Димитър Яранов, Freaky realism (Уродлив реализъм) – триптих, 3 x 95 x 55 см., масл. бои, платно, 2000

 

               Идеалният оранжев кръг беше пронизан от множество начупени червени линии, които се разпадаха на тънки и още по-тънки разклонения и макар да тръгваха от една и съща точка, не водеха никъде. Приличаха на оголените стъбла на пълзящо растение или на речна мрежа. Помнеше такива карти от часовете по география. Учителят ги караше да зубрят имената не само на големите реки, но и на най-незначителните им притоци, заедно с дължината и местата, откъдето извират и се вливат. Това беше отдавна, но той още можеше да извика някои от тях в паметта си. Не беше добър ученик. Когато учителят го вдигнеше на дъската, загубваше ума и дума и забравяше и малкото, което беше научил. Успяваше да каже само, че всички реки извират от планини. Из класната стая се понасяше хихикане, а учителят не тропваше с показалката по дъската и не им правеше забележка. Не предприемаше нищо, за да го спре. Стоеше прав до катедрата и мълчеше, а после с нетърпелив жест го пращаше да си седне, сякаш пъдеше муха. Учителят нито потвърждаваше, нито отричаше неговото твърдение за реките и планините и той дълго не можа да разбере истина ли беше, или лъжа. Чак когато на края на срока му писа тройка по география, заключи, че трябва да е било истина.

               Там, откъдето тръгваха червените реки, имаше малък слънчев диск, подобен на ореол. Оранжевият кръг беше неравномерно изпръскан с жълти точици, които на едно място образуваха цяло съзвездие, като че ли там друго слънце, съвсем като първото, току-що беше избухнало. Беше като снимка на Слънчевата система след милиони години, преди и след нейното унищожение.

               – Ето това е проблемът – рече лекарят и посочи с върха на хладния си, чист пръст взривеното слънце, но без да докосва кръга.  – А също тук, тук и тук. Навсякъде, където се виждат тези жълти натрупвания.

               Той обаче дори не погледна натам и лекарят трябва да беше пълен глупак да му показва. Нали точно затова беше дошъл – защото не виждаше. Опиташе ли се да спре погледа си върху нещо, то мигновено губеше очертания, размазваше се и вместо него зейваше черна дупка с оръфани краища, като от изгорено. По едно време даже си мислеше, че успоредно със загубата на зрение е придобил свръхчовешката способност да прогаря с поглед всичко, което се изпречи на пътя му. Когато синът му идваше да го навести, слагаше тъмни очила и въпреки че като пълен слепец се блъскаше в предметите, отказваше да ги махне. Синът се безпокоеше и понеже не успяваше да изкопчи никакво обяснение, говореше на жена си:

               – Тате май съвсем е взел-дал. Не знам какво ще го правим, ако стане по-лошо.

               Жена му не казваше нищо. Тя беше сигурна, че по-лошо ще стане, и то съвсем скоро.

               И действително, не мина и месец, когато старият падна и си удари главата. Размина се с леко мозъчно сътресение, но все пак го оставиха в болницата няколко дни. През цялото време упорито мижеше и само нощем, в тъмното, посмяваше да отвори очи. Беше убеден, че ако нищо не вижда, никому няма и да навреди. Лекарите го питаха дали го боли главата, направиха му скъпо изследване да проверят засегнат ли е някой важен мозъчен център, но всичко му беше наред.

               – Всичко ви е наред – заяви лекуващият в деня, в който го изписаха, и добави с тънка служебна усмивка, предназначена да изобрази съпричастие – За вашата възраст състоянието ви е напълно нормално.

               Ясно, рече си старият. Разбирай, нищо не е както трябва и всичко е отишло по дяволите, но понеже не ми остава много, няма никакво значение. В този смисъл действително е напълно нормално.

               Бивш полковник от Шесто, той не се плашеше лесно. Професията го беше научила, че не зад всеки обрат на съдбата се крие идеологическа диверсия и че възмездието е форма на опрощение, макар и често недостъпна за човешкия разум. Твърде дълго беше вярвал в Държавата и ако не до архангелите й, беше дорасъл поне до редиците на по-скромните й серафими, където също като обикновените граждани се подчиняваше на нейния ред, но за разлика от тях имаше властта да принуждава и другите да се подчиняват. Държавата и Бог бяха едно и също. Как можеха да не бъдат? И двамата не отговаряха за делата си пред по-висша инстанция, нито се водеха някъде на отчет. Управляваха уж с любов към човека, а за най-дребното наказваха с огън и меч. Старият познаваше и огъня, и меча, и любовта. И когато престана да вярва в каквото беше вярвал преди, почувства, че се е отървал. Разбира се, всяко отърваване беше условна присъда. Някой ден условието се изпълняваше и присъдата ставаше ефективна. Но той не мислеше за тогава. На мястото на бъдещето му зееше черна дупка, като от прогорено, и там нямаше нищо. Човек не може да мисли за нищото. То е толкова близо, че може само да го очаква. И той, вече слязъл от планината, го чакаше без надежда и без страх.

