Лангстън Хюз – Харлем
Хубен Черкелов, 25 цента, Фредерик Дъглас, 2020
Харлем
Тук, на ръба на ада
Е Харлем —
Припомняйки си старите лъжи,
Старите ритници във гърба,
И старото “потърпи”
Което ни говореха преди.
Да, ние помним
Че продавачът от ъгловия магазин
Ни каза, захарта поскъпна с два цента
А хлябът със един,
И за новия данък на цигарите —
Ние помним работата, която нямахме,
Която никога не можехме да имаме,
И все още не можем
Защото сме цветнокожи.
И така седим тук
На ръба на ада
в Харлем
И наблюдаваме света отвън
Незнаейки
Какво да правим
С това
Което помним.
Вариации на една мечта
Да размахам широко ръце
под слънцето някъде там
вихрен танц да танцувам
И след края на белия ден
Да отдъхна във хладната вечер
Под високия клон
А нощта леко да пада
Тъмна като мен —
Това си мечтая!
Аз размахвам широко ръце
Във лицето на слънцето
Танцувам! Въртя се! Завихрям!
И след края на бързия ден
Си отдъхвам във бледата вечер…
Под висок строен клон…
А нощта каца леко
Черна като мен.
Minstrel Man
Макар устата ми
Да се криви от смях
А гърлото ми
Да пее дълбоко
Нима не чувствате
Зад тях
болката
Страдана дълго?
Макар устата ми
Да се криви от смях
Нима не чувате
безмълвния ми стон?
Макар краката ми
Да скачат весел танц
Нима не виждате
Как издъхвам?
Майка към сина си
Е, сине, казвам ти
Животът ми не бе стълби от кристал
Имаше и гвоздеи
И трѐски
И счупени дъски
И къщи без килими—
Голи.
Но все пак винаги
Аз се изкачвах
И стигах до площадките
Завивах зад ъглите
Понякога вървях на тъмно
Без светлина
Затуй момчето ми, не обръщай гръб
Недей да сядаш просто
Защото си се спънал малко.
Недей да падаш—
Виж, аз още ходя
Все още се изкачвам,
Макар животът ми да не бе стълби от кристал.
Остарявайки
Беше много отдавна.
Почти бях забравил че имах мечта.
Но тя беше там,
Пред мен
Като слънце ярка —
Моята мечта.
Но израстна стена,
Бавно растеше,
Бавно,
Между мен и мечтата
Растеше бавно, бавно
Затулвайки,
Криейки,
Светлината на мечтата ми
Израстна и достигна небето —
Стената.
Сянка.
Аз съм черен.
Лежа в сянката,
Без светлината на мечтата ми,
Над мен.
Само една дебела стена,
И само сянка.
Ръцете ми!
Моите черни ръце!
Пробийте стената!
Открийте отново мечтата!
Помогнете ми да счупя тъмнината,
Да разбия тази нощ,
Да разчупя тази сянка,
На хиляди слънчеви лъчи,
На хиляди бляскави мечти
От слънце!
Харлем
Какво става с отложената мечта?
Дали изсъхва
Като стафида на слънце?
Или бере като гнойна рана —
И после се разтече?
Дали мирише като разложено месо?
Или прави сладникава коричка—
Като сиропиран сладкиш?
А може би просто увисва
Като тежко бреме.
Или ще избухне?
Превод от английски Бистра Желева
списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X
Златомир Златанов – Докато наблюдаващият офицер спеше
Хубен Черкелов, 2000 тайвански долара, Чан Кайшъ, 2020
Влечението към смъртта въплъщава енергията на повторението.
Целта на това абстрактно влечение е постоянно пропускане на целта, оттам и травматичното наслаждение, този протагонист на истината.
Влечение като чиста негативност или радикална крайност, априорно условие – тази tabula rasa на всички фантазии, която разчиства основата за всеки истински етически или политически акт. Има ли обаче такъв акт?
Всяка нормалност е вторична нормализация на това изначално разместване на влечението към смъртта. Само чрез стресиращия опит за върховната пустота на всеки позитивен ред на нормалност се отваря пространство за събитие.
Светът е обърнатото лице на един ад, нещо като остров Санторини, кацнал върху вулканичен разлом.
Но ние сме забравили, че сме войници на космоса, всячески се стараем да забравим бога на забравата.
Страда Йов, защото му е отнето всичко, но страда и Проповедника на Соломон поради твърде многото дадено.
Периодическите кризи и сътресения са болестни симптоми, но и ускорена симплификация на една много по-дълбока травма, твърде древна при това.
Днешните протести дистрибутират енергията на безславни реминисценции в тяхното раз-архивиране на разсеяни хетерогенности.
Модерната държава трябва да защитава както субективните права и избори, базирани на собствена индивидуална воля и частна собственост, така и идеята за социална справедливост, което само по себе си е парадокс.
Държавата е вътрешно разцепена между легалност и не-легалност, но така раздвоени са и самите индивиди.
Модерната визия за законност включва незаконното, законите са едновременно валидни и невалидни.
Днес не се управлява чрез подчинение, а като се вземат под внимание субективните права, които са вътрешно раздвоени, това е управляемостта на модела Фуко – защо?
Формата на субективни права е насочена срещу самата себе си, една форма анулира това, което е създала друга, при това на същия принцип, субективно самоволение. Субектът на собствена воля се превръща в обект на безкрайна управленска активност, в която трябва да бъдат съчинявани все нови и нови права, за да премахнат ефектите, вредни за свободата, на други по-стари права.
Това е логиката на буржоазната governmentality по Фуко. Понеже това е управление чрез права, то управлява субектите, като усилва свободата им. Свободата на собствена воля прави субекта управляем, той не е оттеглен от управление, а във висша степен изложен пред него като субект, който съществува чрез управление.
И резултатът е противоречив както за управляващите, така и за управляемите носители на права.
Кой кого управлява – това ли е истината за протестите?
Истината е, че точно властимащите са с орязани граждански права.
Правата в модерния смисъл са контра-права, права на протестиращи и контра-протестиращи, плажуващи и контра-плажуващи, както видяхме на плажа Росенец.
Нещо се е променило във визиите за управление, политики и правосъдие, и ние не сме способни да го схванем, освен несъзнавано, несъзнаваното като нереализирана интелигентност.
Ние залагаме повече на несъзнаваното, отколкото на интелигентност, чието друго име е страст по невежество.
Това управление е корумпирано и авторитарно – но тези предикати само затлачват един по начало сгрешен модел, тоест липса на такъв.
Демокрацията е аморфна, единствения политически режим, който съзнателно се опълчва срещу своя евентуален фундамент, приемайки го за заплаха.
Демокрацията открито признава идиотския си транзитивизъм – избори на всеки четири години, въртележка на властовите идиоти.
