Хубен Черкелов, 10 Паунда, Дейвид Боуи, 2014

 

 

Дъждовен сезон

Мулатката си бели шоколад,
облегната на грапава стена
край стара катедрала
от варовик.
Кюретата минават
пребледнели,
пoглъщат си адамовите ябълки,
потта се стича топла
по брадите им.
За мириса на джунгла се присещат,
където се придвижваха с канута,
осъмваха и лягаха в зелено,
изгребваха морето от лиани
и с пушек лек,
сладникаво-ванилов,
езически издишваха небето.
Припомнят си базалтовата ерес,
червената дървесна пеперуда
и мекия хобот на мравояда
под свода
тарантулово надвесен.
Мулатката си бели шоколад,
облизва вятър топъл целофана,
нехайно ягуарът се протяга,
в зениците монашески наднича,
площадът се превръща в чуроата.
Следобедът съня си полюлява
в хамаче от прозрачна паяжина.
От жегата покапват две-три капки
по опакото светло на ръката,
мирише неподправено на тропик –
на гнило,
на земя
и на какао.
В далечината птици се събират,
вигони, оцелоти, капуцини,
а облаците блъскат хоризонта
с рога, оповестяващи потопа.

 

Ия

Стократно благославям изпитните,
които ме доведоха до Ия.
Тук църквите са повече от къщите,
по-щедро никнат думите от хората
и в гроздовете зрее пивко вино,
способно да заменя дъждовете.
Благодаря ти, Броднико, за Ия.
Благодаря, че с пепелните знаци
учител бе, не враг или приятел;
че безпристрастно в черепите скални
частички светлина си инкрустирал,
че глината спояваш с кръв и восък,
потоци лава с воден стълб смиряваш
и сенчици под кръстовете правиш.
Под синьото крило на хоризонта
белее сянка, в камъка вградена.
Кенарена забрадка Ия вее,
облегната на рамо великанско.
Доверие безмерно ме обгръща –
ти знаеш най-добро за мен какво е.
Оставям да го пишат твойте пръсти
над спомени за древни Атлантиди.

 

Египтянин

Вместо зърната на броеница
броя стадата от бели облаци,
пасящи жарта над пустинята.
Овчар съм на техните сенки.
Подире им скитам,
захвърлен
между морето и сушата.
Сънувам мъж с глава на ибис,
зазиждащ златни ламини
под пирамидите –
каменните посестрими
на вечността.
Край водите на живораждащата змия
почиват предците ми.
А децата подскачат на куц крак край пътя –
прекосили моретата щъркели,
готови да литнат нанякъде
под слабия порив на вятъра.
Жените ми – траурни сфинксове
отмерват, цедят, дестилират
напитката гъста на дните.
Пясъчната ми кожа
още помни тъгата
в окото на Хор.
Време, върни ме
през разлютения кошер на Кайро,
през разпятията над коптските църкви,
през белите игли на обелиските и минаретата,
през фризовете
в дворците и молитвените домове,
през угасналия фар на Александрия,
през заличените следи на Хатшепсут
и слънчевата ерес на Ехнатон,
през топлите тела на речни биволи,
през смазващо-бъбривите колони
и статуите на Абу Симбел, Карнак и Собек,
през сините води на Червено море,
през пеещите колоси на Мемнон,
през блясъка преходен
на митични династии,
през съборените жилища
на осквернителите
в Долината на царете,
през упрека ръждив
на пергамента,
през манастира в Синайската планина
през стъпки,
от сахарски гибли заличени,
през пазара на камили в Шалатин,
през дъха на арабския хляб,
куркумата, меда и сусама,
през протяжтните песни
на бедуините абабда,
до онази чистота на извора
в средата на приказно езеро,
за която копнее душата ми
по целия път през Египет…

 

Същата съм

Разсипвам топъл шепот над праха ти.
Все същата съм –
Огънче и пясък,
Дърво и въздух,
Зърно, мед и вино,
Мая и сол,
Вода за хляба черен. Променям се,
Но трайно в мен те има.
Там, в пустото на бъдните пространства,
уплашен гълъб,
изхвърчял от урната,
почуква на небесните ти порти.

Заслушан в нечий шепот,
ти си вкъщи;
и ме очакваш,
без да ме познаваш…

 

Самокритично

„Не се страхувай толкова от смъртта, а от неадекватния живот.” Брехт

Ти помниш ли проверките на лагера,
кюфтетата и малебито в стола?
Хамбарите,
съборени от багера
и речите еднакви там, на Вола?

Ти помниш ли гласищата атлазени
как нижеха дела и документи?
Как Ален мак цъфтеше на перваза ни,
прегракнал от политангажименти?

Ти помниш ли ченгетата в маслините
как слагаха шпионски микрофони,
а после на костилката пъртината
изследваха до най-интимни йони?

Ти помниш ли оная Пражка пролет?
А пресните Чернобилски марули?
Снишаването;
скършения полет?
Виелицата,
дето ни обрули?

Ти помниш ли,
когато ни пробутваха
катър за кон,
мастило за синчец…
от кораб да е слязъл някой в утрото
с три думи прости:
„Хляб, или свинец!“?

 

Black angel

Когато мойто ципесто телце
разчупи с гръм вселенското яйце
и яхне полумесец опашат,
разтваря двери Опакият свят:
светците там изгарят от съмнения,
месарите погиват от анемия,
живеят политици с ясно мнение
сред мислещо народонаселение,
убийците изпитват угризения,
безчувствени изпадат в умиление,
страхливците не кръшкат от сражение,
банкер, избегнал умопомрачение
пари раздава по предназначение,
невярващи шептят в благоговение,
лишен е злият от ожесточение,
посредственият има вдъхновение,
прелива мекушав от дръзновение,
нахалникът се свива от смущение,
топи се грубиянът от копнение,
бойците се изпълват със смирение,
крадец захвърля плячка с отвращение,
гнуси се похотливецът от щение,
лъжецът промърморва откровение,
в главите робски ражда се брожение
и депутат поднася извинение.
Но само в тази нощ, за съжаление…

 

Сезонът на печалните кентаври

Защото под копитата лежах
и удряха ме корени в лицето,
от тези, дето аз за билки сях
и ги плевих,
поливах
при което…
Защото мойта радост изтъня
и нишките й трудно ще отвържа
освен на тъмно,
в извора,
в съня,
а възелът й гордиев ме стърже…
Защото южен все е моят кръст,
а северна – кръвта на боговете
и вдигна ли се в целия си ръст,
съзвездието ми накриво свети…
Защото между майка и дете
гръбнакът ми е свързващата зона,
но нямат място дивите коне
сред найлона, асфалта и бетона…
Защото в Клио липсват сетива
за драмата ми тъй получовешка,
безсмъртието ми е бадева –
в божествения ред поредна грешка…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.