Димитър Яранов, Национални символи, 25 см, кръгла рамка, масл. бои, платно, 2019

 

 

Непреодолимата граница

Поривът за свобода, въплътен в бягството, е безмилостно прекършен според повечето развръзки на фикционалните разкази. В разказа „Чуй чановете“ от Иван Бунков (от сборника „Гайда за пет пръста“, 1981) случката е поместена във времето на монархията. Съпругът на героинята става „митничар“ и докато е на работа, убива един младеж беглец. Съпругата му е обградена с омразата на съселянките си. Ето епизода:

[…] А Стана ѝ продума:

– Христаки убил момчето, взел му обувките. След убийството дошла майката и рекла: „Ти сина ми че уби – уби. И мене почерни. Ама де са парите, жълтиците?“ „Какви пари? Нямаше пари!“

Имало следствие и то доказало, че момчето е убито като панта. „Младо беше. Буйно – плачела майката. – При баща си отиваше, в Америка.“ „В Америка ли? – клател глава Христаки. – Намери си той една Америка.“

Зарили момчето под дъба, там, дето Христаки го убил. Надве-натри го покрили, а овчарчетата видели кучетата да го измъкват и пръсват наоколо.

Оттогава знаеше защо мълчи Христаки. Пак така, с вдигната глава, минаваше по мегдана, пак си слагаше новите сукмани и белите тестемели, но в душата ѝ огънят сякаш поутихна, та още повече се отдръпна от хората…

Най-лаконично образът на убития беглец запечатва стихотворението „На границата“ от Георги Рупчев (от стихосбирката „Уморени от чудото“, 1982):

Отведоха псето. Тревогата свърши.
Викът е притиснат под мръсния сняг.
И ето го – кървав, окалян и мършав –
шестнайсетгодишния враг.

Така ли ще свърши – за трети път бяга,
нестигнал доникъде. Всичко дотук:
изтъркани кларкове, нова винтяга
и пръсти, несвити докрая в юмрук,

четирийсет лева, задигнати ловко,
бележник, флумастер, стрела през сърце,
пакетче цигари, германски часовник,
запалка и кръгло пъпчиво лице.

А ти в огледалцето виждаш сред кишата
как бавно полепват снежинки живот.
И дявол го знае къде би отишъл.
И господ го знае – защо.

Момче, ей, момченце… А той се е проснал
прострелян. И ти, угнетен,
се взираш безсмислено в алаброса му
и все пак се молиш да бъде спасен.

Безмилостните убийства на границата са описани в повествование, появило се в началото на 1990-те, във времето, когато вече не са били в сила разпорежданията на тоталитарния режим. Сякаш в него се обобщава максимално сгъстена цялата негативна памет и всички произведени стереотипи за границата. Става дума за новелата „Граница“ от Емил Тонев (1993), написана по сценария на едноименния филм (режисьори Христиан Ночев и Илиян Симеонов). В нея са дадени три осуетени опита за пресичане на границата – и четири убийства. Първият изглежда забавен: покрай патрула с двамата млади граничари преминава странен добродушен луд: бягството му е някакво самоцелно случайно лутане. Следващите убийства градират от изпълняване на служебни задължения до безсмислена жестокост: убит без спазване на предварителното предупреждение нарушител; убийство на двама германци – момче и момиче, успели да минат кльона, без да алармират системата. Самият граничар предизвиква и четвърти опит за бягство, за да убие отново – и да се сдобие с още дни отпуск. Безмилостният ловец на нарушители е даден в контрапункт с друг граничар, негов приятел, с чието самоубийство започва новелата. Сякаш самоубийството е единствената възможност да се спасиш от смазващата принуда да бъде убиец.

Такъв образ на граничаря убиец идва да увенчае, като преобърне из основи произведения в соцлитературата образ на граничаря пазител, олицетворение на неприкосновената граница на соцродината от дебнещите заплахи. Според идеологическото клише обаче тъкмо граничарят е заплашен:

Зорки очи – оттатък.
Зорки очи – отсам.
Дуло – вгледано в дуло.

Точно
пред цъфналите поляни
пчели прекъсват
своите полети.