Слугинажът като антропологическа истина за човешкия вид няма да бъде премахнат така, но може да се приведе в поносим вид.
Днес се управлява чрез неуправление, постига се стабилност чрез нестабилност, законност чрез съобразяване с гражданските права като легално защитени частни интереси на универсализирана себичност, тоест незаконност.
Всяко генерализиране на права и закони води до импотентно овъншняване, което прикрива нереализирания им вътрешен антагонизъм.
Това се видя с джиросването на акциите на футболния отбор Левски. В закона имало пропуск. Не, напротив, самият закон е легализиране на пропуски, случаен набор от цитати на собствената си разцепена структура и трансгресия.
Права имат и тези, които не обитават в правото, дори в повече права от правоверните блюстители на закона. Престараването на едните е компенсирано със свръх-имунитет на другите.
Имаш правото да участваш, но и правото ти на неучастие трябва да бъде взето под внимание, съобразено (considered).
Кой ще арбитрира? Всички символни авторитети днес са в упадък; частните желания, интереси, воли, претенции, самоограничавайки се едни други, не извеждат до общ хоризонт.
Демокрацията е аморфна по начало, където аморфното изисква аморфност, политиките и правните пледоарии са неопределени и демагогски.
Френската революция отпуши идеята за равенство и еднакви права, за да бъде всичко това опошлено в ресентимента на дребните съсловия и в идеологизираните аспирации на самовстрастяващи се фашизми и тоталитаризми.
Тоталитаризмът е равенство без свобода.
Либерализмът е свобода без равенство.
Тоталитаризмът е трибунал, либерализмът – кастинг.
Тези аксиоми са като щипки на омар, произвеждащи вътрешно разцепени индивиди, агенти на дифузни текучествени групи, заместили синтетиката на предишните аналогови класи.
Свобода и равенство репрезентират това, което Адорно наричаше “контекст на свобода”. Апелира се към тях, без да се разпознае, че принадлежат към сферата на циркулация, снабдяването с дребнобуржоазни блага, а не към антагонизма на труд и капитал, в което и се състои вътрешната връзка между свобода и несвобода в модерните общества.
И тогава какви политики, след като марксистката “база” е отречена като остаряла?
И досега не се схваща, че либерална демокрация е оксиморон. Норберто Бобио е цитиран да твърди, че борбата между либерализъм и демокрация е борба между хегемонията на свободата над равенството, от една страна, и на равенство над свобода, от друга.
Свобода и равенство са антитетични стойности, в смисъл че никое от тях може да бъде напълно реализирано, освен с цената на другото. Либералното laissez-faire общество е неизбежно неегалитарно и егалитарното общество е неизбежно нелиберално
Има само една форма на равенство – равенство в правото на свобода, – не само съвместима, но и изискуема от самия либерализъм
Проблемът пред хибрида либерална демокрация е фактът, че тъкмо защото имаш право на равенство не означава, че имаш ресурса да се наслаждаваш на конкретно упражняване на това право, и тази празнина трябва да се запълни с процедурно тяло от правила.
Постоянно сменящите се демократични процедури, понякога плод на искрени усилия да се придаде мощ на социалното тяло от тела, усилват подозрението, че това са лицемерни, формални и дефектни мерки, хвърлящи в отчаяние.
Свободата означава гражданство, правото и задължението да участваш директно в политическите решения. Свободата означава интегриране в общността.
И тук пътищата се разделят – либерализмът изисква частника-индивид в изолация, студената калкулация, чистия икономически интерес, който неподкрепен от политическа отговорност, се превръща в бедствие
И тук това бедствие се състоя в най-лошия вариант на мафиотска безскрупулност, вулгарност и цинизъм.
Ако актуалните олигарси бъдат неутрализирани, какво ще се промени?
Ако това правителство подаде оставка, неолибералният модел ще се смени ли, след като вече се е наложил повсеместно по целия свят още от времето на Татчър?
Несъзнаваното недоволство на масите ще реализира ли своята интелигентност?
Още Дельоз знаеше, че фашизмът е процес без цел и обект. Фашизмът се провали в морбидното си влечение към смъртта, но угрозата му не изчезна, по-ужасяваща от призрака на комунизма.
Политиките днес се декорират с фашизиран естетизъм, управляващите поддържат дрескод на артисти, амплоа на смешници, една Мона Лиза с мустаци.
Универсалното неразбирателство е дистрибутивната решетка, която позволява на всеки да се конформира, и това действа много по-ефективно от тоталитарната уравниловка.
Някога те бяха външно съгласни, за да са несъгласни вътрешно в симпатизантско дисидентство, днес е обратното, но ефектът е същият – днес биваме държани в подчинение чрез собственото си неподчинение, управлявани чрез собствената си фриволна неуправляемост.
Опустошението е пълно. Обект-причината на желанията, това илюзорно богатство, agalma, се харчи заедно с пустотата (void, ouden). Сократ е знаел добре това при отношенията си с Алкивиад.
Няма удовлетворени желания, има само желания за желаене.
Универсалното неразбиране позволява на всеки да е съгласен с несъгласието на другите.
Ако можеха да се разбират, хората щяха наистина да са несъгласни, както е в любовта, както е при Сократ с Алкивиад.
Пълната некомуникабелност е благодатна почва за комуникация, от която всеядните медии профитират.
Задачата на държавата е да поддържа поносимо неравенство, като поощрява субективните права, основани на самоинтерес и избор, но с парадоксалния резултат да деполитизира техните носители.
Изолационизмът на големи политики ражда авторитарни чудовища. Обратно, популистките политики доставят фетишистки разцепения субект на безпринципност и корупция.
Какво искат те ли? Морално чисти диктатори или корумпиращ терор на вежливост?
Проблемът е в самата им раздвоеност. Съвместяват социално участие и частен избор като коалиционни партньори на самите себе си и се превръщат в саморазпадащи се коалиции, заради което се самопрезират и проектират това презрение и върху институциите.
Да решаваш екзистенциалните си терзания със социална демагогия е гадно, да заместваш тези терзания с идеологически пълнежи – също.
Днес липсата на идеология е идеология в чист вид, както пледира Жижек.
Ето защо гражданското общество е толкова презирано, защото е носител на един деидеологизиран конфликт на импотентност и пасивност. Ницше ги е презирал, а сега го правят тези, които се смятат за държавници и истински мъжкари, способни да налагат волята си, да създават ценности и закони, докато не се проумее, че става въпрос за други импотентни смешници.
Разбира се, трийсет години те прехвърлят собствените си дефекти върху дефектите на тоталитарния режим, съответно на демокрацията, без да забележат своята зависимост от самоналожените трансферентни отношения на гравитиращи тела.
Е, вече го осъзнаха и мигновено го комерсиализираха в търговия с влияние – кой неповлиян би я изобличил?
