Радослав Христов – Напомняш ми на лятото

Свилен Стефанов, Тъга по изгубената модерност, м.б., пл., 90/205 см, 2017

 

 

Алцхаймер

Ей това е!
Не бях се замислял,
но прозрях…
очевидно живял съм
живота без грях.

Нищо не ми се
случва напоследък,
добре де…
от години, но скоро
ще има напредък.

И в историите ми вече
се усеща сухота,
а като се замисля…
май по си мълча.

И така де…
какво ви приказвах…
а да!
Започвам новия живот
да градя. Не ми се е
случвало отдавна…
да искам…
и грешки не правя,
писна ми просто да трябва!

Няма да спя,
докато не се случи нещо…
Обещах си,
ще направя нещо
глупаво,
грешно.

И така… от утре се мятам!
Само се надявам…
да спра да забравям.

 

[-204]

Срещнах те
на седалката в автобуса.
Изгорена от всякакви цигари,
прашасала…
претърпяла любови
и раздели.
Срещнах те
на седалката в автобуса.
Онзи, в който
никога не се качи…
да се повозим,
да прашасаме…
Никога не ме изгори.

 

1962-2020

Много странен
е тоз нашия град
навсякъде движение
коли..
хора по улиците,
а като излезеш
не можеш да
срещнеш нито
едни живи очи.

Странен изглежда
тоз нашия град
от последния етаж
на вече европейските
ни панелени блокове
през широко отворените
щори…
гледам го през големи
прозорци, като че
във френски дворец,
а не спирам да си мисля:
„Защо ли не се гръмна днес?“

И не спирам да гледам
през вече модерните
европейски стъкла
и допирам чело
забиващ поглед
в онези остарели деца…
и си мисля и мисля
с допряно чело
кога ще се появи на прозореца ми
доброто старо
червено петно…?

 

06.04.2020

В дни като днешния
нямам какво да кажа
очите ми горят
от всичко се дразня.
повтарям едни
и същи песни
какво искам да правя
не знам…
Като чашата с
кафето съм
в началото с каймак
ще започна да изстивам
дълго никой няма
да ме подозира
ще отпият и
ще ме изхвърлят.

P.S – понякога харесвам кафето ми изстинало.

 

Напомняш ми на лятото

– Ухаеш на пролет…
– Напомняш ми на лятото.
Пясъка между пръстите
Пияната от морето
Споменът за бурята
Падащите листа
Напомняш ми на лятото…
и непоследвалата зима.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Петя Цонева – Песента на синьото

Свилен Стефанов, Три глави чесън и фабрика, м.б., пл., 45/100 cм, 2018

 

 

Песен за счупения прозорец

Откакто ме затвориха, прозорецът ми стана живопис
и гълъбови четки затанцуваха свободно по стъклата.
Дъждът между завесите играеше възторжено на бис
младежа, който влюбено с чадъра си танцува под водата.

Лъчите бяха нишките на Клото, а Лахезис – пролетта,
която ги засуква по обратните завои на съдбата.
А аз, една Атропос, зад студената си кухненска стена,
под клепките залепнали намирах цветове за слепотата…

Април си тръгна, после май и юни. И тревата избуя,
превзе и хоризонта ми, и рамката на живия прозорец.
Усетих как в килима се просмуква следпотопната земя
и стягат змиевидните си пръстени къпиновите рози.

И тъкмо да забравя как ухае на щастливото „отвън“,
и тъкмо да повярвам на изкуството в свободното летене,
един далечен славей с гръд, пронизана от кучешкия трън,
запя за любовта си, от горещите звезди благословена.

Запя за широтата на улиците и лятното небе,
и хората, които се разхождат със загар от ветровете.
И тембърът на истината, вместо пред стъклата да се спре,
прозореца ми пръсна на стотици нарисувани парчета.

 

Страшният съд

Остаряха местата. Обраснаха с повет и бор,
и звездите се вдигнаха още и още нагоре.
Папратта като някакъв накит от стар мелхиор
украси заревото на няколко бледи аврори.

Тишината се сгъна във форма на златна тръба
и пред нея застанаха хиляди малки тръбачи –
залинелият кос, на когото му взеха дъба,
и откакто дървото го няма, не спира да плаче.

Две сърнета без майки, които ловецът уби.
Шепа мравки, чиито мравуняк хлапакът подпали.
Нараненият въздух над ранните юнски липи,
върху който разпраният климат виси на парцали.

Беше времето страшно. Повикаха всички на съд.
Босоноги, трошахме къпините с летни сандали.
Изроди се за няколко века човешката плът
и подобно мравуняк небесният Бог я подпали.

Край кошарите белите агнета кършеха дрян
и ни даваха – нямаше хляб – но вървяхме нагоре.
И по пътя видяхме дъба да куцука натам,
възкресен, своя кос изпреварил, и пълен със пролет.

Досами небесата земята бе станала вир
от стопените камъни (те не разбраха, че плачат).
И в косите ни рухнаха всички планински жълви*
като ярки звезди, полетели надолу през здрача.

И сърцата ни грохнаха. Станаха сухи сълзи
и потънаха в меката гниеща плът на тревата.
След дузина години поникна гора от брези.
И сърните се багнеха там, досами синевата.

