Хубен Черкелов, 5 Долара, Северна Каролина , 2019

 

 

С представените опити за аналитично четене искам да докажа още един път, че кратките поетически форми носят по-голям хоризонт за анализ.

I hope my legs don’t break walkin’ on the moon

Дебелянов и Сафо

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха –
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.

Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина…

О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

Сафо:

Вечер, ти винаги връщаш отново

            това, което светлата зора разпръсва,

връщаш агнето, връщаш козата,

            връщаш детето при майката.

При Дебелянов хармонията е безвъзвратно разпиляна, природата като проекция на вечния кръговрат вече не е природа, а модернистично изгубена субстанциалност. Това наблюдение може да се извлече от интертекстуалния анализ между „Да се завърнеш“ и фрагмент 49 на Сафо.

Възможно ли е двата текста да се срещнат в полето на интерпретацията?

Всъщност Дебеляновият текст разчита на природни образи и мотиви, свързани с природните реалии-нощ, ден, вечер, слънце, заник. Те са и основни смислопораждащи елементи на текста. Живот-смърт, начало-край, болка- утеха… От друга страна, фрагментът на Сафо притежава същите/подобни елементи, които могат да се обобщят: вече-зора, раздяла-завръщане. В тази редица, както и при Дебелянов, двойката: майка-син, майка-дете.

Текстът на Сафо.

Първият елемент на текста е обръщение към Вечерта (вж. пунктуацията). По подобен начин в Дебеляновата елегия вечерта е метафоричен образ, своеобразен двойник на майката, която пък го приласкава. Проблемът тук е, че при Дебелянов вечерта, майката, нощта, като родствени смислово образи, НЯМА да успеят да приласкаят лирическия човек. Ако при Сафо след раздялата винаги следва събиране/утеха, както закономерно след вечерта- зора, то при Дебелянов има усещане за вечна разлъка и неутешимост, след зората няма да настане вечер. Лирическият човек остава заключен в „дни безутешни“ и тяхна единствена алтернатива е смъртта. „че мойто слънце..“ При 49. фрагмент се открива категорична, циклична постройка на времето, то преповтаря митологичното въртене вечер- зора. Там всяко разкъсване на съкровената връзка вечер- зора бива автоматично отречено от вечерта с нейната сила да свързва скъсаното, да възстановява разрушеното. Може и това да отразява древната представа, че човешкото преповтаря природното. Но се съмнявам.

Със сигурност Дебеляновият лирически човек принадлежи към модерността, в нея всяка възможност за хармония и космос е отречена, след раздялата няма да последва вечер, утеха, прошка. Но докато чета Сафо – май и при нея е същото.

Други бележки. При Сафо природата е оголена, първична, самопораждаща  разлъки и утешения, при Дебелянов има декор от овладени пространства- дворове, прагове, стаи, неосъзната виновност (майка-икона). Дали има вина при Сафо?

Проклетата ябълка.

 

 

Фрагмент 50

Тъй както узрява сладката ябълка

                                                високо на клона,

на най- далечния клон, най- високо. Забравили

                                                            са я берачите.

Не, не са я забравили. Не са могли

                                                                        да я достигнат.

 

“сладката ябълка“ е несъмнено важният образ от фрагмент 50.

Ябълката – от Парис, Ева, Beatles и Mac.

Познание, грях, богатство, насилие, себедоказване, ядат я прасетата, пазят я юнаците.

При Сафо, обаче, ябълката е знак, който не отвежда към света, а придърпва свят към себе си. Знак, дълбаещ навътре, не навън. „сладката ябълка“ си е самодостатъчна, себеразглеждаща се, себеизразяваща се същност. Отказва външен прочит.

Началният жест на текста „тъй както“ извежда към алегоричното говорене само и единствено за Себе Си. Всъщност егото е властващият субект на текста. Узряването високо на клона се оказва проблем, конфликт на творбата, на самата екзистенция. Узряването може да е живот, пълноценност, но ако това узряване не е погълнато от Другия, то е безсмислие, смърт. Раздвоение, драматизъм- има ме, но ме няма, сладка съм, но невкусена. Самото вкусване, обаче, е и жертвопринасяне. Ужасът да бъдеш различен, желан, непостижим, „ужасът да бъдеш девствен“/Лилиев, но и Сафо.

Естествено е, драматизмът на случилото се неслучване да бъде подкрепен и от пространствената ориентация в текста: единият лирически субект – горе, другият/берачите – долу. Постигане, досег няма как де се случи. („Спи езерото“?)

„най-далечния клон, най-високо“ – синонимните повторения, удвояването на частицата внушават недосегаемост в крайна степен, неосъщественост, обреченост. Сказуемото в анжамбман „Забравили са..“ ясно откроява хоризонта на собствената незначителност, изключеност от нормалността, от функционалността. Тук се случва и двойното отрицание: “Не, не са я забравили“. Лирическият глас е категоричен, но и неуверен. Има измамно усещане за собственото си присъствие/отсъствие. Третото отрицание „Не са могли да я достигнат“ сякаш започва да гради нова биография на „сладката ябълка“, на егото, на аза.

Така във фрагмента се сблъскват на първо ниво ябълка и берачи, но по-дълбоко: различност-колектив, недокоснатото-консумиращото, забравената-незабравимата, събиращото-разхищаващото и т.н.

Този фрагмент е за поезията, за поетесата, за усъмняванията и гордостта, за берачите на поезията и консуматорите на поетите. Този текст е модерен. И много повече.

 

Фрагмент 83.

„…не разбутвай купчинката с камъчета…“

Имам странна пристрастеност към него. Прилича на хайку, Ли Бо и нещо, което със сигурност не може да се напише на паметник на свободата. Събира се в едно и е много.

В началото – императив в отрицание. Значи би следвало да има някакъв Друг, който ще „разбутва“. Следователно лирическият субект носи имплицитно страха, че нещо ще се промени, че разбутването на камъчетата ще доведе до някакъв битиен кризис. Купчинката камъчета е алюзия за подреден свят, но не природно подреден. Подредил го е говорещият. Купчинката е моята представа за илюзорно устойчив свят. Мой свят. Срещата с Другия, наличието на Другия е вече основание за страх, че представата ми за себе си и заобикалящото може да бъде разбутана, разхвърляна, пренаредена. И ако фрагментът е част от любовно стихотворение, то следва, че любовта е сладката ябълка/насладата, но и усещането за страх, че тази любов може да счупи, разбута най-съкровените, хлабаво-вечни, уж неуязвими наши визии за света. Защо са съкровени и уязвими – вж. умалителните форми (цели две) на съществителните (купчинка, камъчета).

Надявам се горният текст да е пощадил автономния глас на фрагментите на Сафо, също и на превода на Яна Букова.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.