Списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

МАНИФЕСТ

Manifest van de nieuwe sociale poëzie, превод на нидерландски Соня Димитрова (1.11.2018)

 

АРХИЛОХ

Архилох в превод на Яна Букова (1.11.2018)
Архилох в превод на Александѫр Николов (2.11.2018)
Архилох в превод на Владимир Сабоурин (9.11.2018)

 

ПОЕЗИЯ

Александѫр Николов – Нова социална поезия (3.11.2018)
Александър Цанков – Паника от застиващата скука (3.11.2018)
Антоанета Христова – Стоиш като експонат (3.11.2018)
Валери Вергилов – Хераклиада (Поема) (4.11.2018)
Ваня Вълкова – Градска памет (6.11.2018)
Вирхилио Пиньера – Тегнещият остров (Поема) (7.11.2018)
Владимир Сабоурин – Поетическо призвание (8.11.2018)
Dana Kandinska – Разпад (6.11.2018)
Елена Попова – Враг в себе си (7.11.2018)
Елка Василева – Акватинта (7.11.2018)
Иван Крилов – Две басни (6.11.2018)
Камелия Щерева – Мед, кърма, нектар и кал (7.11.2018)
Людмила Калоянова – Ню Йоркска поема (1.11.2018)
Мария Георгиева – Историята на една снимка (2.11.2018)
Мариян Гоцев – Септември (8.11.2018)
Момчил Шахъмов – Не обичам лицата ви тъжните (5.11.2018)
Николай Бойков – Корасон (1.11.2018)
Николай Фенерски – Писмо до всички бармани, сервитьорки и камериерки, които след края на лятото не си получиха заплатите (4.11.2018)
Petra – Урбанистично (8.11.2018)
Ружа Велчева – Икар ще се роди (4.11.2018)
Ханс/Жан Арп – Черна светлина (3.11.2018)
Христина Василева – Морето и сипеите (2.11.2018)
Хуго Бал – Майка ми смъртта (8.11.2018)
Яна Букова – Грешка в системата (9.11.2018)

 

ДЕЛА И ДОКУМЕНТИ

Хуго Бал – Бягство от времето (4.11.2018)

 

ПРОЗА

Елена Немска – Школа за поети (7.11.2018)
Николай Фенерски – Февруарски разказ (6.11.2018)
Петър Мишков – Денят на Света Олга Киевска (Роман) (5.11.2018)
Петър Пейчев Щурмана – Бог зелен, пустинен (2.11.2018)

 

КРИТИКА

Ваня Вълкова – Взаимодействие извън времето между Рим – Мадрид – Дъблин (2.11.2018)
Златомир Златанов – Принцовете на плебса (4.11.2018)
Марио Коев – Недостатъчно кратки размисли (продължение) (3.11.2018)
Михаел Тойнисен – Архилох, фрагмент 122 W
Петер Бюргер – Теория на авангарда (1.11.2018)
Теодора Петкова – The Intertextual Animal (5.11.2018)

 

VISUAL ARTS

Иван Маринов – Възвишение – разсуждение и револуция (8.11.2018)
Стиф Лазаров – Eroticism and Sexuality in Gustav Klimt’s and Egon Schiele’s Paintings and Drawings of Women (6.11.2018)

 

ТОЧКА НУЛА

Александѫр Николов & Владимир Сабоурин – Точка нула. 1876 (Поема) (5.11.2018)

 

ПРЕПРОЧЕТЕНО

Хуго Бал – Откриващ манифест, 1-ва Дада вечер (9.11.2018)

 

Фотографиите в броя са любезно предоставени от Dana Kandinska.

 

 

Венцислав Арнаудов – Дай ми череша

 

Ще влезеш при мен като гарван
И после как ще говорим
Ще бъдеш момиче ли, старец
Дете със коси до колене?
Ще можем ли с глас да повторим
На мъртвите първите думи
На неродените последното
“роди ме”
Ще можем ли с очи да се видим
А после с очи изгорени
Да пеем сред сухото семе
Да плачем над живото време
Ще можем ли за ръце да се хванем
Ще можем ли долу да слезем
Над празното да се надвесим
От нищото всичко да вземем
Това ми кажи
Ще отворя
Дъхът ти ще взема със своя
И гарван ще бъда със тебе
Смъртта ти ще бъде и моя

 

давам ти череша
докато стават червени устните ти
давам ти череша
докато пее името ми в утробата ти
давам ти череша
докато слагаш монета под езика ми
докато бреговете удряме с гласовете си
и сокът става на вино
и пораства дърво от стъпалата ми
и небето се стоварва в клоните му