 

Дори да няма врата

Бабо, идвам си. Отвори ми вратата.
По широкия път на тревите си идвам при теб.
Подранило е тази година планинското лято
и бъзакът е свил своя цвят като пряспа от мед.

Приготви ми земя. Знам, че твоята вече я няма
и е станала синя прашинка от синьо небе.
Но на нашата всяка сълза е оптична измама
и през сълзи навярно се вижда далеч по-добре.

Аз се местя. Заменям си всички централни адреси
за квартира във някой блажено затънтен квартал.
Каня банда загубени каузи на тайна трапеза
и ги черпя направо с дъжда първоточен и бял.

Благодарна съм. Знаеш ли, няма понятна причина –
може би е защото говоря понякога с Бог.
Ти разбираш, защото живееш във къща с градина
върху светлия облак, заспал в небосвода висок.

А светът си е същият – само че още по-ничий
и съседките още по-често ми искат цветя.
Правя хляба ти. Нищо, че вече вкусът е различен
и съвсем не мирише на нива и лятна звезда.

Нося новите дрехи. Но въздухът лепне бедняшки.
Няма кой да изкърпи ръкава, от вятър разшит.
Вечността е отдавна неделно забавена крачка
и със времето – днешното – вече сме станали квит.

По земя сме наравно. Но после сека през звездите
като пух, като звън, като обич, към други места.
Бабо, идвам си. Пътят е син над върха на тревите.
Отвори ми. Дори и да няма такава врата.

 

Делувиално

Камък подир камък,
времето се пренамества,
пукат електрически ребра във фара,
въздухът залепва върху църквите
като бедняшка риза,
а дворовете са овехтели –
има кръпки от татул върху бостаните
и крайпътните лозя
пият фасове от недогаснали стърнища
и разхлабват бинта на изсъхналите облаци.
Ампутираното грозде вкисва във градините.
Думите са се износили,
дланите са се износили.
Все по-често
стъпваме по мислите, които сме изрекли.
Дърпаме циклоните за златните опашки.
Харчим дивите смокини на звездите.
Някъде под нас безкраят се обръща,
пиренът расте надолу, хлябът разцъфтява,
нощем стадо от делфини прекатурва небосвода,
къса люлките,
прескача сеновала,
удря се в църковната камбана.
Понякога, като за празник,
тя връзва няколко звезди в хоругва
и става светло, и петлите пеят,
и полилеите увисват за небето
като огърлица от водорасли.
Тогава, голи, скачаме дълбоко
в сърцата си,
за да не се удавим.

 

Думи

Тези наши думи
на брега на Босфора
политат към мастиленото синьо
и се залюляват във въздуха.
Минават кораби,
донасят лъх на анадолски чай
и няколко жени, с лица като мъгливи седмици,
се скриват в обедно-припряна снимка,
преди да отпътуват
към земите си от лято и шафран.
Един окъсан джин догонва
овнето си със руно като слънчева пътека
и дълго, и далече отзвучава
звънчето на вълшебния им свят.
Асфалтът под нозете ни е кичур от къносана коса.
И майсторът на улични гевреци
ни продава безконечност
от приказките на Шехерезада.

Когато думите се свършат,
ще се загубим в синевата
като сусамов прах,
разпръснат от крилете на гълъбите.

 

Безвремие

Дните няма да станат години,
нито годините –
златни мамули от изгреви,
пъргави малки совалки,
с които поредният дъх
връзва сплитки от морета и облаци
за някакви си
едноклетъчни части от секундата,
колкото и да обикнем утре,
напред-назад между майчини хлябове,
месени с удари
върху твърдата кост над сърцето.
Какво значение,
щом междуребрията
са свободният край на калоферска бяла дантела,
щом в прозрачните ями висят
пелени, парастаси и цъфнали жълти иглики,
и чешмите текат до такава премала,
че краят (тъмен изход, каптирал звездите на кръвния здравец)
се издига нагоре, по-лек от венците от лавър.
Ще избягаме – всички, до един. Омагьосани славеи –
на земята, не горе. В тила на звездата Центавър,
под небесния край – сред безкрая на зрялото жито,
в подивелия юли на всичките житни бегачи,
там, където годините идват без дни,
a пък дните –
те без нас,
с парашут от глухарчета,
в синьото скачат.

 

Въпрос

Нощта на Възкресението беше синьо-бяла
подобно на настроен за безбрежност обектив.
Минаваше отвесната й лунна симетрала
през погледа на всеки – и на мъртъв, и на жив.

Тревата беше есенна и пролетна – от тази,
в която пеперудите измръзват и горят.
И всеки се упрекваше, че в себе си се мрази.
Че ближният му идва неумит и прокълнат.

Бе минал обичаят на вечерята. Вървеше
по стъпките си Юда в самотата на простен.
Петльовото разсъмване растеше и растеше,
размерило и днешния, и вчерашния ден.

А долу, в неустроените бездни, светлината
се сбъдваше тъй сякаш в халцедоновия пек
в човека, който кръстове ковеше за разпнати,
възкръсваше сълзата на големия Човек.

Тревата под бесилото на Юда ромолеше,
тъй сякаш е отбила на гърдите си река.
Едно момче, изпръскано от пукнати череши,
сърцето си раздаваше с възкръснала тъга.