(Иван Николов, „Далечна застава“)

Тя мисли:
в скалите доспатски ще свирне куршума,
мъжът ѝ ще просне ръце върху калната шума… (Иван Давидков, „Далечна застава“)

Освен това граничарят пребивава в някакво идилично пространство – изместен от родното място, потопен в тайнствената природа и призрачните видения, както в това стихотворение от Пеньо Пенев:

[…]
През тая тиха нощ сме легнали в траншея –
чер змей нагърчен край граничната бразда.

Другарите ми спят в ръцете с карабина,
готови всеки миг да станат за стрелба,
….
През тая кротка нощ далеч и Ямбол свети
като петно в една мъглява равнина.

За тебе мисля аз, за тебе, мила моя.
И нещо сладко пак в гърдите се топи…
[…]
„Нощ на границата“

Във фикционалната география идеологическите разделения моделират самата природа. И ето че: „тук цъфти любимата родина“ / „а там отсреща – тъмни, пушечни кълба“.

Стихотворението „Граница“ на Любомир Левчев трябва да увековечи паметта за граничарската героика и ще го цитираме цялото, първо, защото дава цялата митология за граничарството, отхранвана през периода, като своего рода удължаване на революционната бдителност, и второ – заради неочакваната – сибирска – екзотика на нарушението на границата. Става дума за известния граничен конфликт между СССР и Китай по повод остров Дамански, който се намира в сибирската река Усури, конфликт, довел до убийството на деветима съветски граничари в нощта на 2 март 1969 г. След това китайските части са пометени с мощно съветско оръжие. Жертвите са може би към хиляда. Днес островът е в китайско владение.

Експозицията на поемата показва недвусмислено, че границата е станала топос в идеологията, обработван и отглеждан в прожекционните зали на ЦК (абревиатура за Централния комитет на съответната комунистическа партия). Колкото и радикална да е реториката или изпипана формата на това стихотворение, колкото и точно да са дозирани, поетичният език тук всъщност е пренавита пружина на траещата бутафорна радикалност в лозунгите. Цитираме този образ и като пример за удържането на „революционна радикалност“ насред самодоволното благополучие след Хрушчовото време чрез произведенията на поета, станал лице на „априлското поколение“ и на най-високите постижения на соцпоезията Любомир Левчев; уви, лице и на псевдорадикалния размах на поезията:

Граница

В Москва,
в ЦК на комсомола,
в оная зала,
дето е пламтяла
на революцията школата,
обречени,
ний гледахме един
жесток документален филм.

Река Усури –
бяла,
ледовита…
И двата смътни бряга.
И Дамански…
Едва забележими повлекла
по мрамора искрящ на вечността.

Но като черни знаци
там
убитите
лежат изсечени и лаконични.
С ръце разперени,
с лица епични
и с ударенията на кръвта –
неразгадани сигли,
неразчетена
писменост на смъртта…
А после.
Ето:
Енската застава.
Тук паметникът вече построен е.
(Дългът е вече вечност.)
И граничарите, отиващи на смяна
със заредени вече автомати,
минават
и целуват имената
на първите от свойто поколение.

Не помня имена –
ни малки, ни големи.
Остана в мене
само ей това
окървавено повторение –
1950.

1950.
Годината на тяхното рождение.
1950.
Застреляната без предупреждение.
1950.
И чух един почти момчешки глас
от Изток дълбок да вика:
„Внимание!
Дамански плува
като съсирена частица
по ваште погранични вени!…
Внимание!
Сега убиват
1950!…“

1950.
Тогава ме приеха в комсомола…
Сега това ли искат да убият?
1950.
Вървях по своя тънък слънчев лъч.
Момичетата ме показваха
на своите приятелки…
Сега
на любовта ли идва края?
1950.
За първи път печатах стихове…
Но днеска стрелят в тях
и значи в мен.