после
когато дланите ти се отпуснат
пълни с пепелта на цветовете

дай ми череша

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

 

Йоанна Златева – Антропоцен („За тялото и душата“, Идлико Енеди)

 

На интервюто за работа в кланицата
финансовият директор те пита дали ти е жал за животните,
без ирония, дали ще можеш да издържиш.
Тъгата е мярка за постоянство.
Под струята на маркуча в края на работния ден,
подът отново е сигнално бял и цял.
Аура от шоурум на икеа стаена в кухненски плотове,
които отново са винаги нови,
принцеса и войн от лего сънуват един и същ сън.
За обяд работниците в стола си поръчват киселец.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Евгени Бързашки – Ти си тази която държи ножа

 

Края на ръба е грапав
но остър
обърната наопаки сутрин
плясва лицето
и изгрява луна
мекотелите са
нови усещания
изтичащи от нечии ръце
и устни
накъртващи като мед
това ли е цялото бъдеще
посипано със свежа пръст
и махайки за довиждане
докато хапките на
шизофренична ти любов
ми засядаха на гърлото?

 

Когато се навърташ наоколо

Всяка поезия става излишна,
когато се навърташ наоколо.
Кога има смисъл?
И как се живее живота?

Или по-добре да не питам,
губя се някъде в нищото.
Ето, тук за малко те имам
както казах, друго излишно е.

Познавам тази временност,
не те задържам дори.
Цял живот е болезнено,
само сега не боли.

 

Не взимам времето
прекалено насериозно.

Топлината между устните ти
няма сезон.

 

Ако изгниваш отвътре
и тялото ти постепенно те изоставя.

Защо тогава търсиш моето?

Еволюцията сгреши.

Не сме по-красиви заедно,
когато се разпадаме.

 

Ти си тази която държи ножа,
а аз съм топъл хляб.
Няма нужда да ме режеш,
изяш ме с пръсти
като издълбаеш топлата среда
и ме поставиш в корема ти
да те гъделичка.

Ти си тази която държи ножа,
а аз съм топлият хляб в корема ти.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Лариса Сурду, маслени бои, канва, 83х75 см, 1983

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Ваня Вълкова – Когато мисълта изгражда дом

 

–-

В мрака……………
Пилето припява
непрестанно,
неизменно,
невъзможно,
неспирно,
неповторимо,
невидимо,
нетрайно,
но
неутринно – тригласно
Пробива земята.

Далеч
Никой
не приема
частиците тау неутрино.

Улиците оставят белег
Свистящи светофари.
Започвам да мълча.

Една отсечка-памет за Владимир Хлебников
05 07 2018

 

Улична херменевтика

Видях
Лица на хора,
изтъняващи по стените,
бели, закачени листа
с анкета за:
детство, значения, желания
авто-рефлексии-лекуване на тъгата
Неговорещи за изкуство,
с биография на визуални артисти.

Видях
Мъж във възрастта на счупено огледало,
в галерията
японката го превърна
в хиляди тела-фрактали
и изтичаше водата от очите си
Улицата преля
Черният чадър на мъжа се огъна
и се превърна в черен шлифер.

Видях
Младеж в поза на мислител
по-пронизващ очите
от ръцете на Роден
Седи в средата на времената-
множествена спирала-
улица от стълби
Изкачване и слизане
винаги и никога
До края на стената
с графит на бедно момче.

Видях
крака, ръце, търбуси
Елегантни извивки, уплашени очи,
почернели пръсти и пухкави дечица
Влизат и излизат от тунела
на границата
между църквата и артериите на града.

Видях
Жена
Красива цветоструйна градина
Изчаква мистериозния влак
с крака-дорийски колони,
но по-елегантни
от изяществото на сецесионова ваза.
С рамене покрити с пясък
от пресушеното Червено море
Прекъсна времената
с отваряне на телефона.

Вратата
на метро-влака-улична-река
се отвори.

6 юни, 2018

 

Няма как да се изгубиш

Няма как да се изгубиш, ако не знаеш къде отиваш – каза момичето.

Жената сряза устата си с ръка – прозявка се разля от чашата.
Момичето започна да мълчи,
а автобусът плуваше все по-фрагментирано и бавно.
Момичето погледна нагоре и заплува бътерфлай – говореше и съграждане себе си,
на всяко вдишване.

– Ще уча, ще завърша университета,
ще работя и ще уча,
ще обиколя целия свят,
мога да имам собствен апартамент
и собствена кола
и няма да бъда зависима от никой.