               Когато синът му дойде да го отведе от болницата, старият, все така мижейки, му нареди:

               – Дай ми тъмните очила.

               – Счупиха се – излъга синът. – Бил си с тях, когато си паднал, и са се счупили.

               Замълча. Знаеше, че баща му познава, когато го лъже и реши да зарие лъжата, както куче зарива препиканото.

               – Дадох ги на поправка, но още не са готови. А и за какво са ти? Искаш пак да се потрошиш ли? Кой ще те гледа тогава?

               Старият отвори очи. На мястото на сина му стоеше някакъв странен, безличен фантом с дупка вместо глава.

               – Не бой се. Няма да се строша.

               И двамата тръгнаха бавно по коридора на болницата, сякаш един слепец водеше друг.

               Той беше имал жена. Не майката на момчето, друга. Не мислеше за нея като за втората си жена, а просто като за жена си. Единствената, своята. Беше я срещнал късно и нямаха деца. Тя беше пианистка и композиторка, член на Съюза на композиторите. Не беше едра, нито красива, но осанката й, особено щом седнеше пред пианото, беше величествена и непоклатима, поне той смяташе така. Бракът им беше неравностоен, какъвто винаги бива бракът с човек на изкуството. Той беше момче от село и след като се пенсионира, по цяло лято прекарваше в бащината си къща да гледа пипер и домати. Нейният крак не стъпваше там. На село нямаше пиано, а тя трябваше да твори. Беше темпераментна жена, избухлива. Когато се караха, му крещеше:

               – Кой е артистът вкъщи? Ти или аз?

               Той не отговаряше, оставяше я да се накрещи. То си беше ясно кой е артистът.

               Иначе беше добра, по собствен начин чувствителна. Размекваше се при вида на малко дете, на животно. Понякога плачеше. Прие сина му, обичаше го като свой, нищо, че вече беше голям. Беше прилична домакиня и когато им идваха гости от нейния кръг, готвеше превъзходно. В останалото време готвеше той. Манджите му бяха прости, по селски непретенциозни. Винаги се хранеха двамата. Накрая, когато болестта я прикова към леглото, я хранеше той.

               Вече не можеше дори да чете. Очите му прогаряха страниците на книгите. В най-добрия случай виждаше смътните знаци в началото и в края на редовете. Те не му говореха нищо. Останали бяха само белите полета и ситните цифри, обозначаващи номерата на страниците, които също не можеше да различи. С другото му най-близко същество, телевизора, беше още по-зле. Но той поне му говореше, а старият още чуваше. Гласовете се сливаха в един – могъщ, непреклонен. Старият го слушаше напрегнато, стремеше се да улови всяка дума. Станеше ли му непоносимо тревожно, знаеше, че са новините. Само тогава спираше телевизора и си пускаше някой от нейните записи. Мъчеше се да си я спомни – как седи пред пианото с махагоновата коса и с официалната тъмна рокля със свободни ръкави, свършващи високо над китките, за да не й пречат.

               По случай годишнината от смъртта й организира концерт с нейни произведения в голямата зала на Съюза на композиторите. Покани всичките й колеги, а също и прочутия баритон, на когото дълги години беше акомпанирала. Раздаде покани и на неколцина съседи, внимателно подбрани. Лично позвъни на вратата на възрастния писател, който живееше в съседната кооперация. Предаде поканата на дъщеря му. Писателят и дъщерята дойдоха, издокарани подобаващо. Той се здрависа с писателя, с когото понякога си говореха по комшийски през балконите, а на дъщерята целуна ръка. Стана му драго, че се събра такава изискана публика. Не дойде единствено баритонът.

               Седнал на първия ред, трепереше от вълнение и следеше всичко да върви по програмата. Колегите на покойната произнасяха прочувствени слова, разказваха спомени със сълзи на очи и той им вярваше, вярваше, защото на какво друго да вярва човек, ако не на любовта на ближния. И също се просълзи. Повечето бяха жени като нея, в напреднала възраст, напълнели, театрално приповдигнати, с дантели и буфани, каквито отдавна никой не носеше и след изпълненията си се покланяха дълбоко, смирено и страстно, а той ставаше и на всяка подаряваше по една червена роза.

