Димитър Яранов, В памет на поета, диптих (В памет на Димитър Воев), 2 х 79 х 50 см., маслени бои, платно, 1994

 

Когато падна от люлката и от езика ти почти се откъсна парче
зарастваше много бавно в устата ти
заедно с теб растяхме
от себе си помня твоите болки.

После дойде моментът, когато ме отрече –
за да израснеш, казвах си и притихвах,
ставането ти е дълго.
Когато се завършиш мен няма да ме има същия –
пътят ни е променлив.

Тогава все още не можех да говоря
носих те на ръце, за да ти покажа зимния път
бяхме истински щастливи.

Обичам теб – тази, която ще останеш, когато вече ни няма.

Най-ярките спомени се къпят в цветовете на страхотно силни светлини, които са много преди това,
езиците са част от тях.

След теб загубих пола си, върнах се в изходната позиция на пред-осемгодишния.

Денем се рушиш от стените
нощем те съзиждам гладка чисто нова – без драскотина, без пробив, без дупка
Сестра на мечтите ми.
Светът не е един, но е свързан.

Жената предусеща бурята и бърза да прибере дрехите от простора нощем.

Знам всяко едно, но нищо не притежавам, дори и това знание не е мое.
Имаше време, когато всичко беше мое и се бях превърнал в куче пазач на стадото.

Единствено в обичта ви вярвам
Аз съм безмълвния глас на дете.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.