Само до корупция и грабежи ли продължава да се свежда всичко? Не станаха ли твърде много оплаквачите на социални тъги и неволи, нещо което се е струвало подозрително още на Пенчо Славейков?
Йов или Соломон? Къде се корени потресната социопатия на човешкото общежитие?
Защо не измислят нещо ново? Няма го робският морал на Ницше, но защо приемат анонимната корпоративна рамка, политико-юридическата машина на държавата, работеща на празен ход, в която призракът на робския морал тържествува?
Корупцията е навсякъде и на всички нива – звучи твърде опортюнистично, нали?
Тогава доведете Сталин или неговите пародии, както се видя при нахлуването на прокурорски екипи в президентството.
Ако ще е половинчато правосъдие, по-добре никакво, както е в света на кафкианските герои.
Щеше да е хубаво светът да е по-добър и стабилен, корумпираната по начало човешка природа да бъде поправена.
Но това е невъзможно и всички го знаят в просветения си фетишизъм.
Протестите са сведени до деполитизиран фитнес. Страхът от радикални решения и промени е толкова повсеместен, че дори не се забелязва.
Това е по-скоро екзорсизъм на зомбирани духове, докато култовото божество на капитала остава непокътнато.
Френската революция отключи гражданско общество като чезнещ посредник на политическото, но това цивилно общество на права и свободи самото е политически конструкт поради скрити себични причини.
Егоистичните волунтаризми се нуждаят от държавна санкция и протекция. Това е парадокс, какъвто е залегнал и в основата на модерната държава – да прави възможно социалното участие, както и да позволява частни индивидуални избори.
Всички са ощетени и всъщност никой не е. Универсалното продължава да се разминава с партикулярното.
Какво ни казва модерният господар?
Аз не експлоатирам директно никого, аз го принуждавам да приеме форма удобна за експлоатиране.
Претенцията ни е да бъдем нормално експлоатирани, след като несъзнаваните корени на труд, език и наслаждение са недостъпни, освен в евтини демагогии.
Оставени на себе си, слугите упражняват собствената си воля (Eigenwille) фриволно като лакеите на Гогол.
Масите протестират с цел да бъдат избавени от върховна непоносима цел, примерно комунистическата хипотеза. Така работи влечението към смъртта на празен ход, измиране неспособно да изконсумира смъртта.
Вулгарното превъзходство на десните неолиберали репликира виктимизираното изтощение на низшите съсловия.
Само силните ли са в състояние да налагат стойности и ценности? Защо простолюдието е свързвано неизменно с пасивност и безволевост?
Още Дейвид Хюм се е чудил как малцина могат да управляват мнозинството.
Политиките днес запълват с фетиши структурната празнина, конституираща невъзможната истина за себе си.
Липсваща причина ли?
Повече се тревожат за отсъстващи стоки, отколкото за отсъстващия смисъл.
Отдушникът е консуматорската стихия, която всъщност е капан за доброволно самопожертване, фетишистка форма на влечението към смъртта.
Когато липсва класовата борба, нейният заместител са спортът и политиките като спорт в една анонимна корпоративна среда на злобна конкуренция.
Днешните спортисти са корпоративни агенти, днес всички спортуват, treiben Sport, но Trieb е името на влечението.
И наистина протестите дегенерират на фенска база. Фенските маси искат треньора да бъде сменен, но не и играта, защото не познават друга игра, освен тази на капитализъм.
Експлоатацията е нещо повече от извличане на принадена стойност, съответно принадено наслаждение. Експлоатацията разкрива радикалната неконзистентност на липсващата причина, тоест самоотнасящата се негативност на труда, доколкото този труд е поместен в нарешетената структура на несъзнаваното – където ти виждаш Изход, аз виждам празнина.
Смисълът е перфорация на невъзможни истини – където ти виждаш връзка, аз виждам разнищване.
Радикалната неконзистентност на липсващата причина, в случая самоотнасящата се негативност на труда, е поместена в пробитата структура на несъзнаваното.
Дори да не е така, тук третират трудът като благо, което някой ограбва. Реалната експлоатация е предшествана от нещо, някаква безизходица, дала повод на такива като Лиотар да заявят, че ние самите искаме да бъдем експлоатирани, както го желае жената, която не съществува, за да се измъкне от своята аморфност. Твърде цинично, с което Лиотар си е заслужил презрението на левичарите.
Ние се привеждаме в екзистенция чрез експлоатация, неолибералният трик се състои в това да го приемем като самоексплоатация, само-мениджмънт на гадния език на юпитата, които още Дельоз е презирал.
Забравете Аристотел, общото благо и общият интерес не съществуват. Стремежът към щастие е стремеж към вулгарност на дребнобуржоазните съсловия, както много добре е знаел Флобер. Светът днес е на световна дребна буржоазия, свят на унилатерално различие, на еднопосочна вулгарност.
Всеки ден се натъквам на нещастни физиономии като моята и опитът ми подсказва – те са нещастни, не защото са бедни, а защото не са богати.
Да, те са безсилни и изтощени, и веднага услужливо ще им пробутат още права, втора и трета употреба, втора или трета пресност. Права, които виктимизират и обезоръжават, дори за да не помислиш за революционен възкресенски субект, защото, нали, как ще изкарат зимата, как ще изкарат кризата, всичките кризи на капиталистическия свят.
С революциите е приключено, по-добре либерален консенсус на взаимно самоощетяване и саботаж, нали така функционира пазарът – днес държавата е заместена от пазар.
Протестите са вулгарни и без послание, нерефлектирани спазми на влечението към смъртта, обезопасен кондомен фашизъм от сингуляризирани фашизми, шоу, маскарад, процесия на нарцистични селфита.
Властта днес е толкова произволно нещо, че може да бъде оправдавана със същите аргументи, с които я заклеймяват. Представете си това като саморазплитащи се Боромееви възли – където ти виждаш снадки, аз виждам разрив.
Интелигентният дизайн се оказа поредната фетишистка заблуда на модерните общества.
Ако бе по-цинична, властта щеше да каже – но за какво протестирате, вие управлявате и сте управляеми чрез правата си, ние само ви разчистваме терени за тази цел.
Днешните войни, размирици и протести са подли и вулгарни в същия стил, сублимация на корпоративни ценности, налагане на ценности, които никой не е искал.
Колективното несъзнавано е другото име на господарски дискурс.
Общият интерес днес се състои в това да отричат, че имат общ интерес.
Тоталната дума на Маларме е отсъстваща виртуална точка на референция, чистата нереалност и структура, която тегне над нас.
Разбира се, структурите не маршируват по улиците, но те са причината хората да го правят.
Кои структури, след като съдържат неусвоим и неозначен елемент?
