Хубен Черкелов, 5 Долара, 2019

 

 

„Go to the ship with the blue funnel with the red band! – No, it’s not true, take 220!“ Мога да се намеся в 100гласовия корабен хор, но откакто полският пилот, нает от местните власти и познавач на RAF лексикона ме сиктирдоса с: „I’ll fuck to fly to the 7th sky“, предпочитам да мълча на 7ми канал. Близо съм до входния фар и мога да му дам точния курс към кораба, който търси, но го оставям да се пържи. Какафонията е пълна, дочувам “твоята майка въшлива“ на испански, дори изчурулика кантонски диалект, с който сингапурската Mary шашваше отпускарите от 1st cavalry или USMC. Най-артистичен е шотландецът от Palm line, той припява песенчица, може би, от времето на “чаените клипери“: „We bound for India sweet hart, for India (2) Are you in there, sir, are you in there?“ N на брой. Накрая не издържам: „Легни на 185, дистанция 3 – 3.5 мили, контейровоз, зелен корпус, надпис: „Botany bay lines“ по целия борд!“ и в отговор чувам любезното: „Dziekuje bardzo!“ Как се бе запилял тук един от тези 20 възлови експреси, които фучат от GB до Австралия с едно отбиване в Кейптаун за бункер, един дявол знае, но го приемаха веднага. Долу, на палубата, в приспособения от дъски и брезент “басейн“, мързеливо се плацикат неколцина от екипажа или както наблюдателно отбеляза колегата, от който взехме улова: „Когато пристигнахте бяхте едни розови, закръгленички…“- вкусно примлясвше той, а виж ни сега – сухи, тъмнокафяви като гьон, хищни гущери под слънцето, но днес разтурваме “басейна“ и заставаме на кея за разтоварване, кърма до кърма с един датчанин, където, кой знае защо, има няколко руси девойки, наблюдавани с всички налични бинокли, далекогледи, дори с театрален бинокъл, изровен от някой местен битпазар. Когато разтоварването завърши, пускаме местните хора да съберат останалата от разкъсаните пакети риба – отделяме нещичко за музикантите от Апапа клъб хаус, а и момичетата Мери не остават непочетени. Късно вечерта, през студената пара от люка на хамбар2 се материализира фигурата на сержант в камуфлаж, черна барета, провесил през рамо картечен пистолет “Стен“ – явно е от полицейските или териториалните части, останалите се фукат с новички АК47. „Ще се намери ли малко риба за победоносната нигерийска армия?“ – долитат през гъст алкохолен дъх думите му. Всичко е ясно – датчанинът разтоварва „Туборг“ и „Карлсберг“, но повече ме безпокои приличният на водопроводна тръба „Стен“, който се мандахерца на рамото му. Имитирам смешните церемониални стъпки на британската армия – сигурно инструкторите им са оттам: „Yes, sergeant, yes, sir! Няма ли да е по-удобно за славната армия да остави оръжието си на палубата?“ Той потупва гальовно автомата: „Победоносната армия никога не предава оръжието си!“ Ще ми се да му кажа, че съм им носил муниции, още когато е ходил прав под масата, но премълчавам. „Напротив, да го предаде на отговорно съхранение срещу съответните документи.“ Той се замисля: „Ще има ли печати?“ „Дори два!“ и се радвам, че домакинът ми остави червеното си факсимиле за получаване на продукти. Оформям разписката, карам го да извади пълнителя, да изтегли затвора – няма патрон в цевта, да го постави на предпазител. Той се спуска по мокрите отвесни стъпала на трапа, дано не падне – това ще ни докара страховити неприятности, но от опит знам, че да се спори с пиян, особено с въоръжен, просто няма смисъл. След малко е запълнил един сапан с риба и завърта ръка: „Вира!“ Отивам до винча и като изтеглям товара, виждам, че той е стъпил в мрежата и се е хванал за куката. Разменяме разписки и оръжие, стоварваме рибата на кея. Вече съм го забравил, когато вахтеният ми казва: „Един с автомат те търси.