1950.
Ще си припомниш за една елха,
за лудите наздравици и танци
и за целувки,
опрощаващи
наивните ти грехове…

А в същите онези часове
край тебе
и край мене са се раждали
момчета граничарчета…

Тогава аз не се замислях
кога
и как
годините умират.
Но днес съм стар като тракийски меч.
Но днес видях
там на леда
простреляна и обезобразена
велика
и жестоко моя
1950.
Средата на века.
Средата на надеждата.
И себе си,
и вас видях
все на Усури,
всеки миг
стоиме ние противопоставени –
щик срещу щик,
брат срещу брат –
„Световното село
срещу световния град“…

Не призовавам аз към крясъци.
Не ги обичам
ни радостни,
ни ужасени.

Но днеска
да мълчиш е подлост,
предателство е да мълчиш.
Какво да чакам аз
и ти какво да чакаш?
Минава граница през нашите сърца
и ние сме граничари –
граничари
на строгата родина
Комунизъм.

Изброените по-горе примери са от „Поетична антология за мълчаливия подвиг“ (1974). Благодаря на Мая Ангелова, от която научих за тази книга и която има куража и търпението да се занимава с българската литература от годините на тотален натиск на режима. В антологията ще открием и отчайващи примери за присаждане на поезията към идеология, тъй като при други автори – а те са множеството, – няма и следа от тази формална сръчност, която може да имитира поетична форма и патетика.

Ето как се залавят вражески нарушители според едно стихотворение (ще спестя името на автора му – той просто е ретранслатор на най-баналните клишета). Не се наемам да съдя доколко така са се водели схватки и доколко стихотворението просто възпроизвежда стереотипите, по които са пишели поезия на килограм:

На струмския мост

Сводка:
       трима бандити към нас!
Но стена непристъпна сме ние:
двама хващаме в ниския храст,
а и третият де ще се скрие,

а и третият – в клопката сам –
де ще иде по сивите чуки,
като вика овчарче: – Насам! –
като вика дърваря: – Ей тука! –

като селянка тича към нас
и ни маха: – Надолу, надолу! –
и едно пионерче, но вече без глас
вика: – Батко, ей в тези тополи…

И кордонът е сключен. И той
бяга смъртно уплашен по моста,
но го срещат със страшното: – Стой!
И оттук, и оттук двата поста.

Той се хвърли от моста. Но в миг
Велко метна назад автомата
и видяхме героя войник
след бандита как скочи в реката.

Те се счепкаха с ярост и стръв.
Струма плисна в тях пяна кафява,
после с пяната тръгна и кръв,
ала Велко врага не остави.

И извлече го мокър при нас,
във папура го тръсна и каза:
– Удушил съм го… братчета… аз
исках жив, ала нà – от омраза!

Съдържанието се изчерпва с пасторал и систематично нарушаване на правилника: стрелба без предупреждение, саморазправа и садизъм. Много овчари и овчарчета. Също – изненадващо! – откровено чистосърдечно набеждаване на граничарите в садистични наклонности.

Тези крайности обаче имат опасно много допирни точки и с днешните представи за границата по време на социалистическата държава, но без „зорки очи“ оттатък и отсам или „дуло – вгледано в дуло“, за каквито се говори в поезията. Идеологията се възпроизвежда, но с преобърнати оценки, оставайки все тъй елементарна. Колкото до това как е минавала граничарската служба, ето какво разказват двама отслужили задължителната военна служба през 1970-те: единият родом от село в Източните Родопи, недалеч от Мадан, а вторият – разузнавач в гранични войски. И двамата са завършили езикови гимназии (означавам имената с инициалите З. и Ф.):

[…]

З: – Елас, Елас…

Ф: – Елас, но с гръцки букви беше. Тази полянка се пада на билото и нататък казват, че било Гръцко. Разходихме се в Гръцко. Полянка, не се охранява. Гръцки граничар не се вижда никъде, и застава не се вижда.

З: – Ние бяхме с гръцки език, с радиостанции. Бяхме зад кльона.

Ф: – Значи ти си бил от „дълбоките“, дето им викахме, с гръцки и турски, за подслушване. Имах съученици с гръцки, дори единият си изкара една седмица отпуска, защото засякал хубав разговор.