Ние първо трябваше да кажем Не на корпоративните структури, макар и децата вече да знаят, че това е невъзможно, защото в един превратен смисъл това е същинският смисъл на технологично обрамчване (Gestell) и окабеляване на мозъци, от които не знаем какво ще произлезе, не го знаят Мъск, Безос, Гейтс, Зукърбърг, за дерибействащите български олигарси да не говорим.
Днес писането е подведено под софтуер като функционален аналог на идеология – ние трябваше да кажем Не на това писане, но всъщност сме се превърнали в негови машинални агенти.
Принцът на Макиавели е заместен с Принц на тълпите и въпросът е за тълпите, а не за принца.
Утопията на Антонио Негри за сингуляризирани множества на колективен крауд-сорсинг, както е при социалните мрежи, бе компрометирана – войната, мафията и тероризмът се пренесоха в мрежите. Продуктивните прото-комунистически множества се оказаха безпомощни под корпоративния гнет. Оставени на себе си, ние сме анонимни фашисти и партизани на автономното.
В съня на Джем, както го описва Андрич, той иска да обитава между свободни и анонимни хора, което за псевдо-етническия Доган би било кошмар. Докато наблюдаващият му офицер спи, този анти-Джем отглежда домати.
А какво за останалите заложници на суверенното, докато се надцакват с евтини номера и с лакейско презрение един към друг?
Или светът ще постигне суверенност без узурпация, или ще си остане все същото царство на Злото.
Тоталитарната команда е разпознаваема и когато бе отменена, правният мир рухна, тъй като не познаваше друго начало. Законите бяха деконструирани и оплетени в разнопосочни сигнали.
Либералният флирт със законите ни излезе през носа – можеш да съдиш всекиго без да осъдиш никого.
Социалното и политическото бяха умишлено разграничени под предлог създаване на цивилно общество, за да се получи обратният ефект на социално разслоение и перманентна гражданска война.
Под предлог, че се дава предимство на можещите като меритократско съсловие, това всъщност бе легализиране на грубата сила и вулгарността.
Класите са изчезнали, но делението е останало, и ако между поколенията е сключен таен завет, той е завет на беззаветност като криза на наследяване без наследство.
Сен Жюст е бил прав: когато няма революция, нито добродетел, тогава корупцията управлява върховно. Наслаждавайте се!
Командата на суверена като понятие на закона се е оттеглила и сега наистина си играем със законите като с детски играчки, осъществили месианизма на Агамбен avant la lettre.
Няма позитивен закон, структурната негативност на закона трябва да бъде разучена и усвоена като в психоаналитичен сеанс.
Съдът днес е повече психоаналитичен фарс, отколкото правораздаване.
Правният мир е в спекулативно единство с присъщата си негативност (пословичните дупки в закона) като негова исторически разгърната онтологизирана същност, самоотнасяща се негативност, каквато се разкрива в произходите на труда и езика, политиките, навсякъде.
Юридическото е де-юридизирано.
Политическото е деполитизирано в името на неясен обществен интерес, съставeн от частни себичности.
Законът е станал терапевтичен, свързан непризнавано с перверзно наслаждение като политически фактор, ето защо перверзният ще върши това, за което невротиците могат само да мечтаят.
Това е един нов отвратителен свят.
Няма специфичен суверен, който да се идентифицира като автор на правилата и законите на Европейския съюз, оттам и цялата неразбория и комизъм.
И тогава националните суверени се залавят за работа, както си знаят.
Законите са шиболети с минимално съдържание и максимум амбивалентни интерпретации.
Юридическите термини са латинизирана вакханалия с цел да неутрализира отворената текстура на обичайния език. Самодоволството на експертно знание прелива в собствената си некомпетентност.
Психоанализата е анти-откровение, правните закони – също.
Суверенността е Нищото (Батай). Ще е жалко да бъркаме това нищо с вулгарните си изпълнения и все пак вършим точно това, дори когато знаем какво вършим.
В нищото на суверенността е положено яйцето на лебед, от което няма да произлезе полет.
Но не е ли същото нищо капитализмът, съвпадащ със собствената си акселерация, която само ако стагнира за момент, този капитализъм ще изчезне – онтологията на неговото възпроизводство е положена върху нищото.
Както картезианското когито изключва съмнението, като се полага на бог, така трудът изключва своята негативност като се полага на капитала, който пък трансформира фикцията на труда в квантифицираното му видоизменяне като работна сила.
В това ретроактивно полагане на предпоставки (Setzung der Voraussetzungen, positing the presuppositions) светът колабира, движейки се напред, но всъщност на обратен ход – симптомите идват от бъдещето.
Симптомът е опората на твоя живот – премахнеш ли го, загиваш и ти.
Където ти виждаш бъдеще, аз виждам овкусени симптоми.
В това е проблемът – в неразрешимия антагонизъм между труд и капитал, между влечението към смъртта и некро-политиките, произвеждащи живи мъртъвци.
Това е мъртвешкият танц, на който са се хванали не само жалките олигарси.
Но на нас ни се внушава друго – демокрация и капитализъм в щастлива колаборация.
Фитнес-протестите разкриват комичната си подоснова – протестира се срещу самия протест, възмущение срещу самото възмущение, недоволство срещу самото недоволство.
Ние вече не сме предишните идиоти, ние сме идиоти prim, рефлексивни превзети идиоти на капиталистически отношения.
Нека бъдем справедливи. Ако не можем да разрушим света, можем да го поставим в скоби. Но заскобеният ентусиазъм на протеста е друга мъртва хватка.
Историята е анти-Откровение, тя не се изповядва, и тези, които смятат обратното, са най-измамени.
Да говориш истината означава да приемеш неконзистентното.
Където ти виждаш цветя, аз виждам въглеродни вериги.
Където виждаш суверенни тела, аз виждам минералната пълнота на небула.
Където виждаш своя живот, аз виждам алиенацията, причинена от фетишизма на означаващото.
Където ти виждаш светло бъдеще, аз виждам целувката, превърнала монахинята в скелет.
Вече не е ясно искейпистките линии на изплъзване (геополитически – газовите и нефтените потоци) ли се внедриха в гражданските протести или обратното?
Наблюдаващите офицери са се събудили и реалността изглежда по-ужасяваща от кошмар.
Дипломатическите посолства ще се окажат последните суверенни места на света.
списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X
Петър Пейчев-Щурмана – 100корабен град
Хубен Черкелов, 5 Долара, 2019
„Go to the ship with the blue funnel with the red band! – No, it’s not true, take 220!“ Мога да се намеся в 100гласовия корабен хор, но откакто полският пилот, нает от местните власти и познавач на RAF лексикона ме сиктирдоса с: „I’ll fuck to fly to the 7th sky“, предпочитам да мълча на 7ми канал. Близо съм до входния фар и мога да му дам точния курс към кораба, който търси, но го оставям да се пържи. Какафонията е пълна, дочувам “твоята майка въшлива“ на испански, дори изчурулика кантонски диалект, с който сингапурската Mary шашваше отпускарите от 1st cavalry или USMC. Най-артистичен е шотландецът от Palm line, той припява песенчица, може би, от времето на “чаените клипери“: „We bound for India sweet hart, for India (2) Are you in there, sir, are you in there?“ N на брой. Накрая не издържам: „Легни на 185, дистанция 3 – 3.5 мили, контейровоз, зелен корпус, надпис: „Botany bay lines“ по целия борд!“ и в отговор чувам любезното: „Dziekuje bardzo!“ Как се бе запилял тук един от тези 20 възлови експреси, които фучат от GB до Австралия с едно отбиване в Кейптаун за бункер, един дявол знае, но го приемаха веднага. Долу, на палубата, в приспособения от дъски и брезент “басейн“, мързеливо се плацикат неколцина от екипажа или както наблюдателно отбеляза колегата, от който взехме улова: „Когато пристигнахте бяхте едни розови, закръгленички…“- вкусно примлясвше той, а виж ни сега – сухи, тъмнокафяви като гьон, хищни гущери под слънцето, но днес разтурваме “басейна“ и заставаме на кея за разтоварване, кърма до кърма с един датчанин, където, кой знае защо, има няколко руси девойки, наблюдавани с всички налични бинокли, далекогледи, дори с театрален бинокъл, изровен от някой местен битпазар. Когато разтоварването завърши, пускаме местните хора да съберат останалата от разкъсаните пакети риба – отделяме нещичко за музикантите от Апапа клъб хаус, а и момичетата Мери не остават непочетени. Късно вечерта, през студената пара от люка на хамбар2 се материализира фигурата на сержант в камуфлаж, черна барета, провесил през рамо картечен пистолет “Стен“ – явно е от полицейските или териториалните части, останалите се фукат с новички АК47. „Ще се намери ли малко риба за победоносната нигерийска армия?“ – долитат през гъст алкохолен дъх думите му. Всичко е ясно – датчанинът разтоварва „Туборг“ и „Карлсберг“, но повече ме безпокои приличният на водопроводна тръба „Стен“, който се мандахерца на рамото му. Имитирам смешните церемониални стъпки на британската армия – сигурно инструкторите им са оттам: „Yes, sergeant, yes, sir! Няма ли да е по-удобно за славната армия да остави оръжието си на палубата?“ Той потупва гальовно автомата: „Победоносната армия никога не предава оръжието си!“ Ще ми се да му кажа, че съм им носил муниции, още когато е ходил прав под масата, но премълчавам. „Напротив, да го предаде на отговорно съхранение срещу съответните документи.“ Той се замисля: „Ще има ли печати?“ „Дори два!“ и се радвам, че домакинът ми остави червеното си факсимиле за получаване на продукти. Оформям разписката, карам го да извади пълнителя, да изтегли затвора – няма патрон в цевта, да го постави на предпазител. Той се спуска по мокрите отвесни стъпала на трапа, дано не падне – това ще ни докара страховити неприятности, но от опит знам, че да се спори с пиян, особено с въоръжен, просто няма смисъл. След малко е запълнил един сапан с риба и завърта ръка: „Вира!“ Отивам до винча и като изтеглям товара, виждам, че той е стъпил в мрежата и се е хванал за куката. Разменяме разписки и оръжие, стоварваме рибата на кея. Вече съм го забравил, когато вахтеният ми казва: „Един с автомат те търси.“ Изпъшквам. Мамицата му! Сержантът мъкне шестици бира, подчинените му – също. Разменяме церемониални поздрави с високо вдигане на колена, размахване на ръце, козируваме, като аз нахлупвам капитанската фуражка, която барото ми оставя за авторитет и се разделяме. Оставям за него две шестици и си отварям бира. Капитанът се връща от „Le coq“ в добро настроение и също си отваря бира от моите и на недоволството отговаря с класическия лаф: „На капитана патките никога не умират!“ – утре ме праща на рейда да търся филми – питал датчанина, но те имали видео. „Все ще намериш някой съветски параход.“ Откакто показаха църквата в Батак с коментар, че това са черепите на избитите в антифашистката борба („Неизвестната война“) не гледам сов. кино. „Много си умен, но не си за тука.“ Master-ът е прав – не съм за “тука“. Бих си наел стая в „Le coq“, но собственикът е започнал някакъв ремонт, край la piscine зърнах нещо розово и рижо – явно хотелът се насочва към по-висока категория, the pool full whit girls – видение от моряшкия рай, което се осъществява на градския плаж, срещу хотел „Виктория палас“ – тук е цялото белокожо общество, без елита – той е на хотелския плаж, а моят екипаж – двама моториста и рулеви разгъва мускули и разперва паунови пера. Привечер, след неуспешно търсене на “братски“ кораб се насочваме към единия от двата “поляка“- “Kopalnia Jasnogorska“, макар че дявол знае, за чий е тук този bulkcarrier, може би кара въглища от Силезия до екватора – когато съобщавам тази моя догадка на вахтения колега, той се прави, че не разбира руски и ми отговаря на отличен английски. Знаех, знаех как да размекна високомерната (с основание) полска душа. Един мой познат заемаше някаква полуофициална синекура във Варшава – та той се върна разтреперан след събитията на крайбрежието през 71-72 г. Намерих начин да спомена коустлайн трейдюнионс и Кажимеж решително отмести таниновото вино, което им се полагаше като дажба, порови в маломерния си хладилник, извади запотена бутилка “Виброва“, а когато подхвърлям за Карпатската бригада в Севера Африка, на масата се появи буркан кисели краставички. Той продължава с леко подигравателен тон да описва кариерата ми, като ме нарича pan Pewec с римския профил – горд притежател на кола и извънградска вила „…и лозе“ – прибавям „…и лозе“ съгласява се той, говори перфектно руски, роден е някъде в Казахстан от изселените от Сталин поляци и може да ми даде „Тримата танкиста и кучето“ – там се говори повечето на руски, добавя издевателски. Като му обясних какво може да направи с тримата танкиста, особено с кучето, той казва: „ОК имам един американец с немско име Шилберг или Зилвер, бива го, а танкистите пусни на политкомисаря.“ Спускаме се като замаяни мухи в лодката – екипажът ми също е знаменито напоен, оглеждам стотиците корабни светлини, различавам нашите, потегляме. След 20 мин. мотористите изпадат в някакъв високотехнологичен спор за оборотите на двигателя и се ступват, при което той заглъхва, крайбрежното течение ни похваща, четири гребла не вършат никаква работа, ветроходното въоръжение също, ветровете са непостоянни и при почти последните корабни светлини изреваваме дружно: „Help! Mayday!!!“ Едно хвъргало изсвистява над нас, поемаме въжето и меко се прилепваме до борда на „Ivory palm“. Разкошни са тези кораби на “Palm line“ – с клиперски носове, скосени димоходи като на есминци, медта по палубите блести излъскана, офицерите с тропически шлемове, бели униформи, три четвърти бели чорапи. Без суетене спускат лодка, подават буксир и след 40 мин. сме на кораба, те получават риба от капитанските запаси, ние дружно отхвърляме танкистите, гасим лампите и срещу нас мощно изревава MACK TRACK-ът на Стивън Спилбърг.
списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X
Шарл Бодлер – Към читателя (превод Кирил Кадийски)
Хубен Черкелов, 1 Долар, Окото на Господ, 2014
Невежество, заблуда, скъперничество, грях
духа ни завладяват и смучат от кръвта ни,
и свойта гузна съвест човек усърдно храни,
тъй както всички нищи — гадините по тях.
В греха сме упорити, страхливи — пред разплата,
признаваме веднага, щом щедро ни платят,
и пак доволни крачим по калния си път
с надежда да измием с престорен плач петната.
Отдавна Сатаната — Магьосникът Велик —
връз ложето на злото духа ни с блян приспива,
метала благороден на волята ленива
до капка изпарява — злокобен алхимик.
С конците на съдбата ни тегли по наклона!
Сред мерзости се ровим да вкусим благодат
и всеки ден е крачка към зейналия Ад,
но пак вървим без ужас сред тъмнина зловонна.
И както груб развратник гризе със сластен стон
гърдите похабени на уличница стара,
така и ние — скрито терзани от поквара —
насладата докрая цедим като лимон.
Кълбо от глисти сякаш — вдън мозъчните бездни
рой Демони вилнеят в пиянски див екстаз;
и щом гърди разтворим, Смъртта се спуска в нас –
река подземна — с вопли и жалби безполезни.
Щом ножът и метежът, отровата, грехът
не са покрили още с бродерия забавна
платното на съдбите, разнищени отдавна —
не е готов, за жалост, на крайности духът!
Но между всички твари — чакали, хрътки, смоци,
маймуни, скорпиони, пантери и орли,
пълзящи и ръмжащи, отблъскващи и зли,
сред скверния зверилник на нашите пороци
аз знам една ужасна, една безчестна гад!
Макар че тя не кряска, ни с подъл скок напада,
земята на парчета ще натроши с наслада,
с една прозявка само ще глътне този свят.
ДОСАДАТА! В окото хашишът гложди сладко
и през дима бесило стърчи като кошмар.
И ти си близък с нея — с изтънчената твар, —
читателю притворен, мой двойнико, мой братко!
Преработен превод от френски Кирил Кадийски
списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X
Джим Морисън – Ние всички живеем в града
Хубен Черкелов, 25 цента, Фредерик Дъглас, 2020
Ода за Ницше
(импровизирана)
той обви ръце около врата на коня
и го нацелува навсякъде
обичам коня си
и се събра тълпа
появи се хазяинът му
и заведе Фридрих обратно в стаята му
на втория етаж
където той започна да свири на пианото като обезумял
и да пее като обезумял така:
АААААААА, ОООООООО
аз съм разпънат на кръст и
проучен и
възкръснал и
ако не вярвате на това
ще ви покажа последната ми
филантропска соната
и семейството на хазяина беше удивено
и повикаха приятеля му Овербек
и той дойде за три дни с дилижанса
и закараха Фридрих в лудницата
и майка му дойде при него
и следващите петнайсет години
те плакаха
и плакаха
и се смяха
и гледаха слънцето
и всички
* * *
Пиесите на сенките първо били само за мъжка аудитория.
Мъжете можели да видят тези представления на сънищата от двете страни на екрана.
Когато по-късно били допускани и жени,
позволявали им да посещават само сенките.
* * *
Фантасмагории, шоута с магически фенери, зрелища без съдържание.
Постигат пълни сензорни преживявания
чрез шумове, аромати, осветление, вода.
Може да дойде време,
когато ще посещаваме Климатични театри,
за да си припомним усещането от дъжда.
* * *
Няма ги вече “танцьорите”, обладаните.
Разстоянието при хората между актьор и наблюдатели е централен факт на нашето време.
Ние сме обсебени от герои, които живеят за нас и които наказваме.
Ако всички радиа и телевизии бъдат лишени от своите източници на власт, всички книги и картини бъдат изгорени утре, всички шоута и кина затворени, всички изкуства със значимо съществуване…
Ние съдържаме “даденото ни” от пътуването към усещанията.
Ние сме претърпели метаморфозата от лудо танцуване по хълмовете до чифт очи вгледани в мрака.
* * *
“Играчите” – детето, актьорът и комарджията.
Идеята за късмета отсъства от света на детето и примитивните.
Комарджията също усеща, че служи на външна сила.
Късметът е оцеляването на религията в модерния град,
в театъра,
по-често в киното –
религията на притежанието.
Ние всички живеем в града
градът оформя –
често физически, но неизменно психически –
кръг. игра.
пръстен от смърт със секс в своя център.
карай към покрайнините на града.
в края му открий зони на софистициран порок и скука,
детска проституция.
но в тъмния пръстен, който огражда
дневните бизнес зони,
съществува единственият живот на истинската тълпа на хълма ни,
единственият уличен живот,
нощният живот.
заразени екземпляри в хотели за долар,
ниски пансиони, барове, заложни къщи,
вариетета и бордеи,
в умиращи безистени, които никога не умират,
в улици и улици,
в киносалони, отворени цяла нощ.
Превод от английски Нинко Кирилов
списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X
Нинко Кирилов ft. Иван Методиев „Вълче“
Хубен Черкелов, 2 Франка, Бриджит Бардо, 2018
ИВАН МЕТОДИЕВ
Вълче
Страшен глад настана. Проскимтя вълчето.
В скутите на мама
блъска си нослето.
Мама няма мляко. Капка кръв му даде.
После го облиза.
После го изяде.
Без да искаш, мамо,
стори го, нали?
Спри да виеш, мамо,
хич не ме боли!