Жената се усмихна
– Аз съм самотен човек

Момичето продължи да блести и да се създава, говорейки.
– Майката е отговорен човек, може да се раздели на много жени.

На стълбите на автобуса погледнах към визуалния шум на града.
Прекосявам градската тъкан, а всичките и шевове ме спират.

В мирно време, авто-консуматорските процеси за
притежание,
ползване на услуги,
планиране на пътувания,
чествания,
смяна на дограмата,
високоскоростни предвижвания
и поглъщане на всички пъстроцветни рекламни хапчета-илюзии
препълват устата.
Устата-генератор на автономна образност,
по-силна от всички тв-реклами се уморява.

май, 2018

 

Дъжд – лаборатория за живот

Сама, на спирката на рейсовете
Чакам
Пробива леко и тъгата на небето,
не може да я видя
Чадърите на всички са прибрани, само локви
Остават
Мигове от преди малко
Мирише на мехурчета с бактерии
Живи
Лаборатория за градските легенди-невидяни

Сама на спирката на ветровете
Виждам
Облегната на телефона с който се е сляла
стои момиче-самовила-дива
Не съм очаквала да видя жива
с преплетени коси-камшици-плитки
с цвят на златен пясък
До глезените дълги
Преплетени и влезли в
начупените плочи-тайни на паважа
Влиза
В този свят с обикновени черни дънки,
потрепващи ръце и шапка-черно-сива плетка,
нишки по които непрекъснато тече
живот и не-живот
В очакване стаена, не помръдва
Само диша бавна градска смърт
А другите са също с телефони и
не виждат
Забавяне на времето и рейса идва.

9 март, 2018

 

Преплуване ледниковия океан-робство на духа

Леденени страсти,
спънки на душата-имагинерни мрежи
неврони на тъгата
Отделете се от мен!
Преплувайте небето
и паднете
в пустинята на тишината.
Скрити в лъскава обвивка:
користи, успехи и доволство
Кълнове на злото!

Гравитация от
думи
–––-
смърти

Нестихващи роптания,
безсрочни и безвечни
Мътни люспи на очите
Гниещи утроби-мултиплипциращи се раждания на:
Колоси от пясък
Мръсна пяна на вълните
Носещи известия
За бърза слава и печалба.
Пазете се от мен!

По тялото дълбаете канали,
задръстени с утайка-леност,
информационни ями
Пътеки без начало
Чужди, асимилатори на Светлината.

,,Не само името“, но и
времето в което го препрочитам
е по-бързо от бързолетите в небето
Бързо
Бързо
Бързо
Изграждат мрежи в небесата,
преминат скоростта на светлината
И умират
Сблъсък

Прозорецът отрязва
времеви фрагменти от картина
потоци-смени на значения

Анахилирайте се!
Бързо
Далеч
от мен.

4 юни, 2018

–-

Когато мисълта изгражда дом

Всеки ден се отваря една и съща врата
с много стаи
Всеки завой води до друга стена
с много прозорци
Когато дойдеш на гости ще е винаги късно,
а прозореца ще показва различна гледка.

Когато душата спи, а умът твори, тялото се движи.

–-

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Портрет на Алла Сугак, маслени бои, канва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Димитър Пейчев – И ще ни обърне Господ гръб

 

И старите акации, и птиците високи
развълнувано поглеждаха към мен,
когато в онзи тих далечен летен ден
ти пълнеше с череши черни стария леген,
а моите гърди със алени надежди!

И неочаквано изля се
една мелодия от тънък смях,
от леките ни стъпки на земята,
от тънкия ти стан, издигащ се нагоре,
и вятърът, разлял косите ти в небето,
превърна всичко в недоразказан сън
и само мирисът се леe в тишината…

 

Солената пот на косача лицето измива,
той точи косата, във сянката синкава скрит.
Засилва се жегата, жълтата степ претопила,
тревите трептят и… птиците – те не се чуват.

Стотици години наведени в жегите хора
земята отглеждат, поят я и с нея говорят.
И тя, благодарната, гледа за всички да има –
за млади и стари, и чужди, които ще идват…

 

На художника М. Греку

Юздите ми даде на коня крилат,
че бях аз тогава и мургав, и млад,
ти каза с болка в очите, с тревога;
побързай напред и моли се на Бога.

И носи ме коня в небето незнайно,
и гледка намира сърцето омаяно,
напред и нагоре от хора далече
и с коня летящ едно тяло съм вече…

 

О, степ буджашка, ти кажи
къде прадядо ми лежи
и камъните, дигани преди,
бележат ли предишните бели?

