Хубен Черкелов, 5 Долара, 2019
* * *
Тези стари покриви
четири пъти
смирявани
Тази колиба
без прозорец
под листата
Това е сърцето ти
четири пъти
вкостявано
и твоята херметична
мъдрост
о костенурко!
За водата
По-ниско от мен и все по-ниско от мен е водата. И винаги с наведени очи я гледам. Както земята, като парче земя, като преображение на земята.
Тя е бяла и блестяща, безформена и свежа, бездейна и отдадена на своя единствен порок – тежестта; притежава изумителни начини да удовлетворява този порок: повлича, пронизва, разяжда, прецежда.
Този порок е и в нея самата: тя непрестанно потъва, дори за миг не приема някаква форма, търси да се самоунижи, ляга по корем върху земята, наполовина труп, подобно монасите от някои ордени. Все по-ниско: изглежда, девизът ѝ е противоположен на „екселсиор“.
***
Можем дори да кажем, че водата е умопобъркана, съдейки от истеричната ѝ потребност да се подчинява единствено на своята тежест, която я е завладяла като фикс идея.
Със сигурност всяко едно нещо познава тази потребност, която винаги и навсякъде трябва да бъде удовлетворявана. Този скрин например се оказва голям инат в желанието си да се срасне със земята и ако един ден се усети в нестабилно равновесие, ще предпочете по-скоро да изгние, отколкото да противодейства. В известен смисъл той си играе с тежестта, предизвиква я – не се разпада във всичките си части, корнизът и орнаментите не ѝ се подчиняват. В него има някаква съпротива, която е в името на неговата индивидуалност и на неговата форма.
Течността по дефиниция предпочита да се покорява на тежестта, отколкото да поддържа форма – отрича всякаква форма, за да се подчини на своята тежест. Тя похабява своята външност заради тази фикс идея, заради този болен скрупул. От този порок, благодарение на който е бърза, пъргава или неподвижна, безхарактерна или свирепа, безхарактерна и свирепа, пронизващо свирепа, лукава, просмукваща, лавираща, човек може да се възползва както си иска и да управлява водата по тръбопроводи, за да я накара после да бликне вертикално, а той да се наслаждава накрая на нейното проваляне в дъжд: истинска робия.
…През това време слънцето и луната ревнуват за това изключително въздействие и си правят експерименти с нея особено когато тя плячкоса обширни площи и без съпротива се разпилява на тънки локви. Тогава слънцето си взема своя висок данък – то я вкарва насила в един постоянен цикъл и я третира като катеричка в колело.
***
Водата ми бяга… изплъзва се между пръстите. И отново! Дори не така чисто (както гущерът или жабата): по ръцете ми остават следи, петна, които съхнат относително дълго или които трябва да изтрия. Тя ми бяга и в същото време ме белязва, без да мога да направя кой знае какво.
И с идеята ми за нея е така: бяга ми, бяга от всякакво определение, но оставя в мен и върху листа следи, безформени петна.
***
Безпокойството на водата: чувствителна към най-малката полегатост. Скачаща по стълбите на два крака. Закачлива, по детински послушна, тя се завръща на мига, щом я повикат, променят ли наклона откъм тази страна.
Отклонение от отвеса на духовния учител
И защото човек е винаги сам на своя остров (сам със сянката на своя духовен учител), маниакален интерпретатор на сигнали, които никой не забелязва, винаги ли с „Милост! Не виждате ли моята несръчност“ трябва да се опитва да бъде разбран?
Не! (Отклонението от отвеса на моя духовен учител е вече в готовност.) Последната дажба на своята гордост в пламък превръщам, вместо още няколко часа в повече да се храня!
Ще запаля моя остров! Не само това, което расте! Ще се нажежа до бяло, ще стана твърда материя! Необитаема! И може би ще пламне ново слънце!
„Словото е Бог! Аз съм Словото! Има само Слово!“
(Отклонението на сянката в лодката е винаги в готовност, в готовност да се хвърли от борда.)
1925
Пелагос
Бедствието се очертава на разсъмване
върху мостика на кораба, дошъл за помощ,
върху лицата на мъжете
миг преди да заговорят.
А земята с джобове, пълни с диаманти,
е на прага на вълните
и от името на небесата протестира,
негодувайки срещу човека.
Вижда той единствено кори, обелки,
пошлите фрагменти на огънати навътре маски
и решава да кюртира Паметта,
майката на Музите.
Превод от френски Жоржета Чолакова
списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X