“ Изпъшквам. Мамицата му! Сержантът мъкне шестици бира, подчинените му – също. Разменяме церемониални поздрави с високо вдигане на колена, размахване на ръце, козируваме, като аз нахлупвам капитанската фуражка, която барото ми оставя за авторитет и се разделяме. Оставям за него две шестици и си отварям бира. Капитанът се връща от „Le coq“ в добро настроение и също си отваря бира от моите и на недоволството отговаря с класическия лаф: „На капитана патките никога не умират!“ – утре ме праща на рейда да търся филми – питал датчанина, но те имали видео. „Все ще намериш някой съветски параход.“ Откакто показаха църквата в Батак с коментар, че това са черепите на избитите в антифашистката борба („Неизвестната война“) не гледам сов. кино. „Много си умен, но не си за тука.“ Master-ът е прав – не съм за “тука“. Бих си наел стая в „Le coq“, но собственикът е започнал някакъв ремонт, край la piscine зърнах нещо розово и рижо – явно хотелът се насочва към по-висока категория, the pool full whit girls – видение от моряшкия рай, което се осъществява на градския плаж, срещу хотел „Виктория палас“ – тук е цялото белокожо общество, без елита – той е на хотелския плаж, а моят екипаж – двама моториста и рулеви разгъва мускули и разперва паунови пера. Привечер, след неуспешно търсене на “братски“ кораб се насочваме към единия от двата “поляка“- “Kopalnia Jasnogorska“, макар че дявол знае, за чий е тук този bulkcarrier, може би кара въглища от Силезия до екватора – когато съобщавам тази моя догадка на вахтения колега, той се прави, че не разбира руски и ми отговаря на отличен английски. Знаех, знаех как да размекна високомерната (с основание) полска душа. Един мой познат заемаше някаква полуофициална синекура във Варшава – та той се върна разтреперан след събитията на крайбрежието през 71-72 г. Намерих начин да спомена коустлайн трейдюнионс и Кажимеж решително отмести таниновото вино, което им се полагаше като дажба, порови в маломерния си хладилник, извади запотена бутилка “Виброва“, а когато подхвърлям за Карпатската бригада в Севера Африка, на масата се появи буркан кисели краставички. Той продължава с леко подигравателен тон да описва кариерата ми, като ме нарича pan Pewec с римския профил – горд притежател на кола и извънградска вила „…и лозе“ – прибавям „…и лозе“ съгласява се той, говори перфектно руски, роден е някъде в Казахстан от изселените от Сталин поляци и може да ми даде „Тримата танкиста и кучето“ – там се говори повечето на руски, добавя издевателски. Като му обясних какво може да направи с тримата танкиста, особено с кучето, той казва: „ОК имам един американец с немско име Шилберг или Зилвер, бива го, а танкистите пусни на политкомисаря.“ Спускаме се като замаяни мухи в лодката – екипажът ми също е знаменито напоен, оглеждам стотиците корабни светлини, различавам нашите, потегляме. След 20 мин. мотористите изпадат в някакъв високотехнологичен спор за оборотите на двигателя и се ступват, при което той заглъхва, крайбрежното течение ни похваща, четири гребла не вършат никаква работа, ветроходното въоръжение също, ветровете са непостоянни и при почти последните корабни светлини изреваваме дружно: „Help! Mayday!!!“ Едно хвъргало изсвистява над нас, поемаме въжето и меко се прилепваме до борда на „Ivory palm“. Разкошни са тези кораби на “Palm line“ – с клиперски носове, скосени димоходи като на есминци, медта по палубите блести излъскана, офицерите с тропически шлемове, бели униформи, три четвърти бели чорапи. Без суетене спускат лодка, подават буксир и след 40 мин. сме на кораба, те получават риба от капитанските запаси, ние дружно отхвърляме танкистите, гасим лампите и срещу нас мощно изревава MACK TRACK-ът на Стивън Спилбърг.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.