега“ е есента на 2021-а. В заключение, синхронно с това височайше четене, ще цитирам последната незавършена книга на Илин, неговото издадено посмъртно „завещание на философа“ За възраждането и обновлението на Русия, което читателят суверен напълно естествено отнася към себе си. Още в предисловието към книгата на Илин, датиращо от май 1945 г., може да се прочете следното: „Тъкмо такава воля породи новите форми на тоталитарна държава, където жаждата за власт без сърце, без отговорност и без милосърдие превръща хората в роби, а политиците – в тирани“[12]. Височайшият читател спокойно може да отнесе това към Хитлер (по-малко вероятно към Сталин), имайки предвид датата на написване – и абстрахирайки се от датата на четене.

[1] Belton, C. Putin’s People. How the KGB Took Back Russia and Then Took on the West, London & Dublin: William Collins, 2021. Цитирам по-нататък в текста по това издание със сиглата PP и съответните страници. Подзаглавието на книгата съдържа етимологична фигура, която се опитах да запазя при превода в двойката върна си / обърна се, въпреки двусмислието на „обръщането към“ Запада. Концепцията на книгата съдържа тази двусмисленост: КГБ-капитализмът се обръща към Запада като ученик на дявола и се обръща към него като към следващата си жертва.

[2] „Посткомунизмът в неговите руски, китайски и източноевропейски разновидности в началото на ХХІ век е като цяло най-добрият съюзник на хиперкапитализма.“ – Pikkety, Th. Kapital und Ideologie, München: Beck, 2020, 726.

[3] Цитати от Бесове могат да се чуят включително и в политически подкасти на остатъчните свободни руски медии (квалифицирани като „чуждестранни агенти“), срв. „До выборов в Госдуму осталась неделя. Что может пойти не так?“, Перцев и Гаазе, 11.09.2021: „Если бога нет, то какой же я после того капитан?“ (БЫ Х, 180). Единият журналист цитира Бесове (другият мисли, че колегата му ще цитира далеч по-познатата фраза от Братя Карамазови) в контекста на ъпдейтнати формати на манипулация и фалшификация („административна корекция“) на изборните резултати чрез инженерно създаване на квазипротестни партии и преливане на гласове към тях не на последно място посредством машинното гласуване. След „затягането на гайките“, последвало протестите на комунистите срещу „коригираните“ изборни резултати, К. Гаазе коментира сардонично: „Те обикновено идват рано сутрин…“ – „Когда в России отключат YouTube? И почему теперь враги – и коммунисты, и либералы“, Перцев и Гаазе, 2.10.2021. Враговете на путинската „консервативна революция“ вече са и комунистите, и либералите.

[4] Белтън застъпва тезата, че „реалната перестройка“ (срв. РР 66, курсив в оригинала) започва не с Горбачов, а с Андропов: „[Ч]аст от елита на външното разузнаване на КГБ започва да се подготвя за прехода към пазарна икономика още по времето, когато бившият шеф на КГБ Юрий Андропов става лидер на съветската държава през 1982 г.“ (РР 61-62) (б. м., В. С.).

[5] За мястото на Михаил Ходорковски в генезиса на КГБ-капитализма вж. гл. „Операция Енергия“ (РР 211-240). Срв. той самият за себе си: „Ходорковский – об олигархах, Ельцине и тюрьме“, ВДудь, 8.08.2017.

[6] Императорът, съдбовен за младия Достоевски, се появява в Бесове у Лебядкини: „на стените висяха два големи, потъмнели маслени портрета: единият на покойния император Николай Павлович, правен, съдейки по вида, още през двайсетте години на века; другият изобразяваше някакъв архиерей“ – Достоевский, Ф. М. Бесы [1872]. – В: Достоевский, Ф. М. Полное собрание сочинений в тридцати томах, Т. 12, Ленинград: „Наука“, 1975, с. 91.

[7] Срв. многочасовото (близо пет часа и половина) интервю с Пугачов на украинския журналист Дмитрий (Дмитро) Гордон. – „Близкий друг Путина миллиардер Пугачев. Вся правда о Путине, его семье и деньгах“, В гостях у Гордона, 28.09.2021. Дистанцираната позиция  на Белтън (макар че Пугачов е неин основен свидетел и персонаж на повествованието й) в рамките на интервю на разследващ журналист е много по-информативно и аналитично от разговора на Пугачов със звездния украински журналист, разбиращ го от половин дума в шоу формат. Интервюто с Гордон все пак е интересно, защото виждаш човек, който определено не е жертва, а в трезвата книга на Белтън оставаш с усещането за Пугачов все пак като жертва. Един остарял и обърнал се към православието Ставрогин, „банкер на Кремъл“, Елцинския и ранния Путински.

[8] Кланът на Елцин, в който Пугачов е ключова фигура, прибързано, да не кажем панически, се спира на Путин като негов наследник в ситуация на политически цайтнот и цугцванг, вж. гл. 4 „Операция Наследник: Минаваше полунощ“, РР 115-152. По това време Путин е експедитивен високопоставен кремълски чиновник без лице, смятан за „мениджър“, „експерт“, не политическа, а служебна подставена фигура, която по всяко време може да бъде сменена от онези, които „временно“ я инсталират за консолидиране на едно олигархично статукво. Няма нищо по-постоянно от временното. Приемствеността между Елцинската епоха и Путинската – преди всичко в сферата на медиите – е прекрасно представена от разследващия журналист Иля Жегульов, вж. Жегулев, И. Ход царем: Тайная борьба за власть и влияние в современной России. От Ельцина до Путина, Москва: Говард Рорк, 2022, с. 146, 164 (б. м., В. С.).

[9] Вж. Марков, М. „Левиафан“. Разбор по косточкам: режиссëр Андрей Звягинцев – о фильме кадр за кадром, Москва: „Интеллектуальная Литература“, 2021, с. 287 и по-общо с. 286-296 за цялата сцена в кабинета на архиерея.

[10] „Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени. Затова, който се противи на властта, противи се на Божията наредба.“ (Рим. 13:1-2)

[11] „Путин назвал наиболее близких ему философов“, РБК, 21.10.2021.

[12] Ильин, И. О возрождении и обновление России. – В: Ильин, И. Собрание сочинений, Т. 32, Москва: Институт Наследия, 2021, с. 56.

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X