Къде е спрял гласът чаровен
на майка ми, от ядове отровен,
и клета кръчмата стои ли,
и хората ни тя пои ли?

И лее ли се черно вино,
и кръв понякога невинна,
и вятърът дали разпява
там долу българската врява?

Дали понякога нашепва
на баба ми молбите тайни
и татко ми – и млад, и снажен –
дали със кучето играе;

дали там в час вечерен, в здрача
след жега нощна отмаляла
девойка там от хубост плаче
и хубостта си в грях изляла;

дали белеят там овцете
и свирка тъжна във ръцете
дали овчарчето държи,
ти, степ буджашка, ми кажи!

 

Десет години тъга
и още десет в съмнение…
О, Еклесиаст, сега
гласът ти дочувам с вълнение,
виждам омразата стара
и любовта заклана;
виждам потъпкана вяра,
как слепите пъшкат в неверие,
пак е отгоре лъжата,
дига се грозно с закана –
дири лъжата стомана…

 

Попарен от годините в чужбина,
духът в гласа ми търси стар език,
отдалечен от прашните градини,
той помни още майчиния вик.

Със думите, златисти като зърно,
засявам дълго нивата безплодна.
О, колко искам аз да се завърна
в детинството ми тайнствено и волно!

Кръстосват ли там ветровете живи
и будят ли мечтите скрити?
Къде са бабите ни в черно, кипри,
със песните ни древни, вити?

Върлува злобно времето ни днешно,
чупливи, спомените то затрива,
и само тук-таме избива нещо,
което пазя трепетно, ревниво.

 

Жълти листа върху мокрия праг,
късна дъждовна есен –
чакам да стъпиш със лекия крак
и да похлопаш весела.

Аз ще съм същият – силен и слаб,
може би тъжен и неинтересен –
измамнице моя, повярвай ми пак,
в твоите стъпки ще чувам песен…

 

От Бога забравена
стене земята,
като куче ранено
вятърът вие,
сухите клонки
дращят небето,
гаргите теглят
абстрактни линии,
зимата чука
сърдито в прозорците,
чернее виното,
недопито тука,
бавно говорят
сенките…

 

Върху синьото небе
плуват облаци-къдели,
пак с очите на дете
гледам баба ми преде ли.

Баба ми в земята стине
и овцете са изклани,
само вятърът там вие,
гони българите гладни.

Бедни бягат към Русия,
към Европа волна,
клета тътрим орисия –
пак аргати голи.

Опустяха ни селата –
нито вълна, нито злато,
не се вият там хората
и коне не цвилят.

Върху синьото небе
плуват облаци-къдели,
някой тъжен в мене пее
и нарежда звуци бренни…

 

Из парка стар вървя аз. Късна есен.
И Пушкин виждам – с нея седнал, весел.
Припряно той говореше, избухвайки във смях,
а тя, със гърбавия нос, мълчеше.

Милуваше ги вятърът със клоните склонени,
а той говореше, очи извъртайки във здрача.
Дочух копита конски, гласа на кочияша –
изчезна Пушкин с тънката си муза, бледен…

 

Цветя не рисувам, рисувам пейзажи –
небето високо и сини води.

Зелена, горичката, искам да кажа,
със сенките нежни добре си стои.
Ще лъхне ветреца, ще лъсне тревата
и коня далечен глава ще изправи,
пътеката крива ще хлътне нататък
и селянка млада по нея върви.
Над нея припряно я облак преследва,
ту в слънце оставя я, ту в сянка милува я…

Баири далечни, ту тъмни, ту светли,
със багри игриви римувам.

 

Във време идно няма да ни има;
във време днешно вече овехтели, –
в миналото време казваха: зелени;
кога узряхме – не забеляза никой.

 

Ще дойде ден, когато
земята ще замлъкне
и в тишината хладна
грехът ще ни поглътне,
и на живота виното
ще се разлее,
и мрачното пространство
ще ни залюлее,
и хиляди очи – угаснали слънца,
ще плуват в черна скръб
в безшумната река,
и ще ни обърне Господ гръб…

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Антоанета Христова – Сърцето ми е сабя

 

Имам една черна дружка
Много мека е козината и
Вятърът духа и тя перце
Очите не се виждат
Понякога има нокти
Понякога драска ужасно
До кръв
И зъби
Игли
Винаги гладна
Е
Винаги гладна
Напоследък яде
Само болка
Тогава расте най-добре
Моято котка
Поезията

4.2018

 

Разпиляна съм
Всичко натъпкала в душата-дрипава раница
С малко пясък-останал в обувката
Продължавам по пътя да крача
Промъкват се
Стари сенки в здрача
Дърпат ме
И изхвърлям ненужната тежест –
Всички сълзи
Напълнили чаши – пробити
усмивки – букети изсъхнали
Пожелания – дървесни корони настръхнали