               Концертът се проточи. В дъното на залата някой постоянно изпускаше върху паркета стотинки, друг сподавяше мъчителна кашлица, а дъщерята на писателя дискретно извади от чантата си шоколадче, разкъса внимателно станиола и го подаде на баща си. Седнал на първия ред, той не ги чуваше, нито видя как след втория час залата тихомълком се беше опразнила. Имаше уши само за музиката и за словата. Преглъщаше тоновете сухо и жадно, сякаш не му достигаше въздух.

               Музиката й беше ужасна. Никога не я беше разбирал, не беше й казвал. Сега, когато беше останал окончателно сам и беззащитен, тя го връхлиташе с цялата си отвратителна атоналност, с цялата безсмислена претенциозност на едно старомодно и никому ненужно концептуално изкуство. Жена му го наричаше „сложност на чувствата“ и твърдеше, че не може и не бива да се обяснява, че всеки опит за обяснение убива изкуството и че не намира нищо лошо в това нейните произведения да са достъпни само за посветени. И ето, че сега посветените, колкото бяха останали, се бяха събрали в голямата зала на Съюза и дори ония, които приживе се бяха присмивали зад гърба й и я бяха одумвали, се качваха на сцената и изпълняваха въпросните произведения ако не с чувство, то поне с достоен за уважение професионализъм.

               Тя никога не беше имала подобен концерт.

               Как ли би се радвала, ако можеше да го види! Естествено, щеше непременно да подхвърли нещо ехидно, ако не за изпълнителите, то със сигурност за посмъртната слава. Но тя си беше такава и това нямаше да накърни радостта й – напротив, щеше да я направи още по-голяма.

               Синът му предложи да остане някой и друг ден у тях. Старият отказа категорично и той повече не настоя. Така щеше да е най-добре за всички.

               Нищо не го болеше. Казаха му да избягва четенето и гледането на телевизия, а също и да стои на тъмно. Старият се беше изсмял. След удара в главата му се въртеше едно подозрение и колкото повече разсъждаваше, толкова повече стигаше до извода, че е вярно. Беше попаднал в друг, уж познат на пръв поглед свят, а всъщност напълно чужд. Свят, населяван от привидения с дупки от изгорено вместо глави. Очевидно и синът му се беше превърнал в такова привидение, или по-скоро привидението се преструваше, че му е син. Той не се запита как, откога и защо. Последователността между причина и следствие беше без значение. Важни бяха единствено доказателствата. От опит знаеше, че истината не е субективно или обективно явление, а чисто и просто въпрос на доказване.

               Повече не попита за черните очила.

               Външно изобщо не се беше променил. Беше си все същият. Донякъде беше дори благодарен, че вече не може да се види. Не се и опитваше, нямаше смисъл. Най-много оттам да го погледне друго някое привидение, досущ като него, но без глава. Той обаче беше тук и главата му още си беше на мястото. Потвърдиха го даже лекарите в болницата с прескъпото си изследване, което синът му плати.

               Горкото момче, рече си тогава. Така и не се отучи да си харчи парите за глупости.

               Това беше последният път, в който си помисли за сина си като за син.

               А после всичко започна да се отдалечава и когато вместо новините си пускаше нейните произведения, понякога на средата запушваше уши и вътре в себе си горчиво се смееше. Музиката й действително беше ужасна, като самата нея. Тя беше една дребнава, сприхава, дълбоко заблудена жена и той я беше обичал точно такава.

               Беше. Защото сега повече нямаше сили да обича никого. И както го беше уверил лекарят, за неговата възраст състоянието му беше напълно нормално. Слава богу поне, че беше извадила късмет и не беше доживяла да се превърне и тя в привидение.

               Оранжевият кръг, пресечен от червени реки и обсипан с избухващи слънца и звезди, беше уголемена снимка на задната страна на окото му. Очният лекар му изнесе обстойна лекция, изпъстрена с термини, които той не разбираше. Беше млад доктор, много по-млад от сина му, още хлапак. Старият не го слушаше, само кимаше. Ако го накараха да повтори нещо от чутото, щеше да се затрудни. Защо тогава беше дошъл? И той не знаеше. Може би в търсене на доказателства. Но за какво? Доказателствата бяха навсякъде и кои от тях ще подбере зависеше изцяло от онова, което имаше да доказва. Полковникът нямаше нужда от потвърждение. Макар да не виждаше вече, не беше чак дотам изкуфял. Напротив, умът му работеше с привично хладнокръвие, бързо и безпощадно, както не беше работил от години. Сякаш едва сега се пробуждаше и бърборенето на доктора го достигаше нереално гладко, подредено и самоуверено, като че снемаше показания на лъжесвидетел.