З: – Ние, разузнавачите, сме по-назад от границата, „зад кльона“. В зависимост от профила, кльонът не е на самата граница. Може да е 2-3 километра от границата. Между границата и кльона пускат стадата. В кльона има врата. Граничарят с една тетрадка разписва и пуска овчарите. Има опъната тел между дърветата и като я блъснеш, изскача сигнална ракета. Добитъкът редовно правеше този номер. И бункер имаше от времето на Хитлер. През Маказа имаше шосе и тогава, но беше затрупано. Граничарите си имаха собствено стадо. Ядяха само агнешко…

Ф: – Когато ни водеха до самата бразда, на няколко места граничарите казваха: „Спрете“. И отиде граничарят, откачи телчето, премести го да можем да минем. Някъде, на някой дънер има заковани такива установчици, подобни на ракетните пистолети. И една тънка тел, опъната през пътеката. Ако не знае, човек няма да обърне внимание. Както тича, къса телта, освобождава ударника и ракетата се изстрелва и все едно, че казва на граничарите: „Ку-ку, тук съм“.

З: – Нощно време между кльона и браздата пускаха групи по трима, които могат да стрелят без предупреждение – вече те са си началници.

Ф: – Първо трябва да извика: „Стой, ще стрелям“. Не съм свидетел, но съм чувал, че първо стрелят, пък след това викат.

З: – Да, може, там те се разпореждат.

Ф: – На един съученик баща му беше ловджия. Ловджиите избягваха границата – ловната им територия беше голяма. Та един път напипали един застрелян. Обадили се на станцията и ония им казали: „А, и вие ли го видяхте?“.

 Аз съм бил някъде 7-8 годишен. Вкъщи на закачалката висеше мàнлихера. Беше задължително, заради доброволните отряди. Когато има тревога в заставата, и тях вдигат. Блокират границата, следовата група тръгва по нарушителя, а във вътрешността вдигат доброволните отряди. И те си имат постове, правят също заграждения. Доброволните отряди бяха задължителни. Няма искам – не искам.

З: – Кльонът беше с…

Ф: – … с лек ток, той сигнализира…

З: – … като се бутне нещо… Както вечеряхме – ние бяхме в заставата, – всички скочиха и останахме само ние, от нашето поделение на разузнавачите.

Ф: – Отделно от кльона в посока към България има хубаво разорана полоса, рохка, някъде към четири-пет метра. Когато има нарушение, те не могат да уловят точно къде е, но разбират в кой район е станало и обикалят по полосата, за да видят къде има следи.

Кльонът е стена с няколко реда бодлива тел, със сензори, висока малко над човешки бой, която завърша с наклонена част. При всяко докосване, още повече при разкъсване, изпраща сигнал в заставата.

Ф: – Не знам кога са го вдигнали този кльон: от Резовска река горе до Дунав…

Електроалармената инсталация е изградена през 1960-те години по протежение на цялата сухопътна граница на страната ни.

З: – А за разораването – нашите разорават там тази бразда, вътрешната, и забравят ралото. Гръцките граничари взимат ралото и го понасят… Правят си майтапи.

Ф: – Питахме граничарите: „Ами къде са гръцките граничари?“ – „Кой ги знае, викат, те не пазят.“

З: – Измисляха какви ли не небивалици, за да ни плашат. Разправяха, че били избягали оттук едни момичета. Хванали ги от гръцката застава и цяла една седмица им висели гащите там. Беше 72 година, точно кризата с Кипър. Нашите правеха учения на границата. Ние бяхме с маскировъчни халати, с радиостанции. Ама каква природа беше!…

Ф: – Ти къде си бил?

З: – Към Маказа. В Хасково бях и от Хасково ни вдигат, през Кърджали – тютюневите ниви помня, – и нагоре. Къде е било, не знам, но видях Маказа. Затрупано шосе. Старите хора ни казваха: едно време слизахме долу в Гюмюрджина, Комотини се казва на гръцки. А ние учехме от тетрадки къде има бази. Абе, нищо не можехме да подслушваме, аз и толкова разбирах гръцки. Осем месеца само. […] Бяхме на палатки. В самата планина, близо до границата, даже близо до заставата, но не в самата застава. Там ходехме да ядем. Знаехме, че имат стадо с овчар – овчар-граничар. Викат: тия ядат само месо. […]

Ф: – Най-вече това защитно съоръжение, кльонът… То е доста навътре в страната, на 2-3 километра. Който и да мине, моментално биваше засечен. От кльона до границата има сума ти разстояние, терен, който бегълците не познават, а граничарите познаваха много добре, терен със сума ти капанчета. Освен това сигналните ракети, които ги имаше на много места. Най-обикновена бодлива тел, опъната между две дървета, на височина 10-20 см.

