Хубен Черкелов, 2000 тайвански долара, Чан Кайшъ, 2020
Влечението към смъртта въплъщава енергията на повторението.
Целта на това абстрактно влечение е постоянно пропускане на целта, оттам и травматичното наслаждение, този протагонист на истината.
Влечение като чиста негативност или радикална крайност, априорно условие – тази tabula rasa на всички фантазии, която разчиства основата за всеки истински етически или политически акт. Има ли обаче такъв акт?
Всяка нормалност е вторична нормализация на това изначално разместване на влечението към смъртта. Само чрез стресиращия опит за върховната пустота на всеки позитивен ред на нормалност се отваря пространство за събитие.
Светът е обърнатото лице на един ад, нещо като остров Санторини, кацнал върху вулканичен разлом.
Но ние сме забравили, че сме войници на космоса, всячески се стараем да забравим бога на забравата.
Страда Йов, защото му е отнето всичко, но страда и Проповедника на Соломон поради твърде многото дадено.
Периодическите кризи и сътресения са болестни симптоми, но и ускорена симплификация на една много по-дълбока травма, твърде древна при това.
Днешните протести дистрибутират енергията на безславни реминисценции в тяхното раз-архивиране на разсеяни хетерогенности.
Модерната държава трябва да защитава както субективните права и избори, базирани на собствена индивидуална воля и частна собственост, така и идеята за социална справедливост, което само по себе си е парадокс.
Държавата е вътрешно разцепена между легалност и не-легалност, но така раздвоени са и самите индивиди.
Модерната визия за законност включва незаконното, законите са едновременно валидни и невалидни.
Днес не се управлява чрез подчинение, а като се вземат под внимание субективните права, които са вътрешно раздвоени, това е управляемостта на модела Фуко – защо?
Формата на субективни права е насочена срещу самата себе си, една форма анулира това, което е създала друга, при това на същия принцип, субективно самоволение. Субектът на собствена воля се превръща в обект на безкрайна управленска активност, в която трябва да бъдат съчинявани все нови и нови права, за да премахнат ефектите, вредни за свободата, на други по-стари права.
Това е логиката на буржоазната governmentality по Фуко. Понеже това е управление чрез права, то управлява субектите, като усилва свободата им. Свободата на собствена воля прави субекта управляем, той не е оттеглен от управление, а във висша степен изложен пред него като субект, който съществува чрез управление.
И резултатът е противоречив както за управляващите, така и за управляемите носители на права.
Кой кого управлява – това ли е истината за протестите?
Истината е, че точно властимащите са с орязани граждански права.
Правата в модерния смисъл са контра-права, права на протестиращи и контра-протестиращи, плажуващи и контра-плажуващи, както видяхме на плажа Росенец.
Нещо се е променило във визиите за управление, политики и правосъдие, и ние не сме способни да го схванем, освен несъзнавано, несъзнаваното като нереализирана интелигентност.
Ние залагаме повече на несъзнаваното, отколкото на интелигентност, чието друго име е страст по невежество.
Това управление е корумпирано и авторитарно – но тези предикати само затлачват един по начало сгрешен модел, тоест липса на такъв.
Демокрацията е аморфна, единствения политически режим, който съзнателно се опълчва срещу своя евентуален фундамент, приемайки го за заплаха.
Демокрацията открито признава идиотския си транзитивизъм – избори на всеки четири години, въртележка на властовите идиоти.
Слугинажът като антропологическа истина за човешкия вид няма да бъде премахнат така, но може да се приведе в поносим вид.
Днес се управлява чрез неуправление, постига се стабилност чрез нестабилност, законност чрез съобразяване с гражданските права като легално защитени частни интереси на универсализирана себичност, тоест незаконност.
Всяко генерализиране на права и закони води до импотентно овъншняване, което прикрива нереализирания им вътрешен антагонизъм.