Вървеше по улиците. По бликащите вени.
Със сока на черешите лепеше кост за кост.
По пътя се размина с милиарди наскърбени.
И трима го попитаха „Възкръсна ли Христос?“

 

Песента на синьото

Паднаха в сухия пясък летата. И зимите станаха мършави.
Дом подир дом се разпукна подобно на кестен в горещия ден.
Плака иконата дълго и после пресъхна лицето й скършено,
сякаш не беше видяла причината някой да бъде спасен.

Слънцето пекна със чумава трескавост. Станаха сребърни костите.
Вятърът, който подреждаше времето, чу, че земята умря.
Горе над пустия бряг бяха правили кръг подир кръг албатросите,
докато паднат последните, белите, махови техни пера.

Думите бяха пътували гладни. И бяха се спрели над залива.
Старите песни и старите истини нямаха други права.
Беше им дадена само насъщната, вечна, бездомна и ялова,
непроницаемата, необратимата, истинска синева.

После видях как си тръгват онези вълшебни народи на времето –
водните духове, старите дъбове, всички звънливи петли.
Баба и дядо ги водеха някъде много навътре в зеленото.
И се усмихваха с белите устни на късните зимни мъгли.

Мина Задушница. Мина и Прошката. Всички щастливо заминаха.
Вече години седя върху златния гребен на купчина прах.
Тихо е. Страшно е тихо. Аз слушам всемирната песен на синьото.
Господ, царуващ в разгара на лятото, свири кантата от Бах.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Николай Гочев – Бира цаца таратор

Свилен Стефанов, Романтици погребват концептуалист в долината на фотографията, м.б., пл.,  70/145 см, 2018

 

 

Добър ден добре дошли
тук при нас на подпорната стена ви
приветстваме сега.
Тук морето ни е близо
всичко си ни е наред архитекти, депутати и
министри казват ви привет.
Нямаме закони здрави в нашата страна
но пък слагаме подпори та да пазим ний брега.
Тук капанче, там пък павильонче тъй
се трупа първото мильонче.

 

Ех, че ни е хубаво във Европейският съюс.
Еврофондовете им са с много хубав вкус.
долу нащо производство давайте да внасяме бе братко.
Кеф ти зеле и домати, кеф ти карфиол
всичко внасяме бе братко пък дори и сол.

Цената им си я бива но пък виж вкусът им май е лош
и не струва даже грош.
Боклуците си те пробутват и ни зарибяват
че вкусни са били и, че ставали за нашенско мезе.
За Бога братя не купувайте.

 

Огън, пламък, едри въшки всички се държахме мъжки!
Бира, скара, фолк певица, скелети и черепи, пури – краставица!
Сбогом ти живот в застой, краят дойде на ергенския запой!
Самураи, нинджи, талибани, даже гащите са ни съдрани!
Да живее Европейския съюз, хризантеми, гербери, рози и прически дюс!

 

Meнта глог и валерян и всеки е засмян.

 

Градушка бие, слънчице пече а при нас уж всичко
си ни е добре.
Гаста, парното и топлата вода
уж штели да поевтинеят но май
пак фалшива новина.

Нашите мили политици кошницата си плетът добре
кокалът си стискат и за народа хич не ги е.е!

 

Бира, цаца, таратор това лято май ще сме на зор?
Мина Май и дойде Юни, лятото дойде, мотористите се губят тук на нашето море!
Стегнахме чадъри, стегнахме шезлонги, без пари ги даваме, но само май на думи и посрещаме ги с „хол ми“!
Нито Българите идват, нито пък руснаци има само водорасли, няма даже раци!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Надежда Костадинова – Процедура по изправяне на гръбначния стълб

Свилен Стефанов, Тъга по изгубената модерност, м.б., пл., 95/210 см, 2017

 

 

Както често се случва

Понякога
вървейки по същата тази улица
по която токовете ни кънтяха като раздрънкани стари вериги
докато марширувахме ведро
като марионетки в лунната нощ
в която и звездите мълчаха смутени

ме обзема същото онова настойчиво безпокойство
уловило твоите неясни движения
и моите мисли
изоставащи след забързаните ти вдишвания

и пропадам в мъглата на сънения следобед
в който въпросите се лутат крещейки без глас
приковани като гипсови орнаменти за стълбовете –
случайни свидетели в безизходния лабиринт

но както често се случва по филмите
героите да се разминат на крачка от щастливата среща
така и аз се събуждам внезапно
точно преди тъмната сянка да ме покрие
прочитайки напълно объркана
финалните надписи

 

Перлен наниз

Зъбите ми разкъсват нежната розова плът
пропукват малки зрънца като сълзи
изящно подреден перлен наниз
деликатно обвит в тънка ципа

По брадичката ми се стича горчива сладост
Чувствам се като канибал
обречен да разкъсва нежни тела
Като теб
когато впиваш ръце в тялото ми

 

Само (рози и бодли)

Само твоето име
само твоето име Роуз
рози и бодли
светлини и светлосенки
носим се по течението на нощта
носим се безименни
един друг
един в друг
светлини и светлосенки
светлини и светлосенки
прах от звезди
далечни звезди

 

Студено ми е

Студено ми е
казвам
а гласът ми не се чува
Защо ли зимата не си тръгна
Защо вятърът
си подхвърля думите ми
покрай всички попътни знаци

Езикът ми е чуждо тяло в ума ти
разнопосочни птици стрелят облаците
слепци бродници в голо поле
в което нощем сенките не заспиват

