Димитър Яранов, Рани върху ландшафта, диптих, 2 х 75 х 100 см., масл. бои, платно, 2003

 

След време може дънерчето пак да се разлисти,
най-голите растения да пуснат цвят и плод;
най-страдащата твар от болката да се изчисти,
в най-сухата земя да се разлее див поток;
менят се времената, случаят върти се в танц,
от благ късмет към лош и от премеждие към шанс.
Морето на Съдбата нивга няма да се кротне,
Тя дава благослов на най-натрапчивата мъка,
с еднакъв жест Тя пуска своя прилив или отлив,
а станът ѝ тъче най-фина и най-груба тъкан;
и няма толкоз славна радост, че да не престане,
ни толкоз лош късмет, че да остане постоянен.
И няма неизменна пролет или вечна есен,
и няма непрестанна нощ или безсмъртен ден;
най-горестната птица има свой сезон за песен,
най-яростният ураган след час е укротен:
с редуване на времена Бог вещо се намесва,
човек мечтае своя връх и се бои от бездна.
Понякога късметът е в загубената порция,
голяма риба да избяга, малка да се хване;
и в нещо всичко, а във всичко нищо не упорства,
и някой има всичко нужно, никой всичко щяно.
Безпримесното щастие човек не го е виждал.
Най-бедният е с нещо, най-богатият – не с всичко.

 

Превод от английски Венцислав Василев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.