Това се видя с джиросването на акциите на футболния отбор Левски. В закона имало пропуск. Не, напротив, самият закон е легализиране на пропуски, случаен набор от цитати на собствената си разцепена структура и трансгресия.
Права имат и тези, които не обитават в правото, дори в повече права от правоверните блюстители на закона. Престараването на едните е компенсирано със свръх-имунитет на другите.
Имаш правото да участваш, но и правото ти на неучастие трябва да бъде взето под внимание, съобразено (considered).
Кой ще арбитрира? Всички символни авторитети днес са в упадък; частните желания, интереси, воли, претенции, самоограничавайки се едни други, не извеждат до общ хоризонт.
Демокрацията е аморфна по начало, където аморфното изисква аморфност, политиките и правните пледоарии са неопределени и демагогски.
Френската революция отпуши идеята за равенство и еднакви права, за да бъде всичко това опошлено в ресентимента на дребните съсловия и в идеологизираните аспирации на самовстрастяващи се фашизми и тоталитаризми.
Тоталитаризмът е равенство без свобода.
Либерализмът е свобода без равенство.
Тоталитаризмът е трибунал, либерализмът – кастинг.
Тези аксиоми са като щипки на омар, произвеждащи вътрешно разцепени индивиди, агенти на дифузни текучествени групи, заместили синтетиката на предишните аналогови класи.
Свобода и равенство репрезентират това, което Адорно наричаше “контекст на свобода”. Апелира се към тях, без да се разпознае, че принадлежат към сферата на циркулация, снабдяването с дребнобуржоазни блага, а не към антагонизма на труд и капитал, в което и се състои вътрешната връзка между свобода и несвобода в модерните общества.
И тогава какви политики, след като марксистката “база” е отречена като остаряла?
И досега не се схваща, че либерална демокрация е оксиморон. Норберто Бобио е цитиран да твърди, че борбата между либерализъм и демокрация е борба между хегемонията на свободата над равенството, от една страна, и на равенство над свобода, от друга.
Свобода и равенство са антитетични стойности, в смисъл че никое от тях може да бъде напълно реализирано, освен с цената на другото. Либералното laissez-faire общество е неизбежно неегалитарно и егалитарното общество е неизбежно нелиберално
Има само една форма на равенство – равенство в правото на свобода, – не само съвместима, но и изискуема от самия либерализъм
Проблемът пред хибрида либерална демокрация е фактът, че тъкмо защото имаш право на равенство не означава, че имаш ресурса да се наслаждаваш на конкретно упражняване на това право, и тази празнина трябва да се запълни с процедурно тяло от правила.
Постоянно сменящите се демократични процедури, понякога плод на искрени усилия да се придаде мощ на социалното тяло от тела, усилват подозрението, че това са лицемерни, формални и дефектни мерки, хвърлящи в отчаяние.
Свободата означава гражданство, правото и задължението да участваш директно в политическите решения. Свободата означава интегриране в общността.
И тук пътищата се разделят – либерализмът изисква частника-индивид в изолация, студената калкулация, чистия икономически интерес, който неподкрепен от политическа отговорност, се превръща в бедствие
И тук това бедствие се състоя в най-лошия вариант на мафиотска безскрупулност, вулгарност и цинизъм.
Ако актуалните олигарси бъдат неутрализирани, какво ще се промени?
Ако това правителство подаде оставка, неолибералният модел ще се смени ли, след като вече се е наложил повсеместно по целия свят още от времето на Татчър?
Несъзнаваното недоволство на масите ще реализира ли своята интелигентност?
Още Дельоз знаеше, че фашизмът е процес без цел и обект. Фашизмът се провали в морбидното си влечение към смъртта, но угрозата му не изчезна, по-ужасяваща от призрака на комунизма.
Политиките днес се декорират с фашизиран естетизъм, управляващите поддържат дрескод на артисти, амплоа на смешници, една Мона Лиза с мустаци.
