Хубен Черкелов, 100 тайвански долара, 2020

 

 

ненадейно

уж изсъхна на слънце иззад скъсана щора
уж прогизна до дънце в потна сива умора
уж потъна във пясъка на изтлялото време
уж пропъди те блясъка на лисеещо теме
уж деца те прескачаха
да не би да пораснеш
уж тромпетите плачеха
че погребана гаснеш
а пък на като котка девет пъти възкръсваш
пиеш водка сред водка и във фикуса тръскаш
радвам се
че си жива
но съм дърт философ
по добре си отивай
знаеш пътя
Любов

 

триангулачна точка

ние все шерваме
но не споделяме
уж умножаваме
а все разделяме
между мълчания и диви крясъци
крием главите си в делнични пясъци
ние сме щрауси виртуални
в щраусовите зали бални
и го пишем в поредния пост
няма лост
който да ме премести
бедни мой архимед
и парченцето лед
потопява титаника
но
няма място за паника
ако точка опорна си имам
ще снимам
ще постна
и без да калесвам
някой ще кликне бутона “харесвам”
ох
ако доживеем възрастта на енох
ще бъдем от скука и проза прозрачни
не хора
а точки триангулачни
върху пластмасова лична карта
в подножието на скалата във спарта

 

просто ей така

като сламка по равно поточе
като топче по каменни плочи
като чайка по мокрия пясък
като обеден слънчев отблясък
просто
с пеперудена грация
като без гравитация
ей така
ами да

 

ясмина на прах

под покрива
на тавана
феите
от живота прогонени
смъркат спомени
тананикат нирвана
кихат и се крият под сухи греди на заметено под килима преди
наздраве
казват свещените крави
дървоядите гризкат дърво
прахът е тяхно лайно
и
е толкова личен
фееричен
еуфоричен
мелодраматичен
клаустрофобичен
че
фокусът на есенен лъч
с приглушената глъч на изоставена радиола
като шнола го закопчава под резето на капандурата
къдри му димна фризура
образува акустична глазура от винилени спомени
изгорели във пещите доменни на едно ферментирало време
не ми дреме дали спиш
виж
мила моя МенчеЗвънче
този прах ми е даден от теб
и
сърцето ми става на дреб
щом си спомня
че съм бил Питър Пан
на ей този забравен таван

 

четири и половина

пресушени листа се изшмулват по керемидите
като нинджи с неизрязани нокти
и се хвърлят от стрехата без парашут
облак с профил на свъсен мамут
с мръсни дънки широки
тежко псува силфидите и си търси беля
хор невидими ципокрили нещо вагнерско цвили
пиле нервно в листака гълчи
ще вали

 

септември

опашката на лятото прехвърля се през платото на септемврийски ден
и ватата на блузата отърква се о бузата – вечерен неопрен
смокини неоткъснати посред листата пръснати мечтаят за буркан
морето като котките наобикаля лодките и пита за зарган
листата пеят есенно
люлеят се унесено в последния си бал
на лятото от раните почиствам кротко дланите с намерен в скрина шал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.