З: – А бункерите ти виждал ли си?

Ф: – Не, по тоя район нямаше.

З: – По Маказа имаше останали от германците. От бункера се вижда долу шосето – точно завоят на шосето. Това в случай, че Чърчил дебаркира там.

Ф: – Имало е по цялата граница: турската и после част от гръцката. Нали гръмна този случай: немски панцер [танк – б.м.МГ], нашите се опитали да го продадат за старо желязо, а той имал колекционерска стойност. Били вкопани танкове като бункери по цялата граница.

З: – Видял съм само един бетонен бункер, и то осран с лайна, абе изобщо…

[…]

Освен кльона по граничната линия е имало и минирани участъци, тъй като не можело да се опънат мрежи по стръмните планински участъци – за такъв споменава новелата „Граница“. Капитанът на измислената в повестта застава обяснява, че отдавна е разминирано, само надписите с предупреждението са оставени, сякаш те ще са достатъчни, за да стряскат нарушителите. Е, така става, че тъкмо една от тези мини взривява оня граничар, който е убивал бегълци без предупреждение, за да ползва отпуснатите дни извън заставата, тоест предпазните средства в крайна сметка се обръщат срещу пазителите.

Как е изглеждала границата и залавянето на нарушители можем да видим в новелата „Граница“ – един разказ за предходната тоталитарна епоха, създаден през 1993 г., непосредствено след падането на режима, преди още да се демонтират граничните мрежи. Пресният спомен за времето на идеологически диктат личи в усиленото до ожесточение противопоставяне на разпадащата се военна машина срещу нормалните човешки реакции. За тази схематичност съдейства и връзката на литературния разказ с киносценария. Но кинематографичната лаконичност в случая е превърнала героите в марионетки и малко или много е отнела възможността да се даде многопластово вникване в отминалата реалност. Освен това в името на стряскащите картини филмът пък се е лишил от възможността да запечата повече подробности от една заличена вече напълно реалност. Войниците от заставата са били на редовна военна служба, задължителна за всички младежи при соцрежима (без страдащите от тежки здравословни проблеми), тоест героите са на възраст 18-20 години, възраст, която днес изглежда още детска. Ето епизода за внезапното прекъсване на вечеринка в заставата поради тревога по сигнал от предупредителната система, че някой е минал зад теленото ограждение:

Тогава ревна сирената. Червената лампа в ъгъла замига тревожно.

Сякаш вятър измете момчетата от столовете. Капитанът блъсна учителката и хукна навън…

Нахлузваха шинелите в движение направо върху парадните дрехи, грабваха автоматите и изтрополяваха към левия участък на кльона. Лицата им бяха злобни и разкривени. Попа дръпна Красавеца и затичаха заедно, стиснали оръжията.

И започна безкрайното, идиотско бягане към браздата, препъването в мрака и псувните през зъби, и гадното чувство, че не ти е съвсем ясно за какъв дявол, мамка му, правиш всичко това…

[…]

3.

След тичането идваше страхът. Слузест и студен като змия, той шумолеше между камъните и разклащаше дърветата, прокрадваше се на пръсти в черната тъмнина зад момчетата, пълзеше по гръбнаците им и дишаше във вратовете им, червеноок и брадясал, винаги въоръжен с блестящ нож, винаги в гръб и винаги невидим. Страхът не се лекуваше. Напротив, ден след ден ставаше все по-силен и подъл, сковаваше крайниците и мисълта, изостряше сетивата, опъваше нервите до скъсване. Страхът беше господар на душите…

Бяха залегнали по двойки в редките храсталаци и чакаха. Мракът започваше да се избистря. Лежаха и слухтяха цялата мразовита нощ и нищо не се случи. Човекът, прерязал теловете, не се появи, сякаш беше потънал в земята. Стойнешки намери дупката в кльона още снощи, но кучетата изгубиха следата при незамръзналата рекичка. Стойнешки побесня и отиде с тях на самата бразда, за да пресече пътя на беглеца, ако успее да се промъкне край засадните постове. Капитанът се промъкваше от двойка на двойка и проверваше дали не дремят, сякаш нормален човек можеше да задреме в такава ситуация [подч.м.-МГ]. Накрая му писна и отиде да кибичи назад при Стойнешки.