Универсалното неразбирателство е дистрибутивната решетка, която позволява на всеки да се конформира, и това действа много по-ефективно от тоталитарната уравниловка.
Някога те бяха външно съгласни, за да са несъгласни вътрешно в симпатизантско дисидентство, днес е обратното, но ефектът е същият – днес биваме държани в подчинение чрез собственото си неподчинение, управлявани чрез собствената си фриволна неуправляемост.
Опустошението е пълно. Обект-причината на желанията, това илюзорно богатство, agalma, се харчи заедно с пустотата (void, ouden). Сократ е знаел добре това при отношенията си с Алкивиад.
Няма удовлетворени желания, има само желания за желаене.
Универсалното неразбиране позволява на всеки да е съгласен с несъгласието на другите.
Ако можеха да се разбират, хората щяха наистина да са несъгласни, както е в любовта, както е при Сократ с Алкивиад.
Пълната некомуникабелност е благодатна почва за комуникация, от която всеядните медии профитират.
Задачата на държавата е да поддържа поносимо неравенство, като поощрява субективните права, основани на самоинтерес и избор, но с парадоксалния резултат да деполитизира техните носители.
Изолационизмът на големи политики ражда авторитарни чудовища. Обратно, популистките политики доставят фетишистки разцепения субект на безпринципност и корупция.
Какво искат те ли? Морално чисти диктатори или корумпиращ терор на вежливост?
Проблемът е в самата им раздвоеност. Съвместяват социално участие и частен избор като коалиционни партньори на самите себе си и се превръщат в саморазпадащи се коалиции, заради което се самопрезират и проектират това презрение и върху институциите.
Да решаваш екзистенциалните си терзания със социална демагогия е гадно, да заместваш тези терзания с идеологически пълнежи – също.
Днес липсата на идеология е идеология в чист вид, както пледира Жижек.
Ето защо гражданското общество е толкова презирано, защото е носител на един деидеологизиран конфликт на импотентност и пасивност. Ницше ги е презирал, а сега го правят тези, които се смятат за държавници и истински мъжкари, способни да налагат волята си, да създават ценности и закони, докато не се проумее, че става въпрос за други импотентни смешници.
Разбира се, трийсет години те прехвърлят собствените си дефекти върху дефектите на тоталитарния режим, съответно на демокрацията, без да забележат своята зависимост от самоналожените трансферентни отношения на гравитиращи тела.
Е, вече го осъзнаха и мигновено го комерсиализираха в търговия с влияние – кой неповлиян би я изобличил?
Само до корупция и грабежи ли продължава да се свежда всичко? Не станаха ли твърде много оплаквачите на социални тъги и неволи, нещо което се е струвало подозрително още на Пенчо Славейков?
Йов или Соломон? Къде се корени потресната социопатия на човешкото общежитие?
Защо не измислят нещо ново? Няма го робският морал на Ницше, но защо приемат анонимната корпоративна рамка, политико-юридическата машина на държавата, работеща на празен ход, в която призракът на робския морал тържествува?
Корупцията е навсякъде и на всички нива – звучи твърде опортюнистично, нали?
Тогава доведете Сталин или неговите пародии, както се видя при нахлуването на прокурорски екипи в президентството.
Ако ще е половинчато правосъдие, по-добре никакво, както е в света на кафкианските герои.
Щеше да е хубаво светът да е по-добър и стабилен, корумпираната по начало човешка природа да бъде поправена.
Но това е невъзможно и всички го знаят в просветения си фетишизъм.
Протестите са сведени до деполитизиран фитнес. Страхът от радикални решения и промени е толкова повсеместен, че дори не се забелязва.
Това е по-скоро екзорсизъм на зомбирани духове, докато култовото божество на капитала остава непокътнато.
Френската революция отключи гражданско общество като чезнещ посредник на политическото, но това цивилно общество на права и свободи самото е политически конструкт поради скрити себични причини.
