Димитър Яранов, Деца на войната I, 100 x 100 см., акрил, платно, 2005
Да имаш баща, срещу когото не е необходимо да се бунтуваш и да го убиваш, е рядко благословение, каквото и да говорят терапевтите и както и да се оправдава теоретически, литературноисторически и политикономически необходимостта на отцеубийството. В поезията бащата е този, който категорично и благо кара да замълчи у синовете тревожността от повлияване.
Ако следвам тази интуиция за поетическото бащинство, вариация на Карл-Шмитовата дефиниция на суверена, който решава за извънредното положение, бих самоопределил Ани Илков като мой български жив баща в поезията. Български, защото изрично не се причислявам към българската поезия, само пиша на езика; жив, защото обикновено смъртта е тази, която успешно заглушава т. нар. амбивалентност на синовното чувство.
Ани Илков беше суверенът, който през 90-те взимаше решението за извънредното положение, наречено поезия. Той беше детрониран заедно с нея от консумирания Мирен преход, необратимо триумфирал със Симеон ІІ и народния писател.
Поезията на Ани Илков достигна до мен късно, бях влязъл в трийсетте, той беше отгледал вече първото поколение синове, мои връстници, аз попаднах сред изтърсаците на това поколение. Първата книга, която прочетох от него в момента на излизането й – момент, бележещ ключов край – бяха Зверовете на Август (1999).
Горчиво-възвишената рекапитулация и закриване на епохата на 90-те, чийто августейши звяр и суверен е Илков, ми даде това, от което имах нужда още преди да имам каквато и да било идея как би могло да звучи то на езика, на който пишех:
Възвишеното като естетически застъпник и наместник на теолого-политическото след суспендирането на правата му като поетически, т.е. утопичен проект. Така през Зверовете на Август прочетох по-късно „пиесата за четене“ Bulgaria Limited (2002) и събраната публицистика Похищението на България (2014).
Още в началото на 00-те в един надрусан в поетически и буквален смисъл на думата текст, на който днес гледам единствено като на частен документ на психическо и социално състояние на духа – и сега мога да го цитирам в това му качество на документ отвъд литературното – определих за себе си Илков като „августейши татко“.
Десет години по-късно, когато Мирният преход в съвременната българска литература беше финализиран до степен да може да се пристъпи към юридическото оформяне на де факто случилото се, написах рецензия за публицистиката на Илков и я публикувах в издание, сред чиито създатели беше той, без все още да знам, че то е обект на рейдърска приватизация от страна на синовете, към които възрастово спадам.
Една от участничките в рейда, протичащ все още неформално, пусна рецензията ми в сложна игра на коткане и мишкане около предстоящото коливо, тази добре описана от Илков местна идиосинкразия, при която рейдърите държат да бъдат обичани. Приватизацията стана публичен факт две години по-късно, подготвена от политикономически необходимата инсценировка на убийство на бащината фигура.
Така през лятото на 2016-а, когато се стигна до ритуалното отцеубийство и реалното изповядване на сделката по приватизацията на материалните активи и символния капитал на 90-те, някогашното поетически наивно-безпоследствено и химически надрусано „августейши татко“ изведнъж се сдоби с екзистенциална кръв и трезвост в момента на взимане на решение дали да се присъединя към рейда на синовете, които току-що бяха показали публично хляба и ножа, вдигайки ги леко конфузно високо над главите си.
Няма да е убедително да твърдя, че изборът между Ани Илков, от едната страна, и световноизвестния народен писател доц. член-кореспондент и обслужващия персонал на поколението наоколо, от другата, беше много труден. Не беше трудно също така да откажа на неолибералните комсомолци познатата оферта да бъдат обичани.
Щастлив съм, че изборът и отказът бяха естествени. Благодарен съм, че не по-малко естественото желание да си с връстниците си, когато убиват бащата, ми се стори неоправдан морален хазарт.
Само бащата може да дари с избягването на сляпата съдба на убийството му.
списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X