Хубен Черкелов, 4 Долара, Индиянски боец, 2019

 

 

Циганско лято

Виж дъщеря ти как крещи, крещи от радост!
Пързалката е нейната вселена.
Подръпва пъстрата опашка на циганското лято,
а то се смее с нея… жълто и червено…
Тя със тополите говори и с брезичката,
и с кучето, останало единствено в квартала…
Тя качва се на люлката съвсем самичка,
задъхва се от смях, дори когато пада…
Но зад тополата, зад ъгъла, съвсем на крачка
като във някаква замръзнала картина,
като във сюрреалистичен кадър
към нея се промъква люта зима.
Замръзнали тълпи, освирепели,
с ножове в джоба, с крясъци и злоба,
готови да нахлуят всеки миг
и циганското лято да убият.

 

***

Кръвта беше алена, небето и то.
Погледнах в дълбокото – същото.
И къде е сега на зеленото живия трепет,
и на бялото блясъка чист?
Целунах си кончето с нежната грива, цветята полях,
на чайника звучното гърло запуших
да не къса сърцето ми тази симфония,
вратата заключих.
И погалих калашника с топлата негова кожа…
Кръвта беше алена, небето – и то.
Господи, само толкова можем!
Защо?

 

***

Как се сглобява калашник
Надеждата имаше тъничко було, прозрачно.
Любовта се разхождаше боса по тротоара.
После някой я гръмна със подлост
две пържоли повече да изкара.
Вяра? – Как само красиво падаше…!
Омотаха се в крехко кълбо
върхове, облаци, ручеи…
Чуваш тежкия зов на тъмната пропаст.
Ти работиш на поточната линия
като в балада –
болтче, пластинка и кабел…
Трябваше да излезе ютия,
а излиза… калашник.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.