Егоистичните волунтаризми се нуждаят от държавна санкция и протекция. Това е парадокс, какъвто е залегнал и в основата на модерната държава – да прави възможно социалното участие, както и да позволява частни индивидуални избори.
Всички са ощетени и всъщност никой не е. Универсалното продължава да се разминава с партикулярното.
Какво ни казва модерният господар?
Аз не експлоатирам директно никого, аз го принуждавам да приеме форма удобна за експлоатиране.
Претенцията ни е да бъдем нормално експлоатирани, след като несъзнаваните корени на труд, език и наслаждение са недостъпни, освен в евтини демагогии.
Оставени на себе си, слугите упражняват собствената си воля (Eigenwille) фриволно като лакеите на Гогол.
Масите протестират с цел да бъдат избавени от върховна непоносима цел, примерно комунистическата хипотеза. Така работи влечението към смъртта на празен ход, измиране неспособно да изконсумира смъртта.
Вулгарното превъзходство на десните неолиберали репликира виктимизираното изтощение на низшите съсловия.
Само силните ли са в състояние да налагат стойности и ценности? Защо простолюдието е свързвано неизменно с пасивност и безволевост?
Още Дейвид Хюм се е чудил как малцина могат да управляват мнозинството.
Политиките днес запълват с фетиши структурната празнина, конституираща невъзможната истина за себе си.
Липсваща причина ли?
Повече се тревожат за отсъстващи стоки, отколкото за отсъстващия смисъл.
Отдушникът е консуматорската стихия, която всъщност е капан за доброволно самопожертване, фетишистка форма на влечението към смъртта.
Когато липсва класовата борба, нейният заместител са спортът и политиките като спорт в една анонимна корпоративна среда на злобна конкуренция.
Днешните спортисти са корпоративни агенти, днес всички спортуват, treiben Sport, но Trieb е името на влечението.
И наистина протестите дегенерират на фенска база. Фенските маси искат треньора да бъде сменен, но не и играта, защото не познават друга игра, освен тази на капитализъм.
Експлоатацията е нещо повече от извличане на принадена стойност, съответно принадено наслаждение. Експлоатацията разкрива радикалната неконзистентност на липсващата причина, тоест самоотнасящата се негативност на труда, доколкото този труд е поместен в нарешетената структура на несъзнаваното – където ти виждаш Изход, аз виждам празнина.
Смисълът е перфорация на невъзможни истини – където ти виждаш връзка, аз виждам разнищване.
Радикалната неконзистентност на липсващата причина, в случая самоотнасящата се негативност на труда, е поместена в пробитата структура на несъзнаваното.
Дори да не е така, тук третират трудът като благо, което някой ограбва. Реалната експлоатация е предшествана от нещо, някаква безизходица, дала повод на такива като Лиотар да заявят, че ние самите искаме да бъдем експлоатирани, както го желае жената, която не съществува, за да се измъкне от своята аморфност. Твърде цинично, с което Лиотар си е заслужил презрението на левичарите.
Ние се привеждаме в екзистенция чрез експлоатация, неолибералният трик се състои в това да го приемем като самоексплоатация, само-мениджмънт на гадния език на юпитата, които още Дельоз е презирал.
Забравете Аристотел, общото благо и общият интерес не съществуват. Стремежът към щастие е стремеж към вулгарност на дребнобуржоазните съсловия, както много добре е знаел Флобер. Светът днес е на световна дребна буржоазия, свят на унилатерално различие, на еднопосочна вулгарност.
Всеки ден се натъквам на нещастни физиономии като моята и опитът ми подсказва – те са нещастни, не защото са бедни, а защото не са богати.
Да, те са безсилни и изтощени, и веднага услужливо ще им пробутат още права, втора и трета употреба, втора или трета пресност. Права, които виктимизират и обезоръжават, дори за да не помислиш за революционен възкресенски субект, защото, нали, как ще изкарат зимата, как ще изкарат кризата, всичките кризи на капиталистическия свят.