И преплувам отново реката
С часове и минути задръстена
Тя пречиства накъсва съшива
Моят куфар със спомени

Съпротива
Нямам вече останала
И сама съм река
Всеки хвърлен камък
Повличам
И на дъното
Пясъка
Перли
Корали
Съкровища

На дъното
Съм

11.5.2018

 

Статус

Седим тази сутрин в кухнята
Тънка струйка дим от яйцето
И аз.
Дим от пъдпъдъче яйце, обелено.
И аз, увита в суитчъра.
Седим като Аладин и духът на желанията.
Докато го напиша, останах само аз.

11.2017

 

По пътят на едни стихове

Езиците прехвърлят думи
Като пощальони – колети,
Като керванът – дисагите,
Като водата – турбините

Върти се мелницата
И вътре смилат
Смисъла
Воденичните камъни
И речните
И пясъка под стъпките
На камилите

Отварят опаковката
Тя всеки път различно шумоли
Но вътре все едно тупти
Въздиша
И Мирише

Стихове пътешественици
Вълшебници
Поклонници
Мелничари
Камилари
Отекват в нощта
Загасват с падаща звезда

И се превръщат в спомен

01.2018

 

Аз съм стихия
Нямаш сили с които да ме държиш
Неуправляема като вълна
Имаш мачта и кораб с платна
Опитай да плуваш
Дори да отплаваш
Ще бъде добре

Ако не те повлека
Ако не те завъртя
Ако не оплета
Всички въжета
В едно
Ако не разкъсам платната
Ако не напукам кърмата
На трески и парцали
Ще бъде тоз боен кораб

Аз съм стихия
Магия
Дъжд
И пяна

Няма волан да ми сложиш
Нямам език за юзда
Няма врат за нашийник
Нито ноздра за халка

Аз съм стихия
При мене ще дойдеш
По пясъчен бряг
Ще седнеш на кея
Ще протегнеш ръка
И ще чакаш

И когато се успокоя
Ще отпусна платната ти
Ще бъда едно огледало на звезди
И на облаци
По пътеката лунна ще дойда

Ще изпея приспивна песен с вълните
Ще погаля косите ти
Завит с водорасли
Обкичен с рапани и перли
И ще те пусна
Да си отидеш.

Аз съм стихия
Кормчио,
Твоя кораб
От вълните пази

10.2017

 

Той каза
Закалявали сабите
В огън
А в Дамаск
Даже в кръв
В телата на робите

Тези пожари
Така закаляват

Топлината на тялото
Кръв

Сърцето ми е сабя
И търси своя роб

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Портрет на млада жена, маслени бои, канва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Ружа Велчева – Мъжете на Марина

 

Борис припряно изтри очите си и тихо каза: „От дългото взиране в свещта е!“ Но знаеше, че напразно лъже и Александър, и себе си.

Тя лежеше там, сред цветята, набрани от нейната градина. Крехкото пламъче на свещта озаряваше лицето й, така спокойно, сякаш вглъбено в това, което й предстоеше утре.

Александър, също криейки очите си, напусна стаята, хвърляйки в тишината едно безлично: „Ще изпуша една цигара“ и се скри на верандата.

През широко разтворените прозорци долитаха протяжните писъци на гларусите и тъжния зов на прибоя.Тя им липсваше и те тъгуваха по своему…

Когато преди 3 месеца ги потърси адвокатът на Марина, и двамата първоначално изпаднаха в шок.

След прекаран тежък инсулт, Марина беше решила да направи ревизия на живота си и да преподреди остатъка от него. Нямаше деца. Не искаше малкото, което ще остане след нея, да стане повод за крамоли сред роднините й. Искаше да го сподели с тези, които беше обичала някога и които сега се нуждаеха от нейната подкрепа. Михаил си беше отишъл завинаги преди година. Обгърнаха го необятните небесни океани и тя като че ли загуби желание да чака. Знаеше, че той ще я посрещне там и това я изпълваше със светло очакване.

Александър и Борис бяха толкова различни. Огън и вода. Земя и небе. Приличаха си само по това, че бяха мъже с характер, със силно развито чувство за справедливост и чест, същински рицари, оцелели през вековете. И още нещо – и двамата бяха със синьо-зелени очи, като нейните.