Не е нужно да бъдем патетични или да драматизираме – настана вълче време. Темата за детето и отношенията с майката… Не, това звучи твърде ученическо. Иван Методиев копае, раздира, кърти и къса като боксьор в тежка категория, чийто спаринг партньор не е читателят, а самият живот. Вълчето не е малкото на вълчицата – то е бъдещ вълк, може би водач на глутница, страшен, ужасяващ в своята непорасналост, която никога няма да се случи. Един вид Едипов комплекс, в който момчето/вълчето иска да се влезе отново там, откъдето е излязло, да стане част от майчината матрица. Вълчицата, която спасява вълчето от страшния глад като го изяжда – иска ми се този образ да си го залепим на стената пред нас, да го татуираме в зеницата си, да го преглъщаме с чая и кафето сутрин, докато мислим за майките и децата си. Човек за човека може и да е вълк, но вълчицата за вълчето е човек. Още по-страшно – вълчицата за вълчето е майка. Тя е на пословичната първа линия. И пролива кръв. Това е война, не си и помисляй друго, война е. Война, в която тя е палач и жертва, мляко и кръв. Друго стихотворение на Иван Методиев звучи така:
Мълчи!
Не казвай на врабеца, че лети!
Ще падне!
А ако вълчето разбере, че е вълче? Homo homini lupus est. Къде завършва вълчата природа и започва човешката? (И обратно, разбира се.) Човекът и вълкът често са едно и също. Важно е какво вижда окото на наблюдателя. А пред огледалото наблюдателите и наблюдаваните са едно и също същество.
Нинко Кирилов
Водещ рубриката Николай Бойков
списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X
Списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020
Хубен Черкелов, 2 Франка, Бриджит Бардо, 2018
ОБРАТНО ОГЛЕДАЛО
Нинко Кирилов ft. Иван Методиев „Вълче“ (10.09.2020)
ПОЕЗИЯ
Вероника Цекова – Жени (6.09.2020)
Владимир Маяковски – А вие бихте ли могли? (8.09.2020)
Владимир Сабоурин – Аз, Били Холидей (12.09.2020)
Галина Камбурова – Как се сглобява калашник (8.09.2020)
Гергана Валериева – Нощ (7.09.2020)
Дэнис Олегов – Омск (8.09.2020)
Екатерина Глухова – Тя не е никоя (8.09.2020)
Елизабет Йоскова – Ръбът на чашата загледан е във гърлото ми (6.09.2020)
Илия Деведжиев – Септември (7.09.2020)
Камелия Щерева – Безпосочни облаци (9.09.2020)
Катя Герова – Ако баща ми беше тук (6.09.2020)
Кристиян Герчев – 3 часа през нощта (10.09.2020)
Лангстън Хюз – Харлем (9.09.2020)
Лидия Иванова – В края на тишината бе сънят (10.09.2020)
Марион Колева – Сезонът на печалните кентаври (12.09.2020)
Марко Видал – Стихотворение за една привилегирована колежка (9.09.2020)
Николай Бойков – Из Преводи с биографии (108-120) (6.09.2020)
Светла Караянева – Жената на поета (11.09.2020)
Станимир Панайотов – Сляпа среща (10.09.2020)
Франсис Понж – Водата ми бяга (11.09.2020)
Юрий Лучев – Виж как глухарчето тръби (13.09.2020)
Яна Радилова – Присъда (6.09.2020)
ОБЩЕСТВО
Златомир Златанов – Докато наблюдаващият офицер спеше (7.09.2020)
ПРОЗА
Елена Алексиева – Балонът (12.09.2020)
Емил Андреев – Голди (6.09.2020)
Зоя Христова – Гроб (8.09.2020)
Петър Пейчев-Щурмана – 100корабен град (11.09.2020)
Явор Цанев – Предложение, на което можеш да откажеш (9.09.2020)
КРИТИКА
Елисавета Плоскова – Три фрагмента около три фрагмента на Сафо (в превод на Яна Букова) (11.09.2020)
МУЗИКА
Джим Морисън – Ние всички живеем в града (13.09.2020)
ПРЕПРОЧЕТЕНО
Шарл Бодлер – Към читателя (превод Кирил Кадийски) (13.09.2020)
Броят представя художника Хубен Черкелов
Списание „Нова социална поезия“, ISSN 2603-543X
Марко Видал – Истории около разкриването на един провинциален педал
Свилен Стефанов, Прасетата обичат диалектиката, м.б., пл., 95/210 см, 2018
I
В болничната стая дядо ми прекара последните си дни свързан
За апарата за изкуствено дишане
Баща ми отиде да го види и в стаята бяха баба ми
И един мой чичо
Първото нещо което чичо ми каза на баща ми беше
Вeрно ли е че синът ти е педерас
Баща ми вика не е педерас гей е
А бе стига глупости той има ли пари богат ли е вика чичо ми
Как да има пари щом е първокурсник в университета отговори баща ми
Значи синът ти е
Пълен педерас
II
Когато бях на седемнайсет майка ми реши че е добър момент
Да сподели тайната ми с цялото семейство
Каза първо на баба която се оказа супер разбрана
Баба ми вика дъще страшно е синът ти да бъде наркоман
Или крадец
Или дилър
Или изнасилвач
Не се карай с него моля те моля те дъще това не е страшно
Това е просто любов
По-нататък дойде реда на останалите в семейството
Когато разбра един мой вуйчо той вика
Какво нещастие за семейството как може така
Само като си представя двама мъже в леглото и ми се повръща
Майка ми замълча
Баба ми замълча
Вуйчо ми си тръгна засрамен и понеже е истински мъж и нали
Истинските мъже не може да се извиняват и да признават която и да е
Грешна постъпка
Три години по-късно вуйчо ми бе осъден за трафик на кокаин
Лежа три години в затвора
Другият ми вуйчо не можа да се изкаже и да изрази мнението си по темата
Той почина преди да съм се родил от свръхдоза
Кокаин
III
Бях единайсти клас в час по физическо
Госпожата ни накара да тичаме из квартала и да следим неква карта
Оформихме групи
Аз попаднах в група заедно с готините батки
Виках си а бе сега кво ще правя с тия мачовци…
Тичахме спирахме почнахме да си говорим
Единият батка ми вика а бе марко може ли да те питам нещо
Да разбира се отговорих
Имаш ли си прятелка
Нямам приятелка но имам приятел
Неудобно мълчание пълна тишина
Минута по-късно другият батка наруши мълчанието вика ми
Може ли да те питам и аз нещо
Да отоговорих в очакване на тъпия въпрос дали съм мъжа или жената
Във връзката
Родителите ти знаят ли
Да отговорих
И как го приеха
Добре викам
Много се радвам бате отговори усмихнато батката
След което ме потупа одобрително по рамото
И продължихме да тичаме
Из работническия провинциален квартал
С карта в ръка
IV
Едно описателно стихотворение за андалусийската действителност
Не съдете и няма да бъдете съдени
Петък следобед
Часовете свършват и всички тръгваме от училище към домовете си
С една съученичка сме съседи и тръгваме заедно
Тя е голяма католичка и консервативно настроено момиче но тва мен не ме касае
Нали педалите сме широко скроени и толерантни хора
Кармен е горда католичка Вратът й надменно демонстрира броеницата
На андалусийска дева На кейса на телефона й дори има стикер с образа на въпросната дева
Дори носи дървена гривна с малки икони от тия евтините дето се продават в магазините
За едно евро Кармен е горда андалусийска католичка Парадираща католичка е тя
На кръстовище в южния провинциален испански град идва момента да си кажем чао
Обаче тя се замисля и ми вика чакай бе марко искам да те питам нещо
Дали би искал да се… да се таковаме
Смаян я поглеждам в очите и казвам не гей съм съжалявам след което кротко се усмихвам
Кармен е възмутена католичка и смутено забива поглед в тротоара докато изрича
Пресвета Дево Богородичке След което тържествено се прекръства и елегантно ме заебава
Кармен е запалена и възмутена католичка която много ама много
Я сърби
списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X
Йоанна Златева – Превъплъщение и игра в „Жокера“ на Тод Филипс
Свилен Стефанов, Кич, м.б., пл. 30/52 см, 2019
Играта на Хоакин Финикс като Артър Флек в „Жокера“ (2019), безперспективен бял мъж, уловен в капана на психиатрична диагноза, на самосъжалението и презрението на околните, е безапелационно перфектна, без остатък. Артър живее в телесна ритмика, при която спазмите на усилието за самоконтрол и загубата на контрол, треперещите колене, моментното замръзване на лицето в маска, са последвани от изкривяването на лицето в смях, който обаче продължава да бъде впримчен в режима на контрол, на потисната реакция и безпомощна ярост, в гримаса на границата между словесното и телесното. Камерата търси всеки момент на дискомфорт, актьорът отиграва всеки мускул на лицето в редуването на първоначалната парализа и стягане на тялото с последващите пристъпи на патологичен, неконтролируем смях, до момент, в който тази болезнена реакция става част от самия герой и ние като зрители не можем да си представим някакъв различен Артър Флек. Всеки намек за надежда и някакъв светъл лъч в неговия образ впоследствие бива отхвърлен като болна фантазия на героя.