С революциите е приключено, по-добре либерален консенсус на взаимно самоощетяване и саботаж, нали така функционира пазарът – днес държавата е заместена от пазар.
Протестите са вулгарни и без послание, нерефлектирани спазми на влечението към смъртта, обезопасен кондомен фашизъм от сингуляризирани фашизми, шоу, маскарад, процесия на нарцистични селфита.
Властта днес е толкова произволно нещо, че може да бъде оправдавана със същите аргументи, с които я заклеймяват. Представете си това като саморазплитащи се Боромееви възли – където ти виждаш снадки, аз виждам разрив.
Интелигентният дизайн се оказа поредната фетишистка заблуда на модерните общества.
Ако бе по-цинична, властта щеше да каже – но за какво протестирате, вие управлявате и сте управляеми чрез правата си, ние само ви разчистваме терени за тази цел.
Днешните войни, размирици и протести са подли и вулгарни в същия стил, сублимация на корпоративни ценности, налагане на ценности, които никой не е искал.
Колективното несъзнавано е другото име на господарски дискурс.
Общият интерес днес се състои в това да отричат, че имат общ интерес.
Тоталната дума на Маларме е отсъстваща виртуална точка на референция, чистата нереалност и структура, която тегне над нас.
Разбира се, структурите не маршируват по улиците, но те са причината хората да го правят.
Кои структури, след като съдържат неусвоим и неозначен елемент?
Ние първо трябваше да кажем Не на корпоративните структури, макар и децата вече да знаят, че това е невъзможно, защото в един превратен смисъл това е същинският смисъл на технологично обрамчване (Gestell) и окабеляване на мозъци, от които не знаем какво ще произлезе, не го знаят Мъск, Безос, Гейтс, Зукърбърг, за дерибействащите български олигарси да не говорим.
Днес писането е подведено под софтуер като функционален аналог на идеология – ние трябваше да кажем Не на това писане, но всъщност сме се превърнали в негови машинални агенти.
Принцът на Макиавели е заместен с Принц на тълпите и въпросът е за тълпите, а не за принца.
Утопията на Антонио Негри за сингуляризирани множества на колективен крауд-сорсинг, както е при социалните мрежи, бе компрометирана – войната, мафията и тероризмът се пренесоха в мрежите. Продуктивните прото-комунистически множества се оказаха безпомощни под корпоративния гнет. Оставени на себе си, ние сме анонимни фашисти и партизани на автономното.
В съня на Джем, както го описва Андрич, той иска да обитава между свободни и анонимни хора, което за псевдо-етническия Доган би било кошмар. Докато наблюдаващият му офицер спи, този анти-Джем отглежда домати.
А какво за останалите заложници на суверенното, докато се надцакват с евтини номера и с лакейско презрение един към друг?
Или светът ще постигне суверенност без узурпация, или ще си остане все същото царство на Злото.
Тоталитарната команда е разпознаваема и когато бе отменена, правният мир рухна, тъй като не познаваше друго начало. Законите бяха деконструирани и оплетени в разнопосочни сигнали.
Либералният флирт със законите ни излезе през носа – можеш да съдиш всекиго без да осъдиш никого.
Социалното и политическото бяха умишлено разграничени под предлог създаване на цивилно общество, за да се получи обратният ефект на социално разслоение и перманентна гражданска война.
Под предлог, че се дава предимство на можещите като меритократско съсловие, това всъщност бе легализиране на грубата сила и вулгарността.
Класите са изчезнали, но делението е останало, и ако между поколенията е сключен таен завет, той е завет на беззаветност като криза на наследяване без наследство.
Сен Жюст е бил прав: когато няма революция, нито добродетел, тогава корупцията управлява върховно. Наслаждавайте се!
Командата на суверена като понятие на закона се е оттеглила и сега наистина си играем със законите като с детски играчки, осъществили месианизма на Агамбен avant la lettre.