Когато се запознаха с Александър, той беше абитуриент. Очакване го казарма, а нея втори курс в Техническия. Той – талантлив млад художник, тя – поетеса с амбиции за първа книга. Красива връзка, въпреки малката отрицателна разлика в годините. Нейните дълги, поетични писма долитаха често през казармения портал. Сашо ги четеше с разтуптяно сърце, но пишеше рядко. Радваше се на посещенията й в поделението, но кой знае защо преглъщаше нежните думи, които напираха в него. Това беше основната разлика между тях – тя смяташе, че е проява на сила да си открит в чувствата си, а той, че e слабост. Тя чакаше тези думи. Той така и не ги изрече на глас. Нелепо недоразумение веднага след като се уволни от казармата стана причина тя да си тръгне. Но запази връзката им. От нея извая едно красиво приятелство завинаги. Знаеше, че преди години е напуснал семейното огнище само с един сак дрехи и верния му другар компютъра. Едва оцеляваше.

Връзката й с Борис беше различна. Лишена от напрежение и изненади. Познаваха се от ученическите години, но се откриха истински на 20-годишнината от дипломирането им. Технократ, праволинеен, запазил още чист и светъл детския копнеж по непознатото и красивото. Прелиташе от брак в брак в търсене на истинското, а то все му се изплъзваше. Няколко съпруги, пет деца и сърце, разкъсвано от проблеми и жажда за любов и спокойствие. Докато един ден остави последния дом и семейство и нарамил любимата раница тръгна по гурбетчийските друмища. Последно го чу от едно селце в полите на Балкана – беше намерил спокойствието сред стадото юници, за които се грижеше. Мечтаеше да се пресели в Нова Зеландия, а се приземи като самотен каубой сред българските пасища.

Затова, когато Марина усети, че дните й са преброени, извика адвокат, на който имаше доверие, и двамата съставиха нейното последно разпореждане. Завещание, което изправи и двамата на крака.

Когато адвокатът ги събра в дома на Марина, тя беше вече изпаднала в будна кома и на следващия ден щяха да я изпишат от болницата, за да изтлее тихо в собственото си легло.

Завещаваше правото на двамата да живеят до смъртта си в нейния дом, но ги молеше да останат край нея до сетния й час.

Спогледаха се. Двама мъже с посребрени коси , непознати един за друг, въпреки, че години наред бяха живели в един и същи град. Съперници? Врагове? Не, просто мъже, които Марина беше обичала.

Кимнаха в знак на съгласие и запретнаха ръкави. Почистиха, проветриха общия им дом, почти без да отронят дума.

На другия ден с линейка докараха Марина. Тяхната Марина, която от болестта се беше смалила, останали бяха само очите й, две бездънни синьо-зелени морета, вгледани отвъд тях, там някъде нагоре, към другите светове.

Лекарят им даде напътствия за всичките  тръбички, оковали крехкото й тяло. Медицинската сестра щеше да идва всеки ден. „Говорете й, каза лекарят, това може да я върне! Хубавите спомени от миналото може да помогнат ! Но надеждата е малка!“ И си тръгна, като ги остави безмълвни и отчаяни.

Но неволята и мъката са добър организатор. Скоро двамата станаха отбор. Независимо от това, че понякога в очите им проблясваха искри. Тя беше още жива и те вярваха, че скоро отново ще чуят гласа й.

Някога тя през смях казваше: “Моето име идва от испанското „мар“, което значи „море“. Затова морето е моята първа и най-голяма любов!“

Александър пое пазаруването и готвенето. Борис – дома и  градината. Заедно правеха ежедневния тоалет на Марина. Грижеха се за тялото на Марина, това толкова желано някога тяло, което сега беше крехко и неотзивчиво, стъклена черупка, която все още привързваше към земята душата на Марина.

Редуваха се да й говорят. Връщайки спомените и пътувайки назад във времето, я молеха за прошка. Изричаха на глас онези думи, които беше чакала някога от тях. Закъснелите думи изпълваха стаята. Но очите на Марина мълчаха. И от това болката по нея ставаше още по-непосилна.

Един ден Борис, търсейки книга за четене в библиотеката, попадна на дневника на Марина. Беше го водила през целия си съзнателен живот.

Така научиха и за Михаил.

Беше го срещнала на 19 години. Морето ги събра. Любов от пръв поглед. Любов завинаги. Беше го обичала цял живот. До смъртта му и след това. Съдбовна любов. Невъзможна любов. Но толкова красива, неподвластна на времето. Бяха си разменяли писма през повечето години. Тя ги пазеше и сигурно често ги е препрочитала. В тях бяха думите, които тя беше  чакала от тях. Морски човек, Михаил в тях беше и прям, и сърдечен, и с толкова свежо чувство за хумор. Беше съхранила неговите разкази за далечни пристанища и южни съзвездия. През неговите очи  тя пътуваше по широкия свят. През последните години от живота му са контактували предимно по телефона, но Марина е отбелязвала в дневника си всеки един разговор. Бяха споделяли и добро, и зло. Какво от това, че са били толкова време далече един от друг

С надежда споменът за Михаил да я върне към живота, четяха с часове на глас редове от дневника й.

