Хубен Черкелов, 5 Долара, Северна Каролина , 2019
Избори
Прашасва глобус
на училищния шкаф.
Стишени океани,
сбръчкани материци.
Леденеят шапки
на полюсите.
Наклонена е оста.
Някой отново
ще завърти земята.
Възнесение на кентавъра
Прогледна с очите на коня.
Прозря безличието на тревата
и стаената змия.
Усети грапавия пулс на пътя,
кървяха четири подковани сърца.
Първична пот изби по гърба,
и слети в едно,
ездач и кон
изгряха в плеядите.
Сътворение
И накрая майсторът направи
невъобразимото хвърчило.
Бавно и внимателно сглобява
скелет от стъбла на слънчогледи.
Тънката цигарена хартия
затрептя с крила на прилеп.
И опашката изпипа сръчно –
да подкрепя литналото тяло.
Дълго размотаваше канапа,
тича запъхтян по склона летен
в свита от възторжени хлапета.
И политна най-накрая змеят,
носен от въздушните потоци.
Беше мощен, палав и бездомен.
Беше най-голямото хвърчило.
Пъпната му връв държеше
майстора за своята утроба.
Още е в небето – неподвижно,
татко си изтеглило високо.
Неолит
И всички тези глинени съдове,
сякаш изпечени вчера,
с рисунки и форми.
И праисторическата Венера –
без черти на лицето,
но с изразителна женственост.
Плодовит, объл съсъд.
Нейната ръка ли
е бъркала в тях гозби –
ако лъжицата вече е съществувала.
И е налагала с нея мързеливия ловец –
ако матриархатът още е продължавал.
Мирис на загоряло…
Реанимация
В коридора
Богородица очаква
възкресението на сина си.
Наследство
Малка градина,
очакваща грижи.
Цяла армия плевели,
отбор насекоми,
популация гъби, бактерии,
вируси.
Започнах да пръскам,
да плевя, да копая.
Плашило за дръзките птици,
капан за гризачи,
уловки за попски прасета.
Боже,
как ли изглеждам
в очите на малкия свят,
заселил се тук
преди мене?
Клинопис
„Няма смисъл – каза тя,
друг подрежда живота ни –
камъчета в антична мозайка,
елементи в кошмарния пъзел.”
„Няма смисъл – каза той,
да подреждам живота й.
Славеят не пее по ноти,
а делфинът обикаля
таляна коварен.”
И сълза, бисерна буква,
се вдълба
в лицето от камък.
Homo ludens
На шестия ден
Бог вдъхна живот
на своето висше творeние.
Оттогава все си почива.
Човекът започна да чупи
играчките от предишните дни.
Оттогава все си играе.
Жената на поета
Прибира цветното пране –
хавлия бежова, лилава нощница,
небесносиня риза, оранжеви чорапи,
пембяна тениска и пр.
Притиснала панера, поглежда уморено
провисналите мътни облаци –
пране нехайно на самотен мъж.
И промърморва от високата тераса:
”След малко ще превключа пералнята
на бяло!”
списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X