Няма позитивен закон, структурната негативност на закона трябва да бъде разучена и усвоена като в психоаналитичен сеанс.
Съдът днес е повече психоаналитичен фарс, отколкото правораздаване.
Правният мир е в спекулативно единство с присъщата си негативност (пословичните дупки в закона) като негова исторически разгърната онтологизирана същност, самоотнасяща се негативност, каквато се разкрива в произходите на труда и езика, политиките, навсякъде.
Юридическото е де-юридизирано.
Политическото е деполитизирано в името на неясен обществен интерес, съставeн от частни себичности.
Законът е станал терапевтичен, свързан непризнавано с перверзно наслаждение като политически фактор, ето защо перверзният ще върши това, за което невротиците могат само да мечтаят.
Това е един нов отвратителен свят.
Няма специфичен суверен, който да се идентифицира като автор на правилата и законите на Европейския съюз, оттам и цялата неразбория и комизъм.
И тогава националните суверени се залавят за работа, както си знаят.
Законите са шиболети с минимално съдържание и максимум амбивалентни интерпретации.
Юридическите термини са латинизирана вакханалия с цел да неутрализира отворената текстура на обичайния език. Самодоволството на експертно знание прелива в собствената си некомпетентност.
Психоанализата е анти-откровение, правните закони – също.
Суверенността е Нищото (Батай). Ще е жалко да бъркаме това нищо с вулгарните си изпълнения и все пак вършим точно това, дори когато знаем какво вършим.
В нищото на суверенността е положено яйцето на лебед, от което няма да произлезе полет.
Но не е ли същото нищо капитализмът, съвпадащ със собствената си акселерация, която само ако стагнира за момент, този капитализъм ще изчезне – онтологията на неговото възпроизводство е положена върху нищото.
Както картезианското когито изключва съмнението, като се полага на бог, така трудът изключва своята негативност като се полага на капитала, който пък трансформира фикцията на труда в квантифицираното му видоизменяне като работна сила.
В това ретроактивно полагане на предпоставки (Setzung der Voraussetzungen, positing the presuppositions) светът колабира, движейки се напред, но всъщност на обратен ход – симптомите идват от бъдещето.
Симптомът е опората на твоя живот – премахнеш ли го, загиваш и ти.
Където ти виждаш бъдеще, аз виждам овкусени симптоми.
В това е проблемът – в неразрешимия антагонизъм между труд и капитал, между влечението към смъртта и некро-политиките, произвеждащи живи мъртъвци.
Това е мъртвешкият танц, на който са се хванали не само жалките олигарси.
Но на нас ни се внушава друго – демокрация и капитализъм в щастлива колаборация.
Фитнес-протестите разкриват комичната си подоснова – протестира се срещу самия протест, възмущение срещу самото възмущение, недоволство срещу самото недоволство.
Ние вече не сме предишните идиоти, ние сме идиоти prim, рефлексивни превзети идиоти на капиталистически отношения.
Нека бъдем справедливи. Ако не можем да разрушим света, можем да го поставим в скоби. Но заскобеният ентусиазъм на протеста е друга мъртва хватка.
Историята е анти-Откровение, тя не се изповядва, и тези, които смятат обратното, са най-измамени.
Да говориш истината означава да приемеш неконзистентното.
Където ти виждаш цветя, аз виждам въглеродни вериги.
Където виждаш суверенни тела, аз виждам минералната пълнота на небула.
Където виждаш своя живот, аз виждам алиенацията, причинена от фетишизма на означаващото.
Където ти виждаш светло бъдеще, аз виждам целувката, превърнала монахинята в скелет.
Вече не е ясно искейпистките линии на изплъзване (геополитически – газовите и нефтените потоци) ли се внедриха в гражданските протести или обратното?
Наблюдаващите офицери са се събудили и реалността изглежда по-ужасяваща от кошмар.
Дипломатическите посолства ще се окажат последните суверенни места на света.
списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X
