Димитър Яранов, Места за взривяване II, 100 х12о см., масл. бои, платно, 2020

 

есен .2021

Кестен нагрян от слънцето
сърцевина
в която детството
още се случва;

Маска от есенни нюанси
маскарад
от криви лица на съвременници.

Объркани сме,
задушаваме се
в дигиталната плът
на празното съвремие;
стенем пред стена от противоречия
убиваме ближния
с патологична загриженост.

Бучката захар
се топи на асфалта;
миниатюрни кристални решетки
се стичат
в плетеница от спомени,
кълбо от измамни същности,
дъх на нещо несъстояно.

А аз още съм тук
и още ме има;
Издържам на ураганните пориви
и на масовото втечняване
поне дотолкова, че да си спомня
че си падам по есенни багри.

И това ми стига.

 

Музика отвъд мозъка

Танцувам
в празната стая
за която давам половината си заплата
сам.
Разглобявам се
на съставни ампери
въртя се сякаш светът е в джоба ми
а джобът ми е скъсан.
Мелодията ме опиянява
като философска сентенция
обръща очите ми
назад към мозъка
за да мога така
да се погледна по-добре.
Излизам от панелката
Навън е есен.
Разминавам се със съседите,
с хората на спирката
с всички онези които бързат
бързат
бързат
за да стигнат до края на дните си
Вървя по тротоара
И прескачам сенките
и танцувам
И пак съм сам.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.