Но тя не искаше да се завърне. Синьо-зелените й очи търсеха Михаил там горе и бързаха да се съберат завинаги.

Александър влезе в стаята и седна на дивана до Борис.

„Как мислиш, там дали ще я посрещне Михаил?“ пророни тихо, като че ли на себе си.

„Сигурен съм. Той я чака!“

Пред тях, сред есенните цветя, беше напусналата ги завинаги Марина. Утре ще тръгне в последния си път и домът ще опустее без нея.

Ще останат само двамата, в това тихо, последно пристанище, съхранили обичта и спомените си за тази невероятна жена, преминала като метеор през живота им и оставила звезден прах в душите им.

Не бяха врагове.

Не бяха съперници.

Те бяха и са мъжете на Марина.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Натюрморт, маслени бои, канва,  2017

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Стоян Михайловски – Из „Книга за българския народ”

 

Из „Единайсети ден”

I
И тъй, пред мен, вред около мен,
поклонници и подлизурки – ето
картината на моето вицекралство!

Врат няма вече да видиш – ни коляно –
ни гръб – незаболели от всечасно
прегъване; държавата прилича
на храм: ето благочинност идеална!
Да, тези изчадия високомерни,
тези фокусници в шамбелански дрипи,
тези гиздави негодници, тези лихи
искатели на светли униформи,
тези първенци, които вечно търсят
ловитба в неразбранщина, тези смели
витязи на сплетнята, тези службаши
с нечисти замисли и чисти чизми
те са мои пленници, раби покорни!
Аз ги избрах безсъвестни – и после
за съвест волята си им наложих;
като слепци, прогледнали внезапно,
сто пъти те ми възблагодариха!
Аз им раздавам ордени с брилянти
фалшиви: те мълчат, понеже знаят,
че награждавам техния характер –
фалшив като труфило за два гроша…

II
Мируват те, кротуват те, защото
поради моята търпимост само
те беззаконстват законно някак!

Мируват те, кротуват те, защото
аз съм ги завладл, душа и тяло:
щом шавнат – трябва вдън земя да слязат!

Мируват те, кротуват те, защото
аз имам правото да разрешавам
без въззив – както искам – всяко дело!

Мируват те, кротуват те, защото
у мене е тефтерът им – регистърът
за техните издайничества, козни
и татства – грозния Списък на Позора!

Да, чадо, вол се връзва за рогата,
а големец се връзва за порока!…
Към зло насъсквай – и подире думай:
„Това зло е наказуемо, служител
ще бъдеш мой – или ще те накажа!”

IV
…Все пак останаха – аз го признавам –
неразвалени хора в обществото,
искатели на чист лазур и светли
простори, шепа ходжи, за които
извеяността се зове ефорност,
хлапета млади, школници до вчера,
останали пак школници в живота,
драскачи, некадърни да отгатнат
тази гатанка велика: – Страст какво е?
Но усмирих ги най-подире аз!
Те ме дълбоко ненавиждат; обич
от никого не искам аз впрочем:
меч от симпатия не се нуждае –
боязън заменя преданост успешно!

Този, който охка скришом, не заслужава
гонение; плач таен е законен;
блян – под юргана – е блян безопасен;
ръце кръстосани полека-лека
на восъчни ръце се преобръщат!

V

Имотността е източник на смелост;
мъж заможен и охолен те гледа
накриво; мъж изпаднал е безвреден…

VI
Противника си щом съсипеш, гладен
и гол щом го оставиш да се скита,
щом го докараш до това положение
ужасно – никъде да не намира
подслон, да не вижда вече засмяно
лице и сладка дума да не чува –
отпадат вече всички сили в него,
излиза вече от него всяка доблест!