До момента, в който Артър констатира, че биографиите на „нормалните“ хора са някаква игра, шашма, въпрос на влизане в роля, и той сам избира да се въплъти в ролята на клоун-отмъстител. Напрегнатото, изпито тяло на Артър постига своето освобождение след смъртосния изстрел, който бива отигран в танц пантомима, превръщащ за момент улиците и нишите на Готъм сити в импровизирана театрална сцена на ефимерен мрачен триум. Това, което преди е било механично потисната ярост, се трансформира в ефирно пластично и харизматично тяло, което се завърта около собствен невидим център, мускулите не треперят, думите излизат сами, героят не се нуждае повече от предварителни записки или репетиция за репликите си. Ролята и архетипът, в които се вживява Артър Флек, парадоксално се оказват по-силни и по-витални от всички емоционални връзки, мечти, морални задръжки или диагнози, които преди това самият Флек е носел като тежест.
Ако приемем, че едно от посланията във филма желанието на всеки да бъде герой в история, независимо дали с хубав или зловещ край, той резонира разбираемо с текущата криза на масовото кино, като форма и индустрия. Остават въпроси обаче, който добрата актьорска игра не може да разреши, а слабият сценарий прави по-видими: как точно това освобождаване и трансформация на тялото биват отключени чрез наративната логика на убийството и приключването с другите тела „на сцената“? Защо ти е необходимо да вкарваш силно уязвим и травмиран образ в комиксов свят, за да го превърнеш в успешен комиксов герой, като го научиш да убива?
Препратките и заемките във филма са множество и нееднозначни. В „Батман“ от 1989, злодеят Жокер, изигран от Джак Никълсън, изживява своя звезден миг чрез танц, пародиращ ефирните балерини на Дега, в типичен стил за демонично обладаните персонажи на Никълсън. Трагикомичният бездомник на Чарли Чаплин от „Светлините на града“ е друг предшественик на Артър, а в по-далечен план прозира и фигурата на Арлекино, танцуващият комичен слуга от комедия дел арте, при който танцът и пантомима са част от алегория, израз от една страна на социално необходимата отиграност на прислугата, а от друга, безкраен източник на забавление за масовия вкус.
Жокерът на Джак Никълсън в „Батман“ (1989)
Жокерът на Хоакин Финикс (2019)
“Жокерa” на Тод Филипс като цяло страни от екшън тематиката на Батман и вместо това залага на сюжета на личната драмата. Знаково облича своя обречен герой в цветовете на рекламния клоун на Макдоналдс, като синоним на всякакъв вид нискоквалифициран, заменим и безсмислен труд, който сам по себе си се случва на границата на безизходицата. Филмът също изрично цитира класиката на „Шофьор на такси“ (1976), както и по-малко известния „Кралят на комедията“ (1982), и двата на Мартин Скорсезе, и двата с Робърт Де Ниро в главната роля на маниакално обсебени мъже. И в двата филма психозата и отчуждението на малкия незначителен човек се подхранват от магическата сила и митологията на масовата култура, чиято сила същевременно, в цялата наивност и бутафорност на тази култура, продължава да бъде утопично убежище за маргинализираните и отчуждените. Травис Бикъл живее в света на евтините екшъни в нощното кино, докато Руперт Пъпкин преследва неотклонно обсесивната си страст да се докаже като водещ на комедийно шоу. Илюзиите, която владеят героите на Де Ниро, погледнати отстрани, са по-малко или повече налудничави, а дискомфортът и липсата на освобождаващи моменти в тези филми на Скорсезе са търсени ефекти по негови собствени думи. Независимо от това, и двата филма се явяват някаква чудна форма на комедия, която едновременно постига своето помирение пост фактум и оставя героите свободни, без да ги лишава или лекува от бесовете им. Налудничавите им планове се сбъдват по силата на чистата случайност и стечението на обстоятелствата, която е близка до комедийния ефект на чудото. Еуфоричната маниакална увереност, лудостта, страхът, параноята не са в тежест на героите на Де Ниро, а са залог за свободата им. Това е и утопичният, банален, инклузивен и невъзможен залог на масовата култура – щастие за всички.
Вместо това, „Жокерa” причинява на Артър всичко, което е спестено на тези ранни герои на Де Ниро – тежката семейна драма, институционалното въдворяване, зависимостта от протоколите на фармацевтичната индустрия, действията на сляпо отмъщение, които, съвсем целенасочено, завършват с разстрел на герой, изигран от възрастния Де Ниро. Ако сцените с масовите безредици в края могат да бъдат разчетени като някаква алегория на протест, това е демарш към чистото самоцелно преживяване отвъд травмата, танц без илюзии, но и без мечти, чиста сцена и чист ритуал – сякаш масовото кино никога не е можело да бъде нещо повече от това.
списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X