Зазоряваше. Дългия гледаше, без да мигне, призрачните силуети на храстите пред себе си. До него Сънчо, лудият Сънчо, целомъдрено спеше [подч.м.-МГ], подпрял буза в приклада.

На стотина метра от тях лежеше Красавеца и слушаше сподавеното, пресекливо дишане на Попа до себе си. От умората му се привиждаха движещи се тълпи хора, като на призрачна манифестация.

– Ей, я виж – прошепна за стотен път тая нощ, – какво е онова там?

– Къде? – сепна се Попа.

Красавеца разтърка очи.

– Нищо, дърво е!

– Идиот! – изруга за стотен път през зъби Попа.

Страхът, който той изобщо не криеше, отдавна беше заразил Красавеца.

– Къде е браздата, мамка ѝ?! – рече, за да се поразсее. – Направо не знам къде сме…

– Тука е, на двеста метра зад нас – прошепна Попа.

 Дългия видя човека на не повече от двайсет крачки пред себе си. Не помръдна, само крадешком погледна какво прави Сънчо. Щуракът спеше дълбоко, нищо не бе усетил [подч.м.-МГ].

Човекът беше облечен с жълтеникаво яке, имаше очила и рошава дълга коса. Вървеше приведен и се озърташе. Не забеляза двамата пред себе си и продължи наляво. Дългия стисна очи. Когато ги отвори, човекът го нямаше. Само сухата тъмнина продължаваше да се оцежда между храстите.

 Нещо изтрополя в долчинката отпред – някой беше съборил камък. Попа се изопна и стисна автомата.

– Красавец – прошепна едва чуто, – пълзи вдясно!… Чуваш ли! Не ме зяпай, пълзи!

Гласът му трепереше. Красавеца запълзя.

Внезапно от мътния сумрак на долчинката пред него изплува превитият на две силует.

– Стой! – изкрещя Красавеца.

Човекът се сниши и побягна право към Попа.

– Стой, ще стрелям! – пак изкрещя Красавеца и свали предпазителя.

Гръмна във въздуха, а пукотът на автомата сякаш опърли човека и той затича с всички сили, без дори да се навежда. Не забеляза Попа зад камъните и буквално връхлетя върху него…

Тогава Красавеца видя пламъчетата, които изригна автоматът на Попа, и чу дългия, истеричен откос. Видя и черните дупки, цъфтящи една след друга по гърба на жълтото яке. Куршумите блъснаха мъжа в гърдите, прегънаха го в коленете и го хвърлиха назад върху скалистата земя…

Цяла минута мълчаха, чуваше се само бесният лай на кучетата откъм браздата.

Накрая Попа се обади с изкривен от уплахата глас:

– Красавец!… Аз съм, не стреляй! Не стреляй, ставам! – и се надигна.

Приближиха се. Предницата на якето плуваше в пурпурна кръв, която продължаваше да блика на тънки фонтанчета от дупките. Зад очилата с голям диоптър мъртвите сиви очи отразяваха облачното, зимно, безмълвно небе. Красавеца се извърна настрани и повърна. Избърса се с ръкав и вдигна глава. На рехавата утринна светлина ясно видя конвулсивно треперещата брадичка на Попа… […]

Странно е настойчивото твърдение за страха и стреса на момчетата сред студа и пущинака, редом с повтарящия се образ на унесения в дрямка Сънчо. Второ, става ясно, че едно неволно или нарочно затваряне на очите е решавало съдбата на беглеца. Колкото до типа на беглеца, описан в новелата, той има всички черти на отнесения интелектуалец, на човек, абсолютно непригоден както за спазването и подчиняването на общоприетите порядки, така и за героиката на бягството.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.