Каквото и да казват
поетите – апостолския век отмина…

VIII
А ето друго, твърде любопитно
и твърде поучително явление:
от патила на патила, от болки
на болки, многажди Идеологът
до крайно изстъпление дохожда,
ожесточава се и повилнява –
и най-подире в животинска хищност
и в самоомерзение изпада…
Тогава по-подла твар от него няма!
Аз давам – от кесията си – плàта
на двадесет шпиони – мои хора
тези хора са идеолози бивши,
съборени гиганти, недозрели
волтеровци, маносани поети,
лъжееманципатори народни,
революционери – недоносци
или, с две думи, запъртък човешки…

IX
Талант да беше приходоносно нещо
да бе възможно само с философско
високомислие, с надуто знание
охлузено палто да се сменя
и чизми скъсани да се заместват,
аз бих признал, че книгата е висше
могъщество – признал бих, че не мога
с това могъщество борба да водя,
и бих си дал оставката, Галибе,
от всякакво пашовство и везирство!

За щастие, банкнотата е днеска,
това, което винаги ще бъде:
едничкия атестат за гениалност!

 

Подборка и редакция Александѫр Николов

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Валенсио Асенов – Отдавна се започна началото на края

 

Искам/Неискам

Не искам да пуша не искам да пия
Искам калта от мен да изтрия
Неискам себе си зад завеси да крия
Искам с гума сивото от живота да изтрия
Не искам трева не искам пари
Не искам злато не искам и коли
Искам да сбъдна моите мечти
Искам да няма мръсни игри
Искам когато слънцето изгрее
Българското знаме от ветровете да се вее
Искам само рап да се пее
Но се питам любовта ви към родината къдее
Не искам да говоря искам да пея
Не искам да съм тъжен искам да се смея
Не искам да умирам искам да живея
Не искам да съм празен чаша с любов ще налея
Искам да спра да правя грешка след грешка
Не искам да съм на живота черната пешка
Не искам никой да ме прави за смешка
Искам да се пречисти душата ми човешка
Искам човечеството да е многобройно
От сегашния брой да бъде повече тройно
Искам всички да се държат достойно
За да мога някой ден да легна в ковчега си спокойно
Искам децата да са равни по света
Искам младите да не ги застига смъртта
Искам до край да имам микрофон в ръка

 

Не се отказвай

Не се отказвай
Дори на дъното да си
На миналото край за бъдещето мисли
Не се отказвай огъня в теб разпали
Старай се да си умен а не глупав да си
Не се отказвай
Само слабите го правят
И силните падат но после се изправят
Не се отказвай
Преди да си отминал финала
Дори ако трябва плътта ти да не е цяла
Не се отказвай хубавото предстои
И винаги бъди такъв какъвто си

 

България през моите очи

България за едни е държава за мен е родина!
Създадена през шестотин осемдесет и първа година.
Народа и през много трудности мина.
Дори след пет века робство българският дух не отмина.
Ето ни сега две хиляди и осемнадесет години след Христа.
Управляват ни грабливи птици но без крила.
А безчувствената им реч е изградена от лъжа.
Народа вярва ли вярва но докога?
Почти половината от хората заминаха в чужбина.
А старите им домове сега се сриват.
Дори в селата няма кой да копа лука.
Няма баби които да разнасят новата клюка.
Вместо това имаме жълта преса.
Която може да те вкара в затвора и без адвокатска намеса.
И въпреки вичко това обичам моята страна.
Тук съм роден, тук живея и тук ще умра.

 

Живот

Ах тоя живот какво ни кара да правим
Лъжем и мажем за да не се удавим
Честно казано колкото и да го мразим
Просто няма как от съдбата да се опазим
Ако съм казал нещо грешно тогава ме поправи
Целият живот минава в сълзи и разправий
Имал съм и хубави моменти, но просто ме боли
За това че още на младини си казвам времето лети
А аз още на дъното стоя
Давя се и няма кой да ми подаде ръка
Но пак не се отказвам следвам моята мечта
И когато изплувам всички ви ще потопя
И не за удоволствие, а просто за урок
За да видите че живота е достатъчно жесток
Да накара човека да му играе по свирката
И тогава вече офицялно ставаш негов роб

 

Лиричен герой

Отдавна се започна началото на края
Имайте предвид че малко хора ще са във рая
Не знам дали съм от тях но ви гледам и си трая
Ако си урочасан с рап ще ти пребая
Хип-хопа прикрива всичките мои недостатъци
Хейтърите дразня и оставям отпечатъци
Не е много лесно да спазвам правилата си
А римите обичам да ги вадя от душата си
Аз съм от бедно семейство от вас не съм по различен
Само дето имам съвест и съм по тактичен
А характерът ми е на лъвския типичен
Ха познайте сега кой е героят лиричен
Типичен ми е всеки вече
Не се сърди човече
В черни дрехи си облечен
В злобата се увлече
Но никой не е вечен
Дори и звезда да си наречен
Рано или късно тя изгасва и на проблеми си обречен

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018