Димитър Яранов, Fe2O3 (Night), 130 x 100, масл. бои, платно, 2019

 

Да си зает само да цъфтиш – това е
амарилисът. Расте предимно
нощем: трябва само
малко повече търпение отколкото имам
да седя и да го наблюдавам докато пукне зората;
вижда се с просто око как час по час
на ръст израства. Като дете на вратата на обора,
с гордост драсва колко е дръпнало всяка година,
постоянно нагоре
се стрелва всяко зелено стебло, гладко, матово,
тук-там червеникаво лилаво в основата, с почти
невидими вертикални ръбчета
по дължината им:
Две здрави стебла от всяка луковица,
понякога с твърди листа за компания,
елегантно извити стръкчета с обли краища.
Отгоре, бременните пъпки, блестящи в пълнотата си.
Някоя сутрин – толкова скоро! – събуждаш се и първият цвят се е разтворил. Или го хващаш застинал в единствен, кратък
миг на колебание.
На другия ден – още един,
свенлив като жребче,
и дори трети, четвърти,
гордо понесен на върха
на тия здрави колони, и всеки като някоя Юнона, великолепно спокойна, мома великанка в скромен разкош.
Ако хората можеха да са
така непоколебимо цели, съсредоточени, незабързани,
мимолетни заради прост
непоклатим порив! Ако можеше да разцъфваме
от самите себе си, отдаващи
нищо несъвършено, задържащи нищичко!

Превод от английски Юлияна Тодорова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.