               Когато човек говори истината, помисли си, той се запъва и сам не си вярва. Защото истината е трудна за изричане. За нея няма думи. Думите са за фактите.

               – Дистрофия на макулата в напреднал стадий. Възрастово изменение – рече най-после лекарят и погледна чистия си, хладен пръст отчуждено. У него остана чувството, че през цялото време беше говорил на пръста си.

               – Има ли лечение?

               – Е, все нещо може да се направи. Съществуват различни методи. Възможно е процесът да се забави.

               – Но има ли лечение? – нетърпеливо настоя пациентът.

               – Всяка терапия е лечение – рече докторът и пресилено се усмихна на стария, който му беше несимпатичен. – Но ако питате за окончателно излекуване… Погледнато така, прогнозата не е оптимистична.

               Хе, помисли си старият, прогноза! Прогноза се прави за времето. При човека няма прогноза. Там има само…

               Но и той не знаеше какво има там.

               – Ще ослепея ли?

               – Не напълно – бодро отвърна лекарят и на свой ред си помисли: няма да изкараш толкова. – Но вие и близките ви трябва да се подготвите за състояние на частична слепота. При подходящо лечение, можем да опазим периферното зрение. Ще виждате цветове, контури, петна…

               – Нямам близки – прекъсна го пациентът.

               Лекарят замълча.

               Цветове и петна. Струваше му се, че цял живот беше виждал само тях. Може би това жена му наричаше „сложност на чувствата“. Някаква нищо незначеща какофония, поругаване на слуха. Как не й хрумна ни една проста мелодия – да му влезе в ума, да може да си я тананика. Но тя презираше простите неща. Кой знае, може пък и него да беше презирала.

               Той плати за прегледа и излезе от клиниката сам, висок и вдървен. Пътят му беше дълъг. Можеше да хване тролей, но тогава щеше да се наложи да пита за номера и да моли да му съобщят спирката, на която щеше да слезе. Затова предпочете да върви.

               Един ден на вратата се позвъни и той се стресна – не чакаше никого. Помъчи се да си спомни някакви дати и часове, но не успя. Отдавна живееше извън датите и часовете. Сигурно беше инкасаторът. Той идваше без предупреждение и когато валеше, оставяше кални следи.

               Пред вратата стоеше дребен мъж с опечено като кирпич лице. Очите му бяха две цепки и мъжът се смееше с цепките, но не и с устата си. Старият си рече, че сигурно е от малцинствата. Напоследък даваха на малцинствата евтина работа, която нямаше да оплескат. Такава беше политиката на държавата. А за отчитането на водомерите едва ли се искаше висше образование.

               Мъжът, който се смееше с цепките на очите си, сега се засмя и устата.

               – Ринпоче!

               – Елате – покани го старият. – Ще ви покажа къде е банята.

               – Ринпоче – повтори мъжът.

               Старият не го чуваше, или се преструваше.

               – Насам, насам…

               Той ясно виждаше лицето на дребния мъж – очите, устата, обръснатата до синьо глава… И не разбираше, не проумяваше. Заведе го в банята, посочи кутийките на водомерите и зачака. Мъжът от малцинствата се приведе покорно. После извади тефтер и взе да драска.

               Само да не ми надпише пак сметката, разтревожи се старият, но нищо не каза.

               Онзи си тръгна бързо, без да остави кални следи. Навън беше лято, липите цъфтяха. Отдавна не беше валяло. Старият си помисли, че за пръв път виждаше инкасатор да се кланя на водомерите и тази мисъл известно време не му даваше мира, а после забрави.

               Когато отново излезе, за да си купи хляб и кисело мляко, установи, че е съвсем ослепял. Какво пък, каза си, нали поне краката му бяха здрави. И продължи да върви натам, накъдето винаги беше вървял. Някой на улицата го поздрави. Старият го погледна с пусти, любящи очи и отвърна на поздрава. Човекът – жена или мъж – го подмина. Вече нямаше привидения с изгорени глави, а само светлината на избухващо лятно слънце.

Той тръгна към нея с предварително приготвените пари и с празната торбичка в ръка.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.