Студено ми е
казвам
забравих топлината на пръстите

Забравих
че сме счупени от вътре
затова
не можем да се видим

 

Един до друг

Един до друг стоим
оголени до кости
затворили очи се снишаваме
потъваме дълбоко в тъмното
сякаш сме призовани
да се явим в изповедалнята
разпиляваме оправданията като трохи по пътя
заравяме причините
оставяме лицата си на входа
безименни свидетели

Няма време за прелюдия
сънят се събужда

 

Пътят

Макар пътят да е чакълест
рано или късно
ще стигнем там
където трябва да стигнем

Освен ако
някъде иззад някой завой
неочаквано не изскочи
разклонение
природно бедствие
или смърт

Но тогава ще сме още по-сигурни
че сме пристигнали
навреме

 

Обикалям като мръсно коте

Обикалям като мръсно коте
около място което ми напомня любов
Опитвам се да предизвикам спомените
драскам с нокти надеждата
да извадя някой побелял дух от убежището му
да ме повали
да ме задуши
или поне
да докосне влажното ми носле с език

Обикалям жадно в дъжда
без да ме притеснява студа
какво по-добро прикритие
за безпризорните ми мечти

 

Холограма

Той още вижда счупения ми крак
Тя – как съм се напила безпаметно
(това не е вярно)
Заклещени в техните спомени
стои едно малко момиче –
кукла с различни лица
сглобени накриво части от миналото
някакъв сбъркан сън –
холограма на едно несъществуване

 

Форми

Обла е самотата на делника
няма какво да я спре
Търкаля се по стените на стаята
трополяща билярдна топка
тук таме се засилва от някое
напрежение
дали от нашите близки радиуси
или от неразрешимостта на острите ни ъгли
които все пак няма как да избегнем
цял ден затворени тук
без възможности за летене
където умът
манипулира до безкрайност
случайни течения

Но така или иначе какво да правим
с толкова много време
стелещо пясъчни думи в гънките на дивана
освен да продължим да оформяме старателно
облата форма

 

Процедура по изправяне на гръбначния стълб

В тихите дни расте
с ръце поникнали в облаците

Няколко не много силни удара са достатъчни
да се прекърши
Но нищо
и накриво пак расте
Бурените лесно проникват през гладката кожа
слънцето и през гъста гора блести
тук таме
но е уютно сумрачно
големите клони чудесно прикриват несъвършенствата
младите нетърпеливи напират да стигнат синьото
сякаш въздухът не достига
ще трябва да се изправи
но не знае как
затова се намесва съдбата
с острата брадва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Милена Господинова – Бяла

Свилен Стефанов, Великата красота и последният от пърформансите, м.б., пл., 90/205 см, 2019

 

 

Онази нощ
загледан в тълпата
ме забеляза почти веднага
танцувах сама сред дъжда от хора светлини и звуци
очите му се вплетоха в мен и само там намериха покой
сливах се с музиката като ин и ян в опияняващ танц, докосвах съвършеното
нарече ме Джинджър
заради аления лъч който падаше в косите ми
заради това че тогава за него бях момичето което ще бъде
момичето което срещна в онази нощ
момичето което никога нямаше да срещне никога повече
в оставащите дни и години от живота му
бях случайна непозната
но уви
тотална илюзия
сега той чете същността ми
от извивките на тялото ми
може да надникне през обвивката ми
и да пие с поглед разголената ми душа
или поне чувството че е така го караше да не отмества поглед от мен
осъзна себе си когато аз си бях тръгнала
обеща си да напише мечти
написа мен онази червена непозната луна която вижда всяка нощ
и която го изпраща до вкъщи

 

Толкова

толкова е лесно (и точно това е плашещото)
да осъзнаем как всичко е простичко и перфектно в целостта си
и взаимно се допълва и се докосва до повърхността на очите ни
този поток който ни носи
той е в нас и ние сме в него
като вените на растение и вените на човек
винаги ме е привличало мълчанието
толкова тайно е то
и тук идва мистерията на случването
забравил, за да си спомниш
виждаш мълчаливо и не изговаряш това
не бяхме ли тук по-рано?

Причината и следствието
не се ядосвай никога
за нищо
защото се удряш веднага след това

Желание
чувствам огнено желание да споделям мислите си
те дори не са мои
понякога са дори нелицеприятни
но и те не са мои
никакво желание нямам да ги споделя
жел
а
ние
няма
тях ги мокря със сълзи докато изчезнат
там където отивам и аз когато изчезвам
чувствам някакво огнено желание да
споделям
времето си
нощта в безкрая
ръцете си с твоите
любовта и страстта които са в мен и аз в тях
та дори и те не са мои
пожелах си всичко и нищо не искам

Когато
кога, кога, кога ще видя
най-красивите вселени
очите ти
цвят на лешникова топлота
ти си като играчката на новородено
без която то не може да заспива
единствен билет към безкрая
билет за двама

 

ПотОпът

Ако издигна мостове
към себе си,
ще бъда ли изкушение?
Ако събирам залези
за да ги спася,
ще бъда ли Ной
или грешница?
Ако не опитам,
ще бъда ли?

 

Мемоарите на един пазар
мед
кафе
сладко-горчив живот

Вълк
аз бях самотен дух
препусках през горите в тъмното
минах покрай прозореца ти
но теб те нямаше
само ако знаех историята ти
и ако усещах сянката ти зад мен
щях да чуя песента ти
в тишината на нощта
аз съм вълкът
а ти луната.

 

Проходилка

колко се отдалечихме от първообраза
в началото се учехме да ходим
а сега тичаме по пешеходната

 

Копнеж

при зазоряване мислех
само за красивите неща
само ли мислих
това не е редно
или пък е ?

 

Каза имало някаква магия в тази стая
трудно е да си отидеш
а аз какво да кажа
за твоята магия
за твоята стая, тялото, умът ти,
твоята магия
не искам да си отиваш
не си отиваш
нищо не е вечно
вечен е само мигът някъде там в
невидимото
затова те пускам все пак, отивай мига остава, омаьосан, омагьосва ме пак
отново
въпроса е кога ще е следващият миг, който
ще отане, когато си заминеш
и те видя с изгрева
не знам
невидим е

 

Бяла
аз съм българка обичам
да тичам боса по тревата зелена
разпръсвам любовта във вените и в душата ми
волна и дива
родена съм от слънцето
и пак там ще се завърна
когато лунното сияние ме повика
късно в 4 през нощта
когато нищо друго не е останало
само молитвената ми песен
след която ще се понеса
но да не бързам за някъде
сега съм
българка и обичам

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Мая Анджелоу – На пулса на утрото

Свилен Стефанов, Тъга по изгубената модерност, м.б., пл., 95/210 см, 2017

 

 

Аз пак се вдигам

Може да ме клеветиш в историята
нагло да усукваш, знаеш как,
и в калта може да ме стъпчеш,
но като прах, аз ще се вдигна пак.

Дразни ли те мойта дързост?
Затуй ли погледът ти потъмня?
Че пристъпвам сякаш нефт
извира в мойта гостна.

Като слънцето и като луната,
c на прилива сигурността,
като високо бликаща надежда,
aз ще се вдигна пак.

Иска ти се да ме видиш повалена?
C наведена глава и поглед сведен?
Рамената капнали като сълзи.
Изтощена от плач неутешен?

Гордостта ми те обижда?
Не го взимай за страшен позор,
че се смея сякаш златни мини
има в задния ми двор.

Може с думи да ме целиш,
погледът ти да ме смазва чак
и с омраза да ме тровиш,
но, като вятър, ще се вдигна пак.

Моят чар ли те разстройва?
Какъв ли шок ти е това
че танцувам сякаш крия диаманти
където се пресичат моите бедра?

От срамните колиби на историята
Аз ce вдигам
Над миналото с корени в болката
Аз се вдигам
Черен океан съм, бурен и безкраен,
вълнувам се, бушувам и прилива донасям.

Забравила страха и ужаса в нощта
Аз ce вдигам
Към зората, ярка и чиста
Аз ce вдигам
И даровете на предците си понесла,
мечтата съм и вярата на роба.
Аз се вдигам
Аз се вдигам
Аз се вдигам

 

За какво пее птица в клетка

Волната птица скача
на гърба на вятъра
и се носи по течението
до самия му край
и потапя крила
в оранжевoтo слънце
и смee да иска небето.

Но птицата, която се влачи
по дъното на тясна клетка
рядко вижда надалечe
през решетките от ярост
крилата и са подрязани
краката завързани
a тя пее с пълно гърло.

Птица в клетка пее
с неистови трели
за неща незнайни
но тъй желани
и песента сe реe
по хълмове далечни
затворена в клетка
за свободата тя пее.

Bолната птица за друг вятър копнее
въздишат дървета под нежни пасати
и тлъсти червеи чакат в утринносветли ливади
и небето тя свое нарича.

Но птицата в клетка e в гроб за мечти
сянката и като в кошмар крещи
крилата и са подрязани, краката завързани
a тя пее с пълно гърло.

Птица в клетка пее
с неистови трели
за неща незнайни
но тъй желани
и песента сe реe
по хълмове далечни
затворена в клетка
за свободата тя пее.

 

Изключителна жена

Хубави жени се чудят къде се крие тайната ми.
Hе съм сладурчe, нито на модел приличам.
Но щом започна да им обяснявам,
мислят, че ги заблуждавам.
А аз казвам,
в обсега на ръцете,
ширината на бедрата,
pитъма на стъпките,
извивката на устата.
Аз съм жена
изключително.
Изключителна жена,
това съм аз.

Влизам в пълна стая
така спокойна, че няма накъде,
и до един,
мъжете стават или
падат на колене.
После се тълпят около мен,
кошер с медоносни пчели.
А аз казвам,
c огъня в очите,
блясъка на зъбите,
c кръшния стан,
леката походка.
Аз съм жена
изключително.
Изключителна жена,
това съм аз.

Мъжете сами се чудят
какво виждат в мен.
Bсе се опитват,
но да уловят не могат
загадъчната ми същност.
И каквото и да им разправям,
казват, че пак нищо не разбират.
А аз казвам,
в извивката на гърба,
слънчевата усмивка,
тръпнещата гръд,
елегантния стил.
Аз съм жена
изключително.
Изключителна жена,
това съм аз.

Сега разбираш
защо глава не навеждам.
Hе викам, не подскачам
не се силя високо да приказвам.
И когато покрай теб минавам,
гордостта ти предизвиквам.
И казвам,
в потракването на токчетата,
чупките в косата,
топлите длани,
нуждата от мойта грижа.
Защото съм жена
изключително.
Изключителна жена,
това съм аз.

 

Женска работа

За децата трябва да се грижа
дрехите да кърпя
пода да мия
храната да напазаря
после пилето да пържа
бебето да сменя
гости имам да гостя
градина да плевя
pизи имам да гладя
малките да облека
консервата да отворя
тая къща да изчистя
после болните да навестя
и памукa да бера.

Свети ми, слънчице
Вали ме, дъжд
Падайте лекo, капки роса
и челото ми пак охладете.

Бури, оттук ме отвейте
c най-свирепия cи вятър
и нека се нося в небето
докатo пак се поспра.

Падайте кротко, снежинки
покрийте ме с бели
ледно студени целувки и
нека таз нощ се поспра.

Слънце, дъжд, небосвод
планини, океани, листа и скали
светлина звездна, блясък лунен
само вие сте си мои.

 

По въпроса за остаряването

Като ме гледаш как си седя тихичко,
като чанта на рафта забравена,
не си мисли, че ми трябва твоето бъбрене.
B себе си съм заслушана.

Я се спри! Почакай! Не ме съжалявай!
Чакай! Прекрати съчувствието!
Разбиране опитай,
ще мина и без другото!

Когато костите ми заскърцат и болят,
a краката отказват по стълби,
едно ще те помоля само:
люлеещ стол не ми носи.

Когато видиш как вървя и се препъвам,
не задълбавай и не създавай проблем.
Че уморен не значи муден,
a довиждането не е сбогом.

Аз съм същата каквато бях тогава,
с малко по-малко косичка, малко по-остра брадичка,
много по- мъничък дроб и много по-слабичък дъх.
Но още дишам, не съм ли късметлийка.

 

Равенство

Заявяваш, че ме различаваш едвам
като през матово стъкло,
при все че смело пред теб се изправям,
и нервно потропвам в официално облекло.
Признаваш, че слабо се чувам
като шепот, извън обхват,
а барабаните ми вести разгласяват
без ритъмa да променят.

Равенство значи свобода.
Равенство значи свобода.

Заявяваш, че съм развейпрах,
че мъжете сменям без страх,
но ако за теб съм само сянка,
как го знаеш не разбрах?

Преживяхме болезнени дни,
и срамното минало помним,
но аз все крача напред
а ти си все последeн.

Равенство значи свобода.
Равенство значи свобода.

Свали наочниците от очите,
cвали и тапите от ушите,
и признай, че си ме чул да плача,
и си ми видял сълзите.

Чуй вълнуващия ритъм,
как кръвта пулсира в мойте вени.
Да, барабаните ми бият всяка вечер,
ритъма си не променят.

Равенство значи свобода.
Равенство значи свобода.

 

На пулса на утрото

Скала, Река, Дърво
подслониxa отдавна изчезнали видове,
белязаxa мастодонта
и динозавъра, оставили овъглени следи
от пребиваването си тук
в недрата на планетата,
а всеобщата тревога за бързата им гибел
се губи в мрака на вековен прах.

Но днес, Cкалата ни вика, ясно и силно,
Eлате, качете се на билото ми
и посрещнете отредената ви съдба,
но убежище в сянката ми не търсете.

Подслон тук долу няма да ви дам.

Вие, създадени да бъдете почти
ангели, твърде дълго се криете
в болезнена тъмнина,
твърде дълго заравяте
лицето си в невежество,
a устите ви сипят думи,
готови да убиват.

Скалата ни вика днес, може да стоите върху ми,
но не крийте лицето си.

Река минава през света
и пее красива песен,
тук, при мен елате за отмора.

Bсяка отделна страна,
крехка и странно възгордяна,
обсада все се сили да пробие.

Въоръжените ви схватки за печалба
оставиxa засъхнала кръв по
брега ми, потоци от смет по гърдите ми.

Но днес ви викам на брега си,
ако вече войната не учите. Елате,

облечени в мир и аз ще запея песните
които Създателя ми даде, когато c
дървото и камъка бяхме едно.

Преди цинизмът да остави кървав белег
на челото ви, когато все още знаехте, че
нищо не знаете.

Реката все пее и пее.

Искрено желаем да откликнем
на песнопойната Pека и на мъдрата Скала,

казват азиатци , испанци , евреи,
африкански и коренни aмериканци , сиукси ,
католицит , мюсюлмани , французи , гърци
ирландци , равини , жреци , шейхове ,
хомо и хетеро сексуални , проповедници ,
привилегировани , бездомни, учители.
Те всички чуват
какво казва дървото.

Днес всяко дърво
говори на човечеството. Елате при мен, тук до реката.

Корени пуснете до реката.

За всеки от вас, потомък на някой минал оттук
пътник, е платено.

Вие, които първи ме назовахте, вие
поуни, aпаxи и cенека, вие
племе на чероките, както почивахте край мен,
бяхте принудени да си тръгнете с кървящи нозе,
и ме оставихте да служа на
други скиталци – луди за печалба,
гладни за злато.

Вие, турци, араби, шведи, германци, шотландци, ескимоси
Вие aшанти, йоруба, кру, купувани
продавани, откраднати, пристигнахте в кошмар
a лелеехте мечта .

Елате, корени пуснете тук, до мен.

Аз съм дървото израстло край реката,
и няма да помръдна.

Аз – Cкала, Pека, Дърво
аз съм с вас – пътят ви нататък е платен.

Вдигнете глави, имате пронизваща нужда
от светлото утро, то изгрява за вас.

Историята, мъчително болезнена,
не можем да върнем, но ако я посрещнем
смело, отново няма да я преживеем.

Вдигнете поглед и посрещнете
зората на вашия ден.

Дайте отново живот
на мечтата.

Жени, деца, мъже,
вземете я в дланите си .

Придайте и формата на най
съкровеното си желание. Издялайте от нея
лицето си за света .
Дайте кураж на сърцата си
всеки нов час крие нов шанс
за ново начало.

Не се венчавайте
за страха, вечен роб
на насилието.

Хоризонтът приближава
и отваря място за нови стъпки на промяна.
Тук, на пулса на този хубав ден
намерете кураж
да погледнете нагоре и отвъд, към мен
Скалата, Реката, Дървото, вашата страна.

Една за Мидас и за просяка.

Една за всички вас сега и за мастодонта тогава.

Тук, на пулса на този нов ден
посмейте да погледнете нагоре и отвъд
в очите на сестра си, в
лицето на брат си, вашата страна
и простo кажете,
съвсем простичко
с надежда
Добро утро.

 

Превод от английски Христина Керанова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Марияна Богданова – Искам да съм демодиран

Свилен Стефанов, Живописта среща фотографията, м.б., пл.,  70/145 см, 2018

 

 

Попитах те веднъж бях малка
Точно колко букви трябват
от гънка до свивка
За да е съвършена една човешка мисъл
Всичките ѝ ъгли да са обходени
с аксиоми
И всички свойства преговорени
на глас
Ти каза че си провален художник
и не разбираш точните науки
От морето някога изтласкан
Задвижван днес единствено
под натиска
на чуждо тяло, болест или блян

Малка като детска бенка
Може би за теб съм смъртна болест

 

Искам да съм демодиран
Не поредната жертва на времето
Не искам да шокирам с думи
Искам да четеш между редовете ми
Никога повече да не питам
както всяка вечер откакто се започна
Пляскаш защото свърших ли
или реши че съм дълбок?
Хайде вече да си признаем
че никога няма да бъдем пророците
които чакаме в ковчезите си
Виждам спретнати кадети
как маршируват по редовете на поета

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Кристиян Бицин – Не искат да ни има теб и мене

Свилен Стефанов, Прасетата обичат диалектиката, м.б., пл.,  95/210 см, 2018

 

 

Сама оцелява кварталната кучка,
занаята при нея е само един.
Гледай да не си тръгнеш със смучка,
при жена ти в шест след един/часа/

Най-старата професия, хората казват.
Хубост за кеш, секс за пари.
И чувства недей ти да показваш,
не са те за кучки, а за жени!

Хвани си жена, но ще разбереш,
когато не знаеш какво с теб се случва,
че не само секса за кеш,
правят от една курва кучка.

Нека не ги съдим, ни учи Христос.
Когато спаси Мария Магдалена,
но момко не бъди толко прост,
не всяка иска да бъде спасена!

Ще кажа и само това,
преди тази врата да заключа
по-добре VIP гост на тази жена,
отколкото роб на кварталната кучка.

 

Търсех врага все наоколо
създал ми толко проблеми
гледах надалеч през бинокъла
но май врага беше в мене.

Когато тръгвах в настъпление
и всичко вършеше добре
ако се случеше да има падение
виновният беше едно високо сухо момче.

Живеещо в душата ми наранено
от себе си и своите мисли
но възмъжа и то определено
сам да се спъва му писна.

Какво като някой нещо си казал,
толко могъщ ли е този саботаж,
и всеки път, щом не съм се отказал
в себе си трупах още кураж.

Да подчиняваш другите е сила,
доминантна, но по-добре бартер,
със самоконтрол и поведение мило,
това вече е мъжки характер!

 

Искат да правят добро, но не точно

От сън станал с нова идея човека
трябва добро да направя.
Ще превърне душата си в мека,
И никога няма да ме забравят.

Решен тръгнал да прави добро,
избирал си мисия, толко приятна.
Но бих го попитал – абе защо,
все твойте „подвизи“ са ти в устата.

Видях тези, на които помага,
веднага един детайл забелязах.
Те страдаха повече след помощта,
на този герой уж богопомазан.

Държеше ги страдащи, за да помага,
създаваше им нереални мечти,
мажеше ги с лечебна помада,
своята душа да успокои.

Тя помагаше, за да се разсея,
че от всяка мисъл, много боли,
душата и вече не може да пее,
защото посегна друг да унищожи.

Разбира се, че не и пука,
за тези каузи и чужди съдби
но тя сама се докара до тука
мразейки себе си , тъжно уви.

Помага, за да прикрие,
че всеки ден върши лоши неща,
и вече не и помага да пие,
сега се разсейва с благотворителността.

Дълбоко в тях се таеше омраза,
взаимна бе станала тя,
от тези, които фалшиво помагат,
към тези неказващи „Благодаря“

Вашата помощ, „благотворително войнство“,
в този момент ще го обясня,
е ограбване на човешко достойнство,
не заслужава – БЛАГОДАРЯ!

 

От миналото остана само урока
Усвоен, той нарича се мъдрост
Дали съдбата беше жестока
Или аз нямах нужната твърдост

Но сега вече живота е друг
Други мисли са ми вече в главата
Вече съм аз и съм тук,
Изправил се, стъпил си на краката.

Новото тук е и аз го виждам
Готов съм да му се насладя
С нея всеки ден да насищам
Глада мой за любовта

Готов съм да побеждавам,
на точното бойно поле,
На победата здрав да се наслаждавам
благодарно към Господ да вдигам ръце.

дори един ден мой да бъде света
Аз няма носа да навиря
По-скоро ще благодаря за помощта
На тези, които не оставих на мира.

Един ден ще го усетиш и ти
Фалшивата болка от твойта душа
Щом така стане едно запомни
Най-тъмно е преди заранта.

 

Всичко е схема, корумпирана система
създадена да успяват кифли и серсеми,
всичко е схема, корумпирана система,
не искат да ни има теб и мене.

Иди в училище, даскалката куха лейка,
в църквата циганин драска на пейка,
биографии, изобщо не четат,
пълна мафия, за да те вземат на щат!

Ей тарикат, ще те морят и с глад,
пази Господ от доктора, да не ти трябва хап!
Пак е останал без направления,
с цел да се затрие младо поколение.

Гледай нов мол, вътре кифли бол,
пичове скачат само при гол,
сложната тема им дава главобол,
но в интернет е интелект трол.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Ина Фрой – Най-красиво губиш

Свилен Стефанов, Абстрактна живопис, м.б.,пл., 90/205 см, 2017

 

 

***

Падналата звезда
не е като падналия ангел
последното което
ще си пожелаеш
е да я върнеш на небето
по-скоро
би си пожелал
паднал ангел
или нова звезда

 

Нещо като смъртта

Прахта е досадна
тя е нещо
като смъртта

Някой някога е починал
и е станал на прах

Сега той се разхожда
върху мебелите ми

Как да го махна?
Как да го пусна
в канализацията?

Но някой ден
ще трябва да изчистя
освен ако не искам
да живея сред мъртви

Някога ще изчистят и мен
някоя (дано женска) ръка
нежно погали с парцал.

 

***

Да гледаш как
чашата прелива
а ти да не отпиваш
за да не останеш
без жажда

 

На стената

Остави на стената
току-що убитата
със задоволство
досадна муха

но не от погнуса
да я махне

а като знак на безсилие
да убие жаждата
за някакво щастие

 

***

Най-красиво губиш
от съня
над теб

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Екатерина Глухова – Пази писането

Свилен Стефанов, Пришълците обичат диалектиката, м.б., пл., 95/210 см, 2018

 

 

Времето бърза

Толкова много лица…
И времето бърза…
Помниш ли всички?!
Снимки – спомени
оградени в рамка…
отлитащи в мига на случването…
И отново този часовник,
който ми напомня,
че времето е само дъх…
Годините – учители,
а стрелките –
единствените покровители…
Стена на ПЛАЧА…
Не живей в миналото!
Черно – белите образи
те всмукват и забравяш за сега…
Отново този звук…
(тик-так, тик-так, тик-так)
Леглото е убежище
на забравилите за времето!
Небето е дом на вярващите…
в невъзможни възможности…
сами чертаят стрелките си,
преди часовника да
отбори уречения час
на истинското съществуване…
И една празна рамка ме моли
да прикова безмерната си обич…
Не се давам лесно…
Няма да те превърна в минало!
Девет и двадесет е…
имам почти три часа да реша…
какво ще правя с живота си…
Отказвам да си спомен!!!
Държа съдбата си в дланите…
живота се разиграва
пред очите ми, като
филм от старите ленти…
Времето бърза…
Но аз – изобщо!
Имам цяла вечност
да те обичам…
макар отдалече!

5 май 2020 г.

 

Старият сандък

***

Обвит в мистерия…
и Тарото мълчи…
а в кафето ми фигурите са
размити с откъсъчни следи…
Загадките винаги са карали
кръвта ми да кипи…
Знаците да търся,
макар почти невидими…
Интуицията води ме
в непрогледността и вярвам
във усещанията си повече,
отколкото в реалността…
Димът от току-що
свитата цигара прикрива
непокорната ми аура…

***

Този път каква ще е цената?!
Господи, нима във Ада,
пращаш ми душата? !
През огньове ще премина,
на клади ако трябва ще горя,
дори пак да ме разпънат
с два гвоздея…
дланите ми да кървят…
камъни да хвърлят…
да крещят…
Нима има цена
по-висока от страха!?
Но не!
Не и този път!
Най-скъпото ми не отнемай!
Ще се влача ако трябва в калта,
но с високо вдигната глава!

***

Нима безценното не съществува!?
И всичко е игра,
в която няма победители!?
Дали има там някъде,
свят в който,
Тъгата не царува!?
Свят в който,
Истината жива е!?

***

Душата ми не е монета!
Не я разменям!
Нито я продавам!
Душата ми е свобода…
Единствено дарявам я!

***

Старият сандък беше празен…
отвътре понякога
се долавяше тих глас…
приличаше на молитва…
но не всеки можеше да го чуе…

20 Април 2020 г.

 

***

Пази писането
като незаченато дете
в утробата на майка му,
която още няма представа,
че ще зачене от
невидима светлина,
спотайваща се в мрачното